Щастието не е в отсъствието на проблеми.

То е в умението ни да ги решаваме.

 

Колко често сте си мислили: „Аз никога няма да мога да живея с увреждане?“ За съжаление, много хора свързват уврежданията със зависимост и трудности при справяне с нещата. Понякога дори съжаляваме хората, които имат увреждания, защото предполагаме, че човекът трябва да бъде нещастен или депресиран поради ограниченията си. Всичко това е погрешно. Парадоксът на увреждането показва, че много хора с увреждания съобщават, че живеят абсолютно пълноценно и са щастливи, докато много хора си мислят, че увредените хора живеят трудно и неприятно ежедневие. В проучване, направено наскоро и публикувано в Archives of Physical Medicine and Rehabilitation, се вижда, че качеството на живот не се влияе от степента на функционалното увреждане (Hartoonian et al., 2014). С други думи, удовлетворението от живота е възможно, дори когато човекът е напълно физически зависим от другите.

Отстрани винаги изглежда странно как някой с квадриплегия може да споделя, че качеството на живота му е същото или дори по-добро от качество на живот на някой, който е напълно функционално независим? Веднага след травмата много хора съобщават за симптоми на депресия, някои дори споделят, че по-добре би било изобщо да не са оживели. И все пак, след определен период от време, същият човек, който мисли за самоубийство, се адаптира към състоянието си. Въпреки че съществуват много фактори (демографски характеристики, медицински усложнения, социални взаимодействия, психика), които оказват влияние върху качеството на живот при хора с гръбначно-мозъчна травма. Хората са склонни да поддържат относително стабилно ниво на щастие, въпреки положителните или отрицателните промени, които се случват в живота ни. Други психологически процеси, които протичат след травмата, са приемането и адаптацията, които също оказват влияние върху качеството на живота ни.

Други фактори, за които се установява, че са свързани със симптоми на депресия и по-ниско качество на живот, са по-голяма физическа болка и вторични медицински усложнения (Dijkers et al., 2005, Post et al., 2005, Hoffman et al., 2011). В допълнение идват и фактори, като това дали човекът с увреждане е семеен, дали е родител, работи ли или е в други социални взаимоотношения, които също влияят върху качеството на живот.

Всичко, казано дотук, доказва, че ние, човешките същества, имаме способността да се адаптираме към всяка ситуация. Истината е, че схващането, че хората с увреждания по правило би трябвало да бъдат нещастни, е абсолютно погрешно. Всъщност, както се съобщава в други проучвания (Dijkers, 1997; Dijkers 1999), участието на човека (социална, трудова или физическа активност), а не увреждане или тежестта на травмата, основно влияят върху качеството на живот. Участието в социални, професионални или физически дейности оказва положително въздействие върху депресията и нещастието.

Така че изводът е – не това, което можем или не можем да вършим, а онова, което правим като хора с увреждания, определя качеството на живота ни.