Преди много години, бях още малко момиченце, веднъж баща ми ми хвана огромна, красива пеперуда. Странен човек беше моят баща – не ми позволяваше да късам цветята, не ми чупеше пръчки от дърветата, не ми даваше да замерям птички с камъни, дори и мухите по стъклото не ми даваше да гоня и да убивам. Боляло ги, откъснатото цвете или отчупената пръчка умирали. Но виж, пеперуда ми хвана. Хвана я, защото аз не можех да ходя и не можех да гоня пеперудите като останалите деца. Тогава не забелязах треперещите му ръце, докато ми я даваше – внимаваше да не отрие прашеца по крилата й. Обясни ми, че махнем ли вълшебната й пудра, пеперудата няма да може да полети отново. А аз си мислех, че не бива да го трием, за да не развалим чудесните й шарки и тя, прекрасната принцеса, просто нямаше да иска да се покаже пред хората с грозна, протрита и безцветна одежда. Не знам какво ми е минало през главата тогава, явно много съм се ядосала на превзетата хубавица и взех, че й откъснах крилата. И двете! Хайде сега, бъди отново пеперуда, да те видим! Но пеперудата умря!

 Странно същество е човекът. Не е като пеперудите. Откъснеш му крилата, той не умира. Вземеш му шарките, той не умира. Затвориш го в клетка, той пак не умира. Продължава да съществува, човекът му с човек. Е, не е като останалите – влачи се безпомощно без крилата си, изглежда много различно без шарките си, забравя да се усмихва и да мечтае в клетката си, но не умира! Не умира, но и жив не е. Тлее си такъв един безкрил, безцветен, затворен, като въглен. Само сърцето му тупти и толкова.

И, ако Дарвин беше казал някога, че в джунглата на живота оцеляват най-пригодените, много преди него Архимед ни убеди, че с подходящ лост и опора дори Земята може да бъде поместена. Е, защо тогава днес, в 21-ви век има хора-въглени? В този свят и в това време човешкият ум твори чудеса – създава нано-роботи, улавя енергията на Слънцето и Вятъра, праща спътници в Космоса дори и само, за да осигури връзките помежду си; клонира клетки; разделя водата на водород и кислород; ремонтира ДНК-то ни. А в България едни хора са принудени просто да тлеят, само защото са имали лошия късмет да имат някакво увреждане. Защото политическата система в България не харесва хората с увреждания и не ги иска в себе си. Убива ги! Бавно и методично. Да, дори и хуманно не ги убива. Бавно, защото за тази система във вените на човека с увреждане тече не кръв, текат пари. Капка по капка, пулс по пулс. И, когато и последната стотинка изтече в джобовете на системата, хорор-филмът свършва.

Напоследък, покрай новия вирус, в общественото пространство се нагласи терминът „обществено значим“. Какво означава това? Означава, че човекът си струва само, ако може да даде нещо от себе си на обществото. Нещо ценно от себе си – ума си, труда си, мечтите си, здравето си, бъдещето си, живота си. Едва тогава обществото ще се погрижи за него, ще го лекува от КОВИД-19, ще му осигурява респиратори, медикаменти, медицинска грижа. Останалите, онези, които са обществено незначими, част от които са хората с увреждания… те какво? На тях дори личният им асистент често бива отнет от близките им поради страх от зараза. Или той сам напуска. Пак по същата причина. А хората с увреждания могат и искат да бъдат значими, да работят, да творят, да дават своя дан за обществото, но… Но! Но на системата й се вижда твърде голям масраф да осигури нормален живот и шанс хората с увреждания да се реализират като нормални граждани. Като една стара, свадлива и свидлива старица, лениво помръдва пръстчето си от време на време, отпусне по някоя и друга стотинка за бедните хора с увреждания, напише гръмка стратегия или план, с който опухва милиони за своя облага и след това отново отпусне морни телеса в люлеещия се стол на безхаберието си и задреме. До следващия си напън. Преживя си присвоеното, премлясква сладострастно, а достъпност няма, адекватни и съвременни технически помощни средства няма, нормална асистентска подкрепа няма, достоен и независим живот няма! Как в такива условия човекът с увреждане да стане социално значим? А и за какво да става такъв? Да хаби респиратори и медикаменти? Да хаби ресурси за условия на живот и подкрепа? Може, ама на системата това не й допада, не й е изгодно. Изгодно й е хората с увреждания да са бедни и крайно зависими, за да се задоволяват с малко. С много малко! Почти нищо…

Какви крила, какви пет лева?!

Нина Жишева