Как да обясня на Диего, моя 7-годишен внук, че Алберто, 34-годишният му чичо, има интелектуално увреждане? Необходимо ли е или трябва да изчакам Диего да съзрее и да го разбере сам?
Това бяха въпросите, които си зададох преди няколко седмици.
До съвсем скоро виждах дъщеря ми и внуците спорадично. Рождени дни (може би) и Коледа (винаги). Живеенето в чужбина беше сложно пътуване и посещенията ни винаги бяха по радостни поводи.
Всичко това се промени миналия май, когато се преместихме в родния им град, за да потърсим медицинска помощ за моя съпруг, чийто рак се върна.
Диего, който вече е на 7 години, започна да прекарва повече време с нас, преспиваше при нас през уикендите и идваше няколко пъти седмично. След няколко седмици забелязах, че Алберто започна да реагира, когато Диего се приближи – оплакваше се, че трябва да вземе играчки или да споделя телевизора си.
Разбирах Алберто. Толкова години беше център на вниманието в дома ни, а сега трябваше да отстъпи и да поеме поддържаща роля в семейната динамика. В същото време Диего започна да отговаря на Алберто, който неизменно повтаряше „Аз съм възрастният“.
Ситуацията ескалира дотам, че в петък тактично предложих да намалим преспиванията на Диего през уикендите. Тогава започнах да обмислям дали да говоря с Диего за диагнозата на Алберто.
Трябва да призная, че се почувствах зле държанието на Алберто с племенника му. Приповдигнатото самочувствие на Алберто беше постоянно притеснение в нашия дом. Как би го приел Диего? Мислех. Щеше ли по някакъв начин да изгуби уважението си към чичо си? Би ли казал нещо недоброжелателно в разгорещен момент?
Реших да поема риска и да говоря с него. Диего е умно, мило момче и двамата му родители са го научили да бъде любвеобилен и внимателен към голямото си разширено семейство.
В един от онези дни, когато той прекарваше следобеда с нас и двамата с Алберто се скараха за нещо незначително, той предпазливо ме попита: „Абуела, защо Алберто се държи толкова смешно?“
Ето идеалният момент за обучение, помислих си.
Попитах Диего какво има предвид под „смешно поведение“. Той спомена колко шумен е Алберто, постоянното му прегръщане (прекалено силно!) и фактът, че не можеше да разбере, че 50 е повече от 5.
Обясних, че Алберто има интелектуално увреждане, което означава, че е „по-бавен“ при много академични задачи. Четенето и писането са му трудни. Математическите му умения са много слаби. Обясних си: „Диего, много по-бърз си от Алберто. Късмет е, че можеш да му помогнеш да поучи рестото си в магазина. “
Обясних му, че в състоянието на чичо му няма нищо страшно, разказах му как се случиха нещата – когато Алберто се роди, мозъкът му не се захрани добре с кислород. След това продължих да подчертавам следващите промени в живота на Алберто – как получаваше много съпричастност през цялото време – и доколко това означаваше за нас да сме близо до семейството му, докато се връщахме към Съединените щати.
В края на този дълъг и сърдечен разговор Диего най-накрая го проумя и оттогава е много по-търпелив с Алберто, действайки като негов преводач, когато е необходимо, помагайки му да схване основните математически понятия и го оставя да го прегръща силно. Не се съмнявам, че наличието на Алберто в живота на Диего ще го направи по-съпричастен и внимателен възрастен. И Алберто има късмета да има Диего в живота си; той вече е негова важна естествена опора.
Анджела Кюре
Превод – Нина Жишева