През целия си живот съм имала СДВХ (разстройство с хиперактивност с дефицит на вниманието). СДВХ е най-често срещаното увреждане при учене за 6,4 милиона американски деца, диагностицирани с него. Видът на СДВХ , който имам, е дефицит на внимание. Симптомите на СДВХ  с дефицит на внимание включват разсейване, липсващи подробности по време на задания, забравяне на нещата в ежедневието и лесно загуба на нещата. Всъщност имам всички тези симптоми.

Първият път, когато забелязах, че нещо не беше наред с мен, беше когато започнах втори клас. Току-що бях започнал в частното католическо училище на моите братя и сестри, след като посетих държавно училище със специална образователна програма. Бях свикнала с много стимулиращата среда, каквато имах в старото си училище, включително възможността да се движа по време на много интерактивни уроци.

Още от първия ден останах с лошо чувство. Очакваше се да седя на единствено място – чина – по цял ден. Просто трябваше да стоя там и да слушам. Трябваше да чета с моите учители по цял ден по учебници. Трябваше да правя работни листове. Започнах да седя на чина и да се клатя. През първите няколко седмици в училище, след като изпълних заданията си, обикалях класната стая, за да задоволя желанието си да се движа. Чувствах се неловко, но ми ставаше по-добре, след това. Открих, че, седейки на чина, мечтаех, но не внимавах в уроците. Всеки ден ме срещаха с „Трябва да обърнеш внимание, Емили!“ и получавах незадоволителни оценки за работата ми.

Испанският беше особено тежък за мен. В старото ми училище не научихме чужд език. Следобедите в специална сензорна стая за ученици с увреждания, където играехме игри и имахме терапии. Предполагам, че другите ми съученици са се занимавали с испански и наука следобед. И така, представете си шока ми от новото ми училище, където имах учителка, която говори чужд език и аз не разбирах и дума. Ясно е, че моите братя и сестри и съучениците ми са имали испански много рано и са знаели какво се случва. Аз започнах умишлено да се отделям от другите през цялото време. Дори нейната цветна марионетка вълк не беше достатъчна, за да грабне и запази интереса ми.

С напредването на възрастта ми СДВХ, наваксах и настигнах останалите деца. Все още имах проблеми с вниманието, но се фокусирах по-добре. Както се очакваше за всяка година в училище, учебната програма стана по-трудна. Така че, естествено знаех, че трябва да обърна внимание, за да бъда наравно със съучениците си и да премина часовете си. Тъй като бях търпелива със СДВХ  и продължавах да се старая и да настоявам. В крайна сметка ме приеха в католическата гимназия на баща ми и в четиригодишен колеж след колежа ми.

Обществото не трябва да се отнася толкова зле с хора с СДВХ. СДВХ  е често срещано явление и може да бъде преодолян. Хората с СДВХ , като мен, могат да успеят във всичко!

Емили Кранкинг

Превод – Нина Жишева