Krygla masa

21 СЕПТЕМВРИ – КРЪГЛА МАСА СТАРА ЗАГОРА

Решението за провеждане на кръгла маса и обучение в Дома за възрастни хора с увреждания (ДВХУ) в Стара Загора дойде от посещението на изпълнителния директор на Европейската мрежа за независим живот – Джейми Болинг в институцията няколко месеца преди това. Унижението на човешкото достойнство и лишаването от права на хората, настанени там, доведоха до идеята да се проведе форум, на който да се обсъдят политиките у нас към хората с увреждания и беседа със самите тях за ценностие на независимия живот и условията, които ще позволят той да стане реалност.

Кръглата маса се проведе на 21 септември 2012 г. и бе озаглавена “Излизането от институция = жилищна политика + достъп + лична помощ”. Събитието стартира с думи на Джейми Болинг за начина, по който е станало деинституционализирането в Швеция. Това е държава, която е решила да премахне тези “домове” със закон и то с решението на малцинството. Джейми подчерта, че голяма част от обществото, включително и роднини на хора с увреждания са били противници на това решение. Актът е бил съчетание на ясна визия за това как да бъдат гарантирани правата на хората с увреждания и в същото време ярък израз наполитическа воля.

В началото хората с увреждания са били изведени във временни домове за настаняване и са били между 5 и 7 човека. Те са разполагали с бюджет, който определят сами как да използват, включително и за наемането на хората, които да им помагат. Подхождало се е излючително индивидуално към всеки и е извършена сериозна работа в посока на това кой от къде произхожда, в кой район на страната иска да живее и с кого. С течение на времето хората са се научили отново да управляват сами живота си и постепенно са излезли и от тези временни домове. След животът в институция се оказва, че независимия живот не е вече инстинкт, а умения, които отново трябва да се усвоят. 

Хосе Марин разказа своята история изключително емоционално. Той е от Испания и огромната част от живота си е прекарал в институция. В последните две години обаче живее извън нея и ги оценява като единствените години, в които наистина е живял. Решението си Хосе е взел въпреки мнението на баща си, който не му е говорил една година след напускането на дома в знак на несъгласие с решението на сина си. Хосе се е чувствал покрепен от двама свои приятели, които са го вдъхновили за този акт. Той увери присъстващите, че е също го е било страх, при това – много. Но е преодолял всичките си притеснения и външни реакции срещу това решение, защото най-много от всичко е искал да живее живота си. Да живее свободно според собствените си правила и заедно с момичето, което обича.  Хосе разказа, че радостта от любовта и интимността е била нещо неестествено за дома и че там те са били следени и обвинявани. След напускането на институцията той живее под наем, работи и се чувства пълноценен и жив.

Във втората част от кръглата маса думата бе дадена на представители на общината, правителствени и неправителствени организации, сега действащата и предишната управителка на ДВХУ – Стара Загора. Направи впетачление фактът, че представителите на общината много твърдо се скриха зад законите и подчертаха, че институцията за хора с увреждания в тяхната община е финансиран от националния бюждет, броят на хората в него – фиксиран и дори на техния общински бюждет виси дофинансирането на ток и топло. На въпроса защо с тези почти милион лева отгоре, които общината доплаща, не се развиват услуги като личната помощ, достъпността и жилищната политика, представителката на Община Стара Загора изтъкна, че живеем в законова държава и те не могат да развиват своята регионална политика. Доста противоречиви впечатления остави и изявлението на предишната управителка на дома, която заяви, че повечето хора вътре са изключително доволни и остават на всяка цена в “дома”, въпреки че имат свои жилища и възможност да живеят самостоятелно. Представителят на общината заяви, че ако ние утре попитаме хората дали искат да излязат от там – няма да има нито един желаещ. 

В ответ на това твърдение имаше въпрос – а ако има желаещи да напуснат, какви алтернативи представя общината за тях? Има ли свободни жилища, лична помощ и услуги, които да подпомогнат хората в желанието им за независим и достоен живот. Тук чухме свенлив, но категорично отрицателен отговор – не, не можем да направим това заради средствата и държавната политика. С което стана ясно и видно, че действително хората с увреждания у нас са принудени да живеят в институции и нямат алтернатива и избор как да живеят живота си.

Obuchenie

22-23 СЕПТЕМВРИ – ОБУЧЕНИЕ В СТАРА ЗАГОРА

Следващите два дни – 22 и 23 групата на ЕНИЛ  и ЦНЖ посвети на среща с хората от ДВХУ – Стара Загора. В залата дойдоха само тези, които пожелаха, но противно на очакванията на общинските служители – те бяха около 20 и броят им непрекъснато нарастваше.

Джейми Болинг представи пред тях историята на движението за независим живот, неговите най-ярки представители и тяхната философия. Бе излъчено и видео за момиче, което има нужда от респираторен апарат, за да живее, но в същото време не просто е дръзнало да напусне институцията, но дори се е кандидатирало за президент. “Животът ви е това, което дръзнете да мечтаете и с което дръзнете да се преборите”, каза тя. 

Своята история разказа и Спаска Давранова, която е живяла в дома в Стара Загора дълги години и след това е намерила начин да излезе, да намери самостоятелно жилище в София, лична помощ и работа. Хосе отново вдъхнови хората в дома със своя път  и своите решения. Ваня Пандиева, Петър Кичашки и Митко Николов също споделиха своите истории, вярвания и подчертаха неободимостта да се бориш за правата си. 

В края на срещата Капка Панайотова изрази силната си надежда, че хората в дома ще пожелаят да се борят докрай за живота си и да пожелаят да излязат. Тя подчерта, че оправданията и страховете им са логични, но първо от тях трябва да тръгне стремежът към независим живот, за да могат да помогнат и гражданските организации. 

На финала стигнахме до убеждението, че голяма част от хората вътре в дома искат да го напуснат, но имат неободимост да бъдат подкрепени както за конкретните им случаи, така и в борбата за различна държавна политика и гарантиране на трите основни стълба на независимия живот – жилищна политика, достъпност, лична помощ.

Може би най-скандалното за представителите на ЦНЖ и ЕНИЛ беше, че гордостта на общината – ДВХУ – Стара Загора, за който държавните служители подчертаха, че е важна цел на всички “домуващи” и никой няма да пожелае да го напусне е място, в което хората се чувстват нещастни, унижавани, командвани и с потъпкани права. Хората вътре обаче многократно заявиха, че техните желания и свобода са пълна илюзия. В дома се яде това, което е в менюто и само в часовете, обявени за сервиране. Ходи се до тоалетната също под час, защото санитарките иначе отказват да помогнат на онези, които имат нужда от помощ, за да отидат до тоалетните. Имено за улеснение на персонала повечето хора са на памперси – факт, който и е унизителен за тях, но улеснява конкролирането им. Към хората в дома персоналът се отнася като към пациенти, които са неудобни, тежест и част от неприятно задължение. Ако някой от “домуващите” не се подчинява на “реда” се вписва във вечерния рапорт като твърде “стърчащ” и непослушен. Точно тези хора системно са заплашвани с психиатрично освидетелстване за невменяемост и лудост. 

Съществуването на подобни институции е пълно отрицание на свободната воля и право на избор в живота. Абсурдно е дори да се мисли, че тези “социални услуги” са помощ, която е в синхрон с човешката воля и достойнство. Подобни институции са унижение не само за хората, които живеят в тях, но и за държавата и общините, които дават за тях пари от републиканския бюджет. Докато се провеждаше срещата на представители на ЦНЖ и ЕНИЛ в Дома в Стара Загора, министър Тотю Младенов обяви увеличение на парите, които ще даде данъкоплатеца за подобни услуги от следващата година. С това изборът на хората, пребиваващи в институции се оказва заложник на огромна битка с  криещата се държава и оправдаваща се община.

Тази битка обаче предстои да стане все по-безкомпромисна и решителна. Независимо от остарялата и неадекватна политика у нас, хората с увреждания са твърдо решени да се борят за правата си. И да оставят “институциите”, затварящи хора в гета по признак увреждане в миналото. При това минало, от което ще ни бъде срам.