Тия дни гледах в интернет проект Всеотдайност на Мартин Карбовски от предаването Втори план. Историята на Светлана и Мариян, която разказва за „нормалния“ им живот. Гледах и се чудех каква е целта на този филм, защо го даваха, защо тези хора се бяха съгласили да участват в него? За да разплакват публиката си? За да скъсат сърцата на хората от жал и мъка? За да ни покажат, че един човек е готов на саможертва за друг човек? За да покажат на публиката си колко жалък, безпомощен и зависим е човек с увреждане? Защо направихте този филм, господин Карбовски? Споделих с дъщеря ми впечатленията си от филма и тя ми каза нещо, което често чувам – за рейтинг, за гледане в праймтайм. Добре де, така е – всеки уважаващ себе и журналист гледа да грабне момента, да докопа сензацията, да се намести в праймтайма. Но не можете ли, господа журналисти, да творите по-достойни неща, по-щадящи човешкото у хората. Аз, например, бих предпочела да гледам по-различни филми; истории, представени от по-друг ъгъл.

Съгласна съм, че Светлана и Мариян са реални хора, те съществуват в техния си град, има ги. Да, те имат своята история, но така ли трябваше да бъде представена тя. Трябваше ли да снимате господина в леглото, завит с белия чаршаф, като най-нещастния болник? Та самата Светлана каза, че те ставали сутрин, сядали на масата и пиели кафе! Ама, разбира се – за половин човек как по друг начин да се говори?! Та от него нищо не става, освен чувал с картофи, годен да бъде носен нагоре и надолу по стълбите! И то от кого? От жена му! Бедната Светлана! Толкова усилия положи жената да изглежда нормално, да бъде ведра, да не допуска и за миг да бъде съжалявана! А вие, господин Карбовски, всеки път, като забила грамофонна плоча, я връщахте и връщахте обратно в калта на мъката от съжителството със сакатия, в тинята на съжалението. Дори си позволихте да бръкнете в толкова лични неща като изневяра, секс с други мъже. Не ви ли хвана срам, господине? Сметнахте, че криворазбраната ви журналистическа смелост ще впечатли публиката ви? Възможно е някой наистина да се е впечатлил, но много е жалко, ако именно това впечатляване е било целта ви, на гърба на това семейство. Освен това – вие попитахте ли Мариян дали иска да бъде сниман и, ако иска, как би искал да бъде показан пред зрителите ви? Кого искахте да ни покажете – нещастницата, отдала живота си на осакатения партньор или взаимността на едно трудно, но много достойно и мило съжителство на двама души, които преди години са се обрекли един на друг и продължават да бъдат заедно, въпреки трудностите? И побеждават тези трудности!

Господин Карбовски, господа журналисти,

Нека да ви кажа нещо, което вие всичките вие може би и не подозирате. Хората с увреждания са хора, господа! Най-обикновени хора, като всички останали. Единствената разлика между тях и останалите е, че хората с увреждания живеят своя живот по различен начин, с различна скорост. Но те също своето имат достойнство, също имат своята човешка стойност и те трябва да бъдат уважавани! Хората с увреждания също могат и са щастливи, господа. Щастието не е величина на физиката човешка. Щастието е духовна величина. То не зависи от парализираните крака, от лигата, която тече от устата единствено заради нарушения гълтателен рефлекс на човека. Защо така, по дифолт, решихте, че щом човекът е с увреждане, той задължително трябва да буди жал? Дори не и състрадание, а проста, сълзлива, сополива жал? Така ли ще сменяме отношението на обществото към хората с увреждания? Така ли ще променяме нагласите у българина?

Господа журналисти,

Тези около нас, които ни познават, знаят много добре, че ние освен за сълзи и сополи, освен да бъдем мъкнати като чували по стълбите, знаят много добре, че с нас е хубаво и приятно и кафе да се пие, и салатка да се хапне, и да се посмеем заедно, да се разходим заедно, кино да гледаме заедно, просто да си поговорим. Някои от нас са творци, някои могат да пеят, други да рисуват, трети да обясняват на разбираем език сложни науки и да обучават деца. Някои нямат никакви таланти, но са просто добри хора, които страдат, обичат, радват се, смеят се и плачат както всички останали. Ние живеем наистина нормален живот, не го слагаме в кавички.

Господин Карбовски,

Аз не изгледах втората част на филма ви. Не пожелах, обидно ми беше. Не исках отново да изгледам като зрелище съдбата на друго човешко същество. Но се питах – наистина ли смятате, че ще събудите съпричастността на хората по този начин? Знаете ли, докато си слагах мислите на листа, няколко пъти се връщах към видеото, за да се сетя как всъщност се казваше проектът ви. А това за мен означава, че заглавието, което сте избрали, изобщо не подхожда нито на историите, които показахте, нито емоцията, която събудиха у мен, имаше нещо общо с всеотдайността. Вие, господине, показахте жертви! Мариян – жертва на нелепа случайност; Светлана – жертва на Мариян, който изобщо не я иска тая жертва, но  обича по човешки; леля Стефка – жертва на доброто си сърце и жалостта към баба от втория етаж и баба Денка – жертва на изстиването на човешките сърца напоследък, изоставена от тези, на които е дала живот. А трябва ли да бъдем жертви, господин Карбовски, за да сме съпричастни, за да уважаваме, за да обичаме?

Не, господине! Не подписи и клаузи ни задължават да се грижим за другия, да го приемаме такъв какъвто е. С подписи и закони не става! И още повече не става, когато другият бива представян жалък, увит в бели чаршафи, безпомощен, нуждаещ се, неспособен и негоден за нищо. С милозливост и милосърдие, със сълзи и хлипания няма да се получи. Бедният мил Мариян ви даде плах, но прекрасен урок – хората с увреждания могат и да обичат, да се срамуват, да държат на личното си достойнство. Те и в любов могат да се обясняват, но насаме, не пред камера. Като обикновените хора.

Докато гледах филма ви, имах чувството, че съм в една от ония гадни лаборатории, в които мишки и маймуни демонстрират какво е постигнал великият Човек, като им е присадил още няколко крака и е махнал главите им. Не ме разплакахте, а и никой не почука на вратата ми, да ме попита имам ли нужда от всеотдайност. Както, преди време, Миролюба Бенатова изгуби уважението ми, така сега вие също ме накарахте да спра да ви уважавам. Обидихте ме!