По повод 3 декември – Международен ден на хората с увреждания Център за независим живот организира пресконференция с фокус върху криво-разбраната деинституционализация у нас. Със заглавието „Голямата подмяна” или „местене на хора от големи в малки институции без включване в общността”, организаторите подчертаха, че не се променя модела на грижата за хората със специфични нужди, а само размера на домовете за настаняване.

В началото бе представено дълбочинно изследване на защитено жилище у нас. Какво представляват по дефиниция подобни центрове за настаняване /цитат от Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане/: 

  • „Център за настаняване от семеен тип” е комплекс от социални услуги, които се предоставят в среда, близка до семейната за ограничен брой лица – до 15;
  • „Защитени жилища” са форми на социални услуги, в които хората водят независим начин на живот, подпомогнати от професионалисти.

Какво се случва на практика, обаче? От интервютата с младежи, „потребители” на социалната услуга от едно защитено жилище у нас разбираме, че последното, което може да се каже за начина на живот в подобна жилище е „независим”. Ето част от това, което казват младежите за живота си там: „Сградата е Ок, но отношенията са кофти. Имам предвид между нас и персонала”;  „Предишното място беше по-хубаво (има се предвид домът на деца с увреждания, от който са избрани младежи за новата „семейна” форма на грижа)… Там поне във всяка стая имаше тоалетна. Тук имаме само две тоалетни, като едната е само за екипът на ЗЖ. Ние все пак сме 10 човека, да му се не види.” „Когато дойдох тук една седмица не спрях да плача”…

От интервютата с ескпертите симптоматични са следните цитати: „ЦНСТ би трябвало да означава „център за настаняване от семеен тип”, но все повече колеги виждат, че това са „цетрове за настаняване от същия тип” – просто нищо не се променя с изваждането на децата от една по-голяма сграда и вкарването им в по-малки.”

От строежа на малки къщи от семеен тип всички са доволни:

  • строителите печелят пари;
  • местните власти привличат инвестиции;
  • персоналът от предишните институции запазва своята работа, но в по-малки и нови сгради и с по-малко „потребители”;
  • доставчиците на услуги запазват своя периметър;
  • правителството докладва резултати за деинституционализация и усвояването на европейски фондове.

Не са щастливи единствено хората с увреждания и децата, чиито гласове са твърде слаби, за да бъдат чути…

Журналистът Мария Чернева представи кадри от своя филм „Цената на несвободата”, който ще бъде представен на 3 декември в рубриката „В кадър” на БНТ. Мария разказа своите впечатления от разговорите си с хора от Дом за възрастни хора с увреждания в гр. Стара Загора – най-големият в България. Тя подчерта, че липсата на услуги в общността насилствено принуждава голяма част от тях да влязат в институция и да се простят с целия си предишен живот, връзки, работа и приятели. „Нищо правенето” в подобни заведения развива в обитателите им т.нар. „институционален синдром” – липса на интерес към живота, апатия, осакатяване на основни човешки инстинкти за живот в общността. Журналистът подчерта, че средствата, които държавата дава за издръжка на един човек в институция годишно – около 6 000 лв. биха били по-малко и по-ефективно изхарчени, ако се дават за жилищна политика, достъпност и лична асистентска помощ.

Петър Кичашки

В подкрепа на казаното Петър Кичашки – активист за независим живот нагледно демонстрира как държавата харчи парите на данъкоплатците – излезе и разхвърля хиляди фалшиви банкноти от 50 евро по пода. Когато тези средства не следват човека и неговите реални нужди, а обслужват остаряла система тип „изолатори”, тези пари наистина са изхарчени без мисъл и смисъл за хората с увреждания.

В края на събитието Капка Панайотова от Център за независим живот представи препоръките на Европейската комисия за реална институционализация, представени в Брюксел в средата на м. октомври т.г.

Според насоксите на ЕК „институция” е всяка форма на резидентна грижа, при която:

  • настанените са изолирани от по-широката общност и/или са принудени да живеят заедно;
  • настанените нямат достатънчо контрол върху собствения си живот и върху решенията, които ги засягат;
  • изискванията на организацията се ползват с предимство пред индивидуалните потребности на настанените.

Основната част от процеса на деинституционализация е развиването на набор от услуги в общността с цел премахване на нуждата от институционална грижа.

По този показател България видимо изостава и продължава да залага на модела „институционална грижа”, вместо да развива услугите в общността, които са стожерите на независимия живот: жилищна политика, достъпност, личен асистент.