Преведено от
Когато Джули МакКонъл разбрала, че е бременна с необикновена двойка близнаци – и двете бебета имали синдром на Даун, тя веднага решила да ги даде за осиновяване.
Но днес Чарли и Майло, от Нампа, Айдахо, са любимците на семейството и майка им иска всички хора да знаят, че раждането на деца със специални нужди не е толкова страшно.
„И идея си нямах какво притежавах в лицето на тези две деца, докато бях бременна, но съм изключително благодарна, че решихме да открием.“ – споделя госпожа МакКонл. – Те са бомба!“
Четирийсет и пет годишната госпожа МакКонъл вече имала четири деца, когато забременява през август, миналата година. Надеждите й били, че този път ще си имат сестричка, толкова искана от 3-годишния им син Анди. Но, когато научила, че носи близнаци със синдром на Даун, изпаднала в шок и решила да ги даде за осиновяване.
„Беше ужасен ден, а месеците, които последваха, ни поставиха под тежък стрес. Беше времето на агония в живота ни.“ – спомня си тя.
Поради напредналата й възраст, майката и бащата Дан, на 46 години, били наясно с нарастващата опасност всяка нейна бременност да се окаже с дете със синдром на Даун. „Решихме да направим пренатални тестове в 11-тата седмица, който доказва с 99% сигурност, дали детето има синдром на Даун. Тестът излезе позитивен, но докторите не можаха да кажат дали само едното от бебета или и двете имат синдрома. Това ни накара в 15-тата седмица да направим амниосентеза. Сложна манипулация, в която, през коремната стена се взима ДНК проба от плацентния мехур. Доста рискова манипулация, но ние искахме да сме сигурни какво ни очаква. Процедурата е дълго и много ни изнерви, още повече, че прегледът с ултразвук показа още няколко проблеми – имаха някакви петна на сърцето, допълнително натрупване на течности, така че никак не бяхме изненадани, когато, две седмици по-късно, получихме резултата, който потвърди, че момченцата ни имат синдром на Даун.“
Когато жената навлезе в 40-те си години, рисковете да роди бебе със синдром на Даун се повишава до 1 на 100, смятат от Националното общество за синдром на Даун в САЩ. Но рискът да се родят разнояйчни близнаци със синдрома, като Майло и Чарли, вече намалява до 14 но 1000000.
Семейство МакКонъл се страхували, че не биха могли да се грижат за деца със специални нужди, но вече било късно майката да направи аборт. С помощта на Националната мрежа за осиновяване на деца със синдром на Даун те намерили семейство, което да отгледа момчетата, но отложили попълването на документацията с месеци. Вместо това, започнали да четат и да се образоват относно синдрома и влезли във връзка с местната Асоциация за синдром на Даун.
„Бяха организирали пикник, на който отидохме и ние и се срещнахме с няколко великолепни семейства. Те бяха така мили да споделят с нас опита си. – разказва майката. – Много ми беше тежко да слушам всичко това, докато бях бременна, но ясно разбрах, че не е страшно!“
„Ние всички обичаме децата си, независимо какви са. Когато окончателно решихме, че няма да позволим на страховете ни да застанат на пътя ни, взимането на следващите ни решения стана лесно.“
Когато настъпило третото тримесечие на бременността, майката и бащата решили, че ще задържат децата си и, когато майката ги родила в 37-мата седмица, МакКонъл вече знаели, че са взели точното решение.
„Щом ги видях, сърцето ми излетя от гърдите ми. – споделя Джули. – Бях поразена. Те се протегнаха и го грабнаха. Изглеждаха просто перфектни малки бебета.“
Останалите от семейството чувствали същото.
„Останалите ни деца са изключително внимателни към тях, а Анди, нашият тригодишен батко, много обича да ги представя на всеки. Дори разнася навсякъде две кукли със себе си. Всеки, който ги види, остава възхитен. Не можете да си представите колко са забавни. И двамата обичат да се правят на глупачета и затова помежду си ги наричаме братята Гуфбол, като във филма „Сватбения певец“.“
Все пак майката признава, че се притеснява за това как ще се отнасят към тях другите хора, когато момчетата пораснат. „Най-големият ми страх е, те биха могли да се отнасят с тях неправилно, да им се подиграват, да бъдат отблъснати. – споделя Джули. – Много искам синовете ми, когато пораснат, да имат приятели, да бъдат зачитани и разбирани. Искам хората да разберат, че те са различни, но това не ги прави по-малко ценни. Те просто са такива, каквито трябва да бъдат.“