Здравейте, приятели!
Честит празник на всички момичета, които днес ще кликнат върху линка на нашия блог, с пожелания да са живи и здрави, много да са щастливи и винаги да бъдат обичани и уважавани ЖЕНИ!
И по случай празника, днес реших да публикувам тук една кратка, много мила и в същото време значеща много история на две майки. Едната, избрала да крие специалното си дете години наред, другата отглеждаща надеждата на живота си, понесена от нейното специално дете.
Историята е написана от прекрасната Тони Маринова, чиято прелестна дъщеря Яница отдавна е откраднала сърцето ми.
„Обикновена чакалня пред лекарски кабинет. Поздравявам с “Добър ден”, кой ми отговорил кой не, сядам и започвам да се настройвам за голямото чакане. Само за едно направление май ще си отвися половин ден… И точно, когато съм на път да се довърша с още няколко подобни “свежи” мисли, погледът ми спира върху двойката срещу мен. Жена на възрастта на майка ми и мъж на неопределена възраст… ха сега де, май с Даун?! Дали не ми се привиждат вече навсякъде нашите хора, си викам, щото човечецът си изглежда съвсем нормално. Стряскам се. Че как да изглежда бе, Антонийо, я се засрами! Засрамвам се, разбира се, от несресаните си объркани мисли и тъкмо да заговоря жената, идва нейният ред и тя влиза в кабинета. В чакалнята настъпва отново тишина. Решавам, че ще заговоря моя човек. Опитвам се да му хвана погледа, усмихвам се, ама тц, же-ле-зен – извръща очи невъзмутимо! Тогава сядам до него. “Здравей, аз съм Тони и имам дъщеря като теб! Искаш ли да ти я покажа?” и преди да ми отговорят вадя телефона и показвам снимката на Яница. Мъжът-момче се усмихва и кимва. “Това е Яница, а ти как се казваш?” много по-уверено продължавам, така де, вече имаме контакт. 🙂 “Пе-пе-пе…” започва той. “Петър?” “Да!”, казва ведро той, нищо, че името му е Иван, както разбрах по-късно. 😉
Иван е на 42 години. Почти не може да говори, но разбира. Много спокоен и приятен като излъчване. Израснал в прекрасно любящо семейство с три деца. Запознавам се с майка му, когато излиза от кабинета и се втурва като орлица да види дали синът й не притеснява жената, седнала до него, разбирай аз. Отново се стряскам, виждайки реакцията. Жената е надянала сякаш желязна ризница, сложила е маската на защита от хорската погнуса, неразбиране и отхвърляне на различното й дете. Успокоявам я и обяснявам, че той не ме притеснява, напротив, аз съм го заговорила, защото имам дете като нейното и искрено се вълнувам от хората със Синдром на Даун. Тя не може да повярва! “Откога чакам да срещна хора като вас! Знаете ли, никога не бих се отказала от моя син. Няма да ви е лесно, но тези деца са благословия и Господ ги дава само на добри хора, които ще могат истински да ги обичат!” Така си говорим хубаво, че чак си пропускам реда – една напориста госпожица умело се шмугва и ме прережда. Но вече ми е все едно, даже се радвам, че ще си поговоря още малко с тази прекрасна жена, която в онези безобразни години е постъпила толкова достойно и не си е изоставила детето, сражавала се е всеки ден по улици, трамваи…, събирала е болка, гълтала е обиди. Но не съжалява. “Ооооо, той ми е голям помощник! Не мога да си представя живота си без него!” Разбирам я и дори и се хваля за дейността на нашето Сдружение. Разказвам й какво правим, как помагаме на новите родители, за новата книга, която в момента подготвяме за печат- първия пътеводител в отглеждането на дете със Синдром на Даун, най-четеното американско издание по нашата тема от 1986 г. насам! “Вие сте щастливци днес, моето момиче, имате толкова много – книги, специалисти… Радвайте се и се гордейте с децата си!”, майката хваща ръката ми. “Аз пък се гордея с вас!” – развълнувано я поемам и преглъщам. Така де, емоцията е силна, а и сме пред публика, как бях забравила. 🙂 Чак сега виждам хората около нас колко са увлечени в разговора ни. Усмихвам се. На Иван и майка му. На себе си. И изобщо на всички… Колко е хубаво, че тези хора днес ще имат за какво да помислят – ей сега, докато чакат или после, когато се приберат при децата си. И ще сме им пред очите, двете майки – усмихнати, горди и влюбени в децата си, макар и различни. Знам, че малцина ще ни разберат, но важното е да мислят, говорят… Защото само така светът за моята Яница ще се промени за добро и…, знаете ли, вече се виждам след 38 години (тогава Янката ще бъде на възрастта на Иван) и това, което виждам ми харесва! :)“
Автор Тони Маринова