Днес е един от тези дни.
Дните, в които мислите ми превземат ума ми и ми казват, че просто не правя достатъчно. Че синът ми не се справя добре и това е, защото не съм му дала това, от което се нуждае.
Достатъчно трудно е да си родител в този бърз свят на жонглиране на невъзможното, но родителството на дете с аутизъм идва с цял набор от очаквания, на които не съм дори близо до овладяването.
Днес се питам дали вземам правилното решение да го изпратя на училище? Застъпвам ли се достатъчно? Притискам ли го твърде силно, за да бъде част от система, която не е създадена за него? Прекъсвам ли спокойствието му, като го дърпам от училище за терапия? Помага ли терапията? Уморен ли е? Има ли нужда от почивка от всичко това?
А, когато детето е невербално, всяко решение, което вземете от тяхно име, се превръща в игра на опити и грешки. Не мога да го попитам какво мисли, защото той не може да ме уведоми извън няколкото основни молби, свързани с храната и някои дейности.
Копнея за деня, в който той ще бъде в състояние да ми каже какво е правил в училище или може да ми каже как се чувства. Бих направила всичко, за да свържа мозъка си с неговия, за да може мозъкът му да препредава съобщения за мен как вижда света.
И го виждам как се опитва да общувам с мен. И аз тълкувам. Тълкувам настроението му, нежеланието му да се качи в колата, усмивката му, когато си обувам ботушите. Виждам колко е щастлив, когато отиде в терапевтичния си център и ми помаха за довиждане. Виждам колко лесно той влиза в играта в училище и тича към децата, докато гледа назад, за да ме види, че му се усмихвам. Виждам колко е развълнуван, когато се приготвяме да се возим в колата, докато маха с ръце и скача от радост.
Тогава отново съм спокойна. Тогава си припомням, че дори и да не знам всичко необходимо, за сина ми аз съм всичко.
И дори да не може да ми каже дали нещата вървят добре, той ме уведомява, че ме обича чрез усмивката, прегръдките и целувките си.
И може би засега това е достатъчно.
Мария Гарито
Превод – Нина Жишева