Деинституционализаята убива хора! Да, това е факт, както е факт от нашумелия през последната седмица случай на насилие над деца с увреждания в Център за настаняване от семеен тип „Хризантема“. В тази връзка предоставяме на вашето внимание позицията на няколко неправителствени организации и изявени правозащитници. Надяваме се, че то ще стане база за последваща дискусия около процеса на деинституционализация в България и на масата ще бъдат сложени реалните проблеми и ще се намерят техните решения.
До
Министър-председателя
Бойко Борисов
Министъра на труда и социалната политика
Бисер Петков
Председателя на Парламентарната комисия
по труда, социалната и демографската политика
Хасан Адемов
Омбудсмана на Република България
Мая Манолова
Уважаеми дами и господа,
Показаното брутално насилие върху деца и младежи с увреждания в ЦНСТ „Хризантема“, Габрово ни дава – за пореден път – основание да заявим следното:
– Случаят в Габрово не е изолиран! Децата и младежите с увреждания, настанени в социални услуги, каквито има стотици на територията на цялата страна, често стават жертви на насилие от различен характер. То не винаги е физическо, но неизменно оставя дълбоки следи върху психиката на потърпевшите. Нещо повече, при качеството на грижата, различно в различните услуги, но най-често неспособно да подкрепи независимостта и социалното включване, тези деца и младежи са обречени да останат обгрижвани от държавата до края на живота си. Неведнъж сме сигнализирали различни отговорни ведомства – включително и Европейската комисия – че прокламираната деинституционализация в България не се случва. Така наречените „услуги в общността от резидентен тип“ предлагат изцяло институционална грижа – с всичките й пороци, описани в редица доклади на български неправителствени организации, показани във филма на Кейт Блюит „Забравените деца на България“ още в далечната 2007 година. Разликата с кадрите от филма е само и единствено в материалната база – къщичките са нови, по-малки и по-добре оборудвани.
– На всички е известно, че здравната грижа за „потребителите“ на тези услуги се ограничава до интервенции по спешност и третиране на симптоми при настинка и грип. Лечение се прилага само в крайни случаи, с примитивни средства, когато болежките на „потребителите“ станат досадни за персонала. Повечето от децата и младежите са диагностицирани по рождение, което най-често е причината за настаняването им в социална институция. С просто око се вижда разликата между тях и децата с увреждания, израснали в семейна среда – почти няма случай на оперативно коригиране на вродени малформации, интензивна рехабилитация за подобряване на мобилността или осигуряване на качествени технически помощни средства с оздравителен ефект.
– Още по-трагично е интелектуалното и социалното израстване на децата и младежите с увреждания в тези услуги – изоставането в това отношение е с поне четири-пет години от нивото на връстниците им, живели със семействата си. В масовия случай „потребителите“ на социални услуги остават без образование – понякога с дипломи, но без покритие – без умения и компетентности, т. е. обречени на безработица, бедност, безпомощност и доживотна зависимост. И още, институцията не полага никакви усилия да научи своите „подопечни“ да управляват собствено домакинство, да се справят с елементарни ежедневни задачи, да създават и поддържат приятелства извън институцията.
– Социалните услуги от институционален тип овластяват тези, които предоставят услугите за сметка на онези, които ги ползват. Институционалната грижа подлага „потребителите“ на шаблонно третиране без зачитане на индивидуалните характеристики, потребности и интереси. Не на последно място, институционалната грижа лишава подложените на нея от възможността да контролират своето ежедневие и да вземат решения за собствения си живот.
– Като цяло, сегашната мрежа от социални услуги формира една паралелна система за хора с увреждания, която се характеризира с изключително ниско качество, в сравнение с общите системи и води до сегрегация на тези хора, т.е. обратното на онова, което предписва Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.
Има множество научни доказателства, че институционалната грижа произвежда уязвими и зависими хора, които лесно могат да станат жертви на напълно безнаказано насилие от страна на онези, ангажирани с грижата за тях. Затова и контролните функции на държавните органи са от изключителна важност за базисните права на хората с увреждания – зачитане на човешкото достойнство, правото на равен достъп до публични ресурси за развитие и пр.
В тази връзка настояваме да се ревизират всички методики за управление на услугите в общността от резидентен тип и да се въведат следните задължителни елементи:
1. стандарти за качество на услугите и определяне на ясни цели за подкрепата на всеки отделен човек;
2. периодичен преглед на индивидуалния напредък през призмата на социалното включване;
3. срок за пребиваване в такава услуга;
4. индивидуални планове за извеждане от услугата и осигуряване на подкрепа за живот в общността.
Надяваме се, че отговорните институции ще предприемат решителни мерки за промяна и осъвременяване на предлаганите социални услуги, така че да се гарантират развитието и социалното включване на децата и младежите с увреждания. Необходимо е да се прояви политическа воля, компетентност и кураж за безкомпромисно въвеждане на нов подход към уврежданията и нов тип услуги за подкрепа на гражданите с увреждания да водят независим живот в избрани от тях общности.
Център за независим живот (www.cil.bg)
Капка Панайотова (kapkapan@gmail.com)
Център за приобщаващо образование (https://www.cie.bg)
Ива Бонева (i.boneva@cie-bg.eu)
Политологичен център (https://venellin.wordpress.com)
Венелин Стойчев (venellin.stoychev@gmail.com)
Теодор Младенов (teomladenov@gmail.com)
Надежда Денева (nadia_deneva@hotmail.com)