Винаги съм си мислела, че сексуалността е нещо напълно нормално. Проблемите, обаче, се появяват и стават много сериозни, когато човек е роден с увреждания или, когато ги е придобил по-късно.

Лично за себе си съм била убедена, че увреждането ми няма значение, тъй като много добре познавам тялото си и знам какво мога. Разумен човек съм, спокоен и логичен и природната ми упоритост винаги е била моята движеща сила.

Но от време на време и за мен нещата се усложняват. Спомням си колко увреден е коренът ми, колко са изкривени и начупени клоните ми и колко деформирана съм пораснала.

Инвалидността е най-голямото малцинство и единственото нещо, което може внезапно да се превърне в атрибут на всеки човек, в който и да е момент от живота му. Но като че ли най-малко се говори за това; сексуалността е най-малко обсъжданата тема.

Виждах хората с увреждания както като различни на вид индивиди, които са ме предизвиквали да ги проучвам,  или като символи за вдъхновение, но никога не съм си мислила за тях като за хора, които правят или имат нужда от секс. И не говоря за филми, снимки, предавания или дори за общите ви разговори.

То прониква, без да се налага някога да бъде назовавано или показано. Въглеродният окис на увреждането.

Разбрах, че е проблем, когато бях по-млада и не можех дори и да си помисля да се присъединя към такъв разговор. Разбрах, че е проблем, когато моят „приятел“ ме опипваше, но аз бях твърде втрещена тогава, за да го спра. Разбрах, че е проблем, когато не, не от страх, но напрежението или треперенето от интимността беше неволно. Разбрах, че е проблем, когато един партньор с любов проследи моите белези, а аз така и не усетих как се разплаках. Разбрах, че е проблем, когато просто преразказвах представите, които светът беше дал за мен, с безизразно лице, но това накара приятеля ми да ридае.

Не мога да говоря за всички хора с увреждания, но знам, че има индивиди, за които темата се отнася с пълна сила. Знам, че зависи от всеки човек да измисли нещата за себе си и как да се отнася към околните, но как трябва да се включи в разговора, когато досега е стоял отделен в другата стая? Как можем да се почувстваме поканени в кръга, когато изглеждаме покрити с хиляди етикети? Как можем да поправим изкривеното схващане, че човекът с увреждане е несексуален, след като околните изобщо и не допускат, че това е абсолютно невярно? Как можем да се отнасяме към травмите си, когато досега всички са се старали да ни улеснят максимално? Как да се покажем там, в големия свят, когато хората с увреждания се намират в три пъти по-голям риск да бъдат нападнати от буквално всеки друг? Как можем да очакваме здравословни взаимоотношения, когато или ще ни обичат, или ще ни чукат, но рядко и двете?

Как бих могла да обсъждам с вас привличането, желанието, сексуалността или как буквално интимно да използвам тялото си, след като сте крещели в лицето ми: „Какво, по дяволите, е това?“, само заради физическата странност на тялото ми, докато чакам на автобусната спирка? Как бих могла да ви кажа, че сексът ми доставя удоволствие, като ви виждам да плачете, защото се чувствате зле от състоянието ми? Как бих могла да ви кажа, че някои неща за мен са ОК, след като вие вече сте приели, че това е невъзможно? Как бих могла да повярвам на вашия общ комплимент, когато вчера един приятел ме нарече отблъскваща? Как мога да се преструвам, че за мен не е проблем, когато непознат направи видео публикация, подигравайки се със странния ми вид в профила ми в мрежата за запознанства TINDER в интернет? Как бих могла да ви кажа всичко това, след като така сте се взрели в изкривеното ми лице?

Тук не става дума за моите лични детайли или за моите различни лични отношения.

Аз вече моята задача съм си я решила. Моите рани вече са зараснали. Успокоих свръхчувствителността си към това как ме възприемат и третират останалите. Разглобих машината, за да я възстановя правилно и изхвърлих непотребните за мен части. Научих сложния, изкуствено създаден език, за да мога да дешифрирам какво е истинско и кое не. Преминах през въглените и се научих как да не се изгарям.

Смятах, че е добре просто да запазя личния си напредък и живот. Защото нещата са такива, каквито са, нали? Но не става въпрос само за моя живот, обсипан с невидими препятствия, които старателно съм замитала под килима.

Пишейки това, не се старая да вляза в светлината на прожекторите, а да покажа звяра Не става въпрос само за мен, а за това как се чувстват хората с увреждания.

Става дума за хора, които просто изглеждат различно. Хора, които са „други“. Хора, които са погрешно инфантилизирани. Хора, които са се почувствали счупени или отсъстващи. Хора, които може би са най-ненаситните странни сексуални чудовища, които някога сте срещали, но някой е запушил устата им и ги е убедил, че не стават за нищо.

Става дума за всеки, който е фино притиснат в най-тъмното ъгълче на живот и му е създадено усещането, че не принадлежи никъде и определено никъде не е добре дошъл, не е потребен никому.

Това винаги ще бъде проблем под някаква форма, но както и при всички неща, ще продължавам да се опитвам да се отуча от стигмата, за себе си, и как да се представям, за другите.

(снимките в публикацията са на авторката)

Триста МакГавърн – Аз съм фотограф, майстор на ретуширането, художник и писател. Живея в Минеаполис, Минесота. Напоследък се съсредоточих върху повишаването на осведомеността и образованието относно способностите – особено за уврежданията и сексуалността. Използвам личния си житейски опит като пример за хората. Две други теми, които също са моя страст, са психичното здраве и уязвимостта.

Превод – Нина Жишева