Родителите са навсякъде, когато става въпрос за това как учат децата си за увреждания. Някои се карат на децата си, когато питат какво не е наред, когато мине човек с увреждане, а други родители са напълно готини, като оставят децата си да тичат наоколо и да се приближават до нас на воля. Няма две еднакви родителски техники.

Но има няколко неща, които се повтарят. Докато учим детето си винаги да отвръща поглед или му даваме обща гледна точка за хората с увреждания, допускаме доста грешки. Тъй като дори и най-добронамереният родител може случайно да се развихри, предлагам няколко начина да помогнете на детето си, за да му подскажем как да мисли по различен начин за уврежданията.

Детето пита „Защо не може да ходи?“

Един от най-често задаваните въпроси на децата, когато видят някой, който използва инвалидна количка, е следният: „Защо не може да ходи?“ Децата са естествено любопитни и нямат филтър, което без съмнение е едно от най-добрите и най-лошите им качества. Ако детето ви е по-малко, може да е достатъчно да кажете: „Просто има охче някъде“.

Ако са по-големи обаче, просто бъдете честни. „Не знам, скъпа, но най-вероятно това е заради нервите им“, е всичко, което трябва да кажете. Моята 6-годишна племенница е чудесен пример. Тя е все още твърде млада, за да разбере концепцията за увреждане на гръбначния мозък, затова просто й казвам, че краката ми просто не ме слушат повече и тя го разбира напълно.

Но това, което е страхотно е, че след като разберат напълно, страхът изчезва.

Не се ядосвайте, когато им стане любопитно.

Въпреки че е страхотно, толкова много родители искат да се уверят, че децата им не ни обиждат, което за някои деца е основателна загриженост, когато става въпрос за чувствителни хора с увреждания, не се ядосвайте на детето ви, когато задава въпроси за нашето увреждане. Страхът, срамът или притеснението не е това, което искате децата ви да изпитват при наличие на увреждане. Чувам как децата постоянно питат майките си за мен. Най-сладкото нещо някога.

Да бъдеш различен не е нещо негативно.

Не се натъжавайте от уврежданията и различията ни.  „Светът е пълен с хора, които са различни“ и това е жизненоважно. Всички се придвижваме по свой начин. Стига да стигнем до там, където сме тръгнали. Това е важната част.

Винаги питайте, преди да помогнете.

Много добронамерени родители обичат да учат децата си да помагат, когато е възможно. Но също толкова важно е да ги научите да питат, преди да помогнат, за да могат да оценят нашата автономност и да ни уважават като хора. Да научиш детето си автоматично да ни скача на помощ е любезно, но може да го затрудни да ни приеме като човек, различен от инвалидната количка. Да ги уведомите, че можем да направим много неща сами, е огромен урок за децата.

Нашите инвалидни колички не са големи бебешки колички.

Виждането на инвалидна количка като на нашите „крака“ е друг голям урок за возенето у дома. Децата могат да измислят някои истерични думи, когато се позовават на инвалидна количка – мини кола, вагон, „какво е това“ (моят личен фаворит), но не им позволявайте да продължават да мислят за нашата инвалидна количка като огромна бебешка количка. Представата за инвалидна количка като овластяващ обект, а не такъв, който символизира безпомощност, може да окаже огромно въздействие.

Внимавайте как реагирате самите вие.

Не е тайна, че децата са гъби и незабавно усещат каквото чувстват мама или татко. Чувството за нервност, неловкост или страх около хората с увреждания само ще накара децата ви да се чувстват точно по същия начин. Опитайте се да оставите тези чувства настрана в най-добрия интерес на децата си. Реагирайте положително и спокойно, когато срещнете човек с увреждане и те ще направят същото (а надяваме се и в зряла възраст).

10-секундното втренчване е ОК. Повярвате ми.

Що се отнася до зяпането, много често децата биват мъмрени за него. Поне така чувствам нещата аз. Стига да не е дълго вглеждане, което в такъв случай трябва да им кажете: „Няма проблем да се заглеждаш, но не твърде дълго.“ Казвам това, защото винаги натъжава сърцето ми, когато видя родител да се скара на децата си, че за кратко са погледнали човек с увреждане. Децата са любознателни нови хора, които тепърва научават за света. Техните невинни погледи са 100 процента добре.

Не, не ни боли.

Когато казах на племенницата си: „Вратът ми има охче. Ето защо леля Тифи не може да ходи “, първият й отговор беше:„ Ааа, боли ли? ” Децата просто учат за човешкото тяло и двойното значение на думите. Казвайки „Боли ме врата“, тя чува „боли“ и запомня „болка“. Въпреки че някои от нас имат ужасна хронична болка, уведомяването на децата ви, че увреждането не е равносилно на физическа болка, може да отнеме определен товар от съзнанието им.

Ние също можем да бъдем страхотни.

Винаги, когато е възможно, показвайте на детето си филм, книга или игра с позитивно изображение на уврежданията. Това може да има огромно значение. Тъжните филми за скиори, които си чупят врата, след това се влюбват в пилот, който в крайна сметка умира в катастрофа, не е толкова добър филм за показване. Те трябва да ни видят замесени, как се забавляваме, дори смея да кажа – готини.

Ние не сме залепени за количките си.

Винаги съм чувствала, че всяко дете трябва да види някой в ​​инвалидна количка да излиза от ния поне веднъж. Може би на диван, или още по-добре – в басейн или на мотоциклет – оставяйки инвалидната си количка зад себе си, само за да могат да видят, че ние сме човек, на първо място, и потребител на инвалидна количка, на второ място.

За пръв път племенницата ми ме видя да ставам от стола и да се кача на дивана по Коледа, когато тя беше на 2 години. Очите й се разшириха и тя беше в деликатно щастие, когато ме видя да излизам. Мисля, че тя го видя като освобождаващо (не мисля, че до този момент дори смяташе, че е възможно).

Родителството е огромна отговорност и неговата крайна цел е да формира децата в, дай Боже, страхотни възрастни. Срещала съм някои от тези възрастни, които са отгледани в среда с положително отношение към увреждания и те са едни от най-удивителните хора, които някога съм срещала. Ако в крайна сметка детето ви е един от тези хора, вие сте свършили добра работа.

И не забравяйте, че тези горни съвети са само мои. Не всички хора с увреждания могат да се съгласят с тези препоръки. Винаги, когато е възможно, попитайте хората с увреждания в живота си за някакви приноси или съвети. Има знания, които трябва да се научат от всеки.

Тифани Карлсън

Превод – Нина Жишева