Цикъл: Накратко институционално (… с продължение)

Цикъл: Накратко от Голямата институция (… с продължение)

***

Ремонт

Ихааа, най-после след толкова години ремонт. Макар, че вратата бе масивна и дървена, не пропускаше шум. Мястото около бравата на моята врата беше така изядено, че се бе образувала дупка. След основния ремонт вратата на стаята, която обитавах се оказа бяла, тънка (оттогава шумът навлиза в стаята ми без контрол) и без заключалка отвътре – нещо като сигнал за външен контрол в социалната институция.

========

….

• ТРУ—ДО—ТЕ—РА—ПИ…..ЯЯЯЯЯЯ – с любопитство и сричайки 6-годишното момиченце прочете на глас големия надпис, вървейки до майка си и леля си, при която бяха дошли на гости в Дома за хора с физически увреждания…
• Лельо, много трудна дума, това не е ли работилница за колички? – въпросително поглеждайки леля си, виждайки, че вътре в помещението се поправя количка.

========

….

По коридорите на дома за хора с увреждания се разнесоха гласове, имаше едно особено раздвижване, чукане по вратите и призиви да си ги отварят. Даннннн – вратата се отвори с едно гръмко ДОБРО УТРО.

– Господи, сигурно има пожар или е станало нещо – помисли си сънено тя, още стресната от внезапния “поздрав”;

– Минаваме на инвентаризация – се чу гласът на домакинката … в 8,15 сутринта…

Възмущение

• Къде водиш детето, 11 ч. вечерта е? – попита медицинската сестра младия човек, който буташе инвалидната количка със седнало в нея момиче.
• Ами на гости, – отговори усмихнато той.
• Ама как така, по това време ли, тя трябва да си ляга – възмутено нареждаше тя, вървейки до него, опитвайки се да ги спре.

Гумите на колата изсвистяха под носа й, оставайки следа от смеха на младия човек и въпросното дете-момиче/жена, което имаше желание да излиза и да се забавлява, защото беше вече на 32 години.

Отпуск

• Хайде, не се притеснявай, ела ми на гости – подкани го младата жена от Дома за хора с увреждания.
• Ами охраната там ли е?
• Не, по това време на годината е в отпуск – отговори тя.
• Така ли, ама и четиримата наведнъж ли? – възкликна той.
• … ми да – засмя се тя.

======================

Хлебарката

С периферното си зрение улови някакво движение, обърна главата си и видя как по крайчеца на желязната табла на леглото се разхожда малка кафява хлебарка. Не й харесваше да пълзят, но пък знаеше, че това означава наближаване на деня на ПРЪСКАНЕТО ПРОТИВ ХЛЕБАРКИ – най-хубавия ден в живота й, единствения ден, когато виждаше клоните на дърветата и различната слънчева светлина процеждаща се през тях. Не като тази, дето осветяваше стаята и бе изпълнена с много прахоляк и тежък мирис, а онази, която носеше свежестта на зеленото, цвета на синьото и топлотата на жълтото.

========

…

Всеки ден е там – или е пред панорамния прозорец  по коридорите на Дома, или посреща и изпраща персонал и останалите живущи в Дома. Не говори, а може да говори, поздравяваш го, опитваш се да говориш с него, а той те поглежда и мълчи – с една и съща поза в количката, а е само на 25.

========

…

Жената грабна детето, което пълзеше по пода и се мъчеше да се изправи на  крачетата си и го прегърна. Залюля го нежно, говорейки му гальовни думи. Малкото същество я погледна с умните си тъмни дълбоки очи, произнасяйки думата “леля”. Бе на 4 години, в ръцете на поредната учителка от поредната институция, в която току що бе постъпило поради възрастта си. …

========

…

– Трябва ли винаги да ям толкова бързо и да гълтам като невидял – си мислеше той, докато поглъщаше храната лъжица след лъжица, независимо, че се случваше да пада по масата и по дрехите, просто се налагаше бързо да яде. Не бързаше за работа, нямаше семейство, при което да се прибере. От време на време забавяше темпа на приема на храна, просто забравяше, че го храни ръката на поредната санитарка, която бързаше да си хване рейса в края на смяната.

========

…

Не беше доволна! Прозорецът все още беше силно замазан! Май прекали с разтворителя. Ще трябва да се сложи още малко топла вода и да се използва специална гъба, за да се изчисти добре. Така щеше да бъде и по-светло и да се вижда добре бора навън пред терасата й. Само да успее да ги изрече тези думи, че санитарката да има търпение да я изчака и да я разбере… разсъждаваше момичето в количката със силно затруднен говор…

=========

– …Обедното меню е пилешка супа, ориз и за десерт крем. Заповядайте…е…еее – кънтеше гласът (разнасяйки ехото из дългите коридори на Дома за хора с физически увреждания) на санитарката, приканвайки хората, чакащи отвън, да влязат в столовата…в определения им час за храна…

***

Прибирайки се от работа и увлечена в разговори по телефона, бързах да се прибера в стаята, която обитавах. Пред една от вратите мярнах хвърлен памперс, стана ми неприятно, дойде и отрезвяващата мисъл, че понякога, увлечена в забързаното си работно ежедневие, забравях, че живея в Социален дом.

***

Чуваше се жужене, чувствах се като в кошер – само дето не бе жужене, а звуци, и не бе кошер, а социален дом за хора с тежки увреждания…

***

• И тази вечер санитарката забрави да дойде да ме преоблече за лягане – помисли си 41 годишната жена с увреждане. От години наред живеейки в своя дигитален свят тя просто не забелязваше, че извън стените на стаята й хората с тежки увреждания в социалното заведение се увеличаваха, старостта също си изиграваше ролята, а обслужващия персонал все повече…намаляваше…

***

• Затичах се след смеещото се дете, отнякъде се носеше мирис на скара и шумни мъжки гласове, бяхме се събрали в семейната къща отново, нежна музика се носеше от прозорците на горния етаж…
• Събуди се – върна ме към действителността санитарката, работеща в социалното заведение, където вече живеех…

***

• Ммм, сега стана вкусна супата, след като сложих оцет, сол и черен пипер и естествено застройка, без нея не върви – мислено си сложи подправки момчето с тежко увреждане, (живеещо на последния етаж в социалното заведение), докато преглъщаше с усилие безвкусната безсолна супа, подавана му от ръката на санитарката…

– Колко е часът, че се прибираш чак сега, вечерния ти час за прибиране отдавна мина, вечерята също – нареждаше медицинската сестра на младата жена с увреждане, която се прибираше от среща с приятели късно вечерта.

***

Израснах без семейство, не успях да създам свое, все още се надявам – ми сподели 36 годишната жена в инвалидната количка, постъпила наскоро в поредния социален дом…

***

• Стане ли 9.00 часът, който дошъл, дошъл!!!
• Извинявай, това тук казарма ли е, не може да се сервира закуската в 8,30 ч, а до девет хората да са се наяли – опонира жената с увреждане (влизайки в столовата) на санитарката, която се „стараеше” да спази написаното в графика…в Дома за хора с увреждания.

***

• Хайде, ще видиш на какво хубаво място ще живееш, мебелите са нови, има и кухничка, ще имаш шкафове, гардеробче, бюро, всичко е подредено? – говореше социалния работник на младото 19-годишно момиче с увреждане, с цел да я убеди да напусне голямата институция…

Две седмици по късно…Младата жена с двигателно увреждане се огледа, стаята бе мебелирана с две легла, две бюра, един гардероб, шкафчета. Мебелите бяха нови, стаята – боядисана в свежи цветове, личеше си, че е нов строеж – отвън приличаше на къщичка, но когато влезе вътре, осъзна, че вместо да я изведат от институцията, както й бяха казали, пак щеше да дели стая с друга жена, да ползва обща баня с тоалетна и кухня – само че в по-малък мащаб, помисли си тъжно:

• От големия Дом попаднах в по-малък…

***

– нали ще се грижиш за нея, ще я переш и когато има нужда да я храниш и други неща – питаха с патос “загрижените” роднини младата жена с по-леко увреждане (постъпила от друг социален дом), настанявайки тяхната близка с тежко увреждане в същата стая… така се случваше (…и продължава да се случва)… “по-можещите” да поемат “грижата” (ако щеш дори и отговорността за другия…)

***

– Много е разхвърляно, трябва да се подреди стаята и да се изхвърлят някои неща…

– Не съм ви канила на гости – отговори младата жена с увреждане на нахлулите “гости” от т. нар. Служба за социални грижи…

***

– Облечи нещо отгоре, че ще се наложи терасата да постои отворена

– добре – дойде отговор.

През това време се чуваха щракания на снимки, смях, явно як чат във фейса.

– облечи нещо – напомних й аз

– добре – същия отговор…

– облечи нещо – за трети път я помолих… Боже, помислих си, Човек ако отстрани ни чуе, ще реши, че става въпрос за майка и малка дъщеря, а аз вече за трети пореден път напомням на съквартирантката си с увреждане да облече нещо. В грижите си за нея, явно забравям, че не е дете, а жена на 41 години…

***

излизаше в коридора, да се топли на парното, не можеше да стои повече в стаята си, бе толкова нетърпимо, не си бе помисляла, че някога ще стои по коридорите и няма да може да се прибере в стаята си… бяха настанили човек в стаята, която обитаваше, с който не се разбираше…а бе дошла в голямата институция поради липса на достъп в собствения й апартамент…

***

– иййй, дай те щипна за бузката, с таз къдрава косичка и тез очички, направо ще те папна – радваше се медицинската сестра на дребничката жена с увреждане, която винаги се опитваше да “избягва” тази мечешка радост…

***

– Нали затова сте заедно, в една стая, за да си помагате, не е човешко да я оставяш, ще й помагаш, с каквото можеш – нареждаше думите роднина на жена с увреждане…

– Госпожо, мен никой не ме е питал дали искам да сме в една стая, дали ми се живее тук, никой не ме предупреди, че аз трябва да се грижа за някой, доколкото знам, вие би трябвало да се грижите за нея – отвърна младата жена с физическо увреждане, към която бяха отправени думите на роднината….

***

– Стига си хабила топлата вода, откога шурти, знаеш ли колко вода отива – развика се медицинската сестра на момичето с увреждане, нахлувайки в банята без предупреждение…

***

Празненството беше в разгара си, дива чалга се разнасяше наоколо, вдигаха се тостове и наздравици, бе 3-ти декември – Международния ден на хората с увреждания, на който по принцип се напомня на политиците, че такива хора има и е нужна адекватна политика за тях. Почудих се – нима това да си с увреждане е повод за празник… е, поне живеем…

***

• Хайдеее, днес ни е празник, 3- декември е – Международен ден на хората с увреждания. Да пием за: мизерните пенсии, за ТЕЛК-овете, дето ни обезличават, за принудата хората да ходят в социални домове, за невъзможността да работим, учим и развиваме. Да пием и да забравим, нали сме живиииии…..

***

• Госпожо, не отговаряте на критериите за общинско жилище, може да сте с физическо увреждане, а и бъдете доволна, че имате покрив над главата си, все пак сте на топло, има осигурена храна. Доходът Ви е по-висок, трябва да сте социално слаба. А пък и какво не Ви харесва в социалния дом, като всичко Ви е наготово. Какво повече искате от това? – изливаше тирадата си общинската служителка…

… Стана ми тъжно, едновременно изпитах презрение и жал към общинската служителка,трябваше да съм бедна, да не работя, да съм на минимален доход, за да искам общинско жилище. Нормативите бяха такива, че за пазара за свободен наем или покупка на жилище бях достатъчно бедна, а тук „богатството ми” бе основна причина да не получа общинско жилище. За мен единствената причина бе, че общинско или собствено жилище биха ми позволили максимално да си направя достъпно жилището – според моите потребности. Позволих си само да й кажа:

• Просто искам нормален живот…

***

• Отидох на пазара, за да си „закупя” увреждане. Щом се сдобих с него, веднага ме настаниха в социален дом, осигуриха ми храна, изчезна личното ми пространство, ама поне нямах вече никаква отговорност за себе си, другите отговаряха за мен…

***

• Защо не си доволна, че живееш в социалния дом, аз пък откакто дойдох, знаеш ли колко ми е добре, топлото ми топло, храната ми храна, каквато и да е. Е, малко ни е тясно с моя съквартирант. Навън животът е доста труден – опитваше се да ме убеди в „хубавата” страна 59-годишния мъж, наскоро постъпил в дома…Бе отгледал семейство, идваше от място, където имаше собствена къща с достъп и опасността, че вече не може да се грижи за себе си, го бе „довела” в социалния дом. Този човек не можеше да ме разбере, че в крайна сметка всеки имаше право на избор, че нито съм избирала да израсна по домове, без семейство… че ми бе отнета онази нормалност на човешкото битие… а именно свободата и отговорността да имаш право на избор…