Какво се случва, когато сте се трудили толкова много, за да промените себе си след травма; операция или хронично заболяване и осъзнаете, че това не е достатъчно? Или още по-лошо, някой ви казва, че не е достатъчно.

Тези от нас, които са се занимавали с това в продължение на много години, могат винаги да избегнат подобна ситуации, но за тези, които са в началото на изпитанието, може да продължат да правят опити и грешки.

Тези от нас с хронично състояние вероятно знаят твърде добре какво имам предвид. Ако обаче не сте, или ваш близък е в такова състояние, нека да ви обясня по-нататък.

След операцията ми, прекарах пет седмици в болницата за рехабилитация. Чувствах се доста силна. Бях преминала през много физиотерапия и ходех с проходилка, можех да се обличам и да правя повечето от ежедневните си дейности в болницата. Все още имах нужда от някой да ми помага, но бях много по-добре. Една сутрин, когато съпругът ми се къпеше, забелязах, че е направил кафе. Реших да си налея и аз. Вдигнах наполовина пълната кана и в следващия момент ръката ми се разтресе и почти разлях кафето. Изгаряща болка разкъса гърба ми и, докато се опитвах да оставя каната, краката ми сякаш изчезнаха.

Бях шокиран. Строполих се в най-близкия стол и се срутих в нещастието си. Не можех дори да си налея кафе. За щастие не го бях изляла върху себе си, но със сигурност бях безкрайно нещастна.

Сега вече знам, че всичко е свързано със самочувствието. Винаги съм била човек, който не се страхува от нищо, спонтанна и готова на всичко. Увреждането, обаче, е отнело част от това. Вече не мога да скачам, преди да мисля. Трябва да мисля и да планирам много в живота си. Така че усещам липсата на личността, която бях преди. Видях група жени, които се готвеха да заминат за третия свят, за някаква мисионерска работа и дълбоко в сърцето си знаех, че и щях да бъда сед тях, ако бях здрава. За всяка група, към която искам да се присъединя, трябва да обмислям толкова много неща – столовете, времето и дали мястото ще бъде достъпно и удобно за мен. И докато обмислям, спонтанната Морийн е напуснала сградата.

Не искам да звучи, сякаш не съм благодарна за нивото на способност, която имам. Наистина съм благодарна, че мога да ходя и да се излекувам достатъчно добре, за да възобновя ограничената си мобилност. Въпреки това, докато работя усилено, открива, че не мога да тичам или да изминавам  дълги разстояния. Е, з нямам проблем с това, но когато моят приятел попита дали бих искал да се присъединя към тях на разходка, другата жена бързо предупреди, че разходката ще бъде с натоварване.

Почувствах се като дете в училищния двор, набито и тормозено от по-голямо и по-силно дете. Сякаш тази жена развя увреждането ми пред всички, да го видят добре. Почувствах се ужасно. Тя се усещаше здрава и силна и не искаше да ги забавям. Затова аз се отказах и си тръгнах. Жена знаеше за моето увреждане. Не казах нищо, за да не привлека вниманието към чувствата си. Хората могат да изберат да ме включат или не. А аз реагирах по мой си начин.

Работата е, че огорчението остана с мен през целия ден и на следващия, и… така цялата седмица и всеки път, когато мислех за това, се натъжавах. Сигурна съм, че онази жена изобщо не си даде сметка какво ми причини и наистина не знам защо допуснах изказването й да ме нарани толкова много.

Уязвимостта, която чувствам като човек с увреждане, е страхотна. Често се чувствам оголена и недостатъчно добра. Има един прекрасен цитат от Джон Пауъл, S.J. “Защо се страхувам да ви кажа коя съм? Защото това е всичко, което имам и ако не ви харесва, нямам какво друго да предложа”. Хората с увреждания не предлагат по-малко. Те просто предлагат нещо различно.

През цялото време хората с увреждания са се чувстват потиснати по различни начини, които на пръв поглед не изглеждат като потискане. Когато всички ние можем да погледнем един към друг и себе си с очите на доброта, светът ще стане много по-добро място.

Материалът е превод от статията на Maureen Clout