Отново ме засърбя гражданската съвест, след като прочетох Проекта на Годишния доклад за изпълнението на Плана за действие за равните възможности на хората с увреждания 2010 – 2011 г. за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2011 г. Не мога да се сдържа да не споделя с всички вас това скъпоценно четиво. Не за друго, но не ми е по силите да изживея неописуемата радост и блаженство от огромните постижения в областта. То са едни рампи, то са едни лифтове, то са едни достъпности, направо да не повярваш! Е, наистина има и мъгляви фрази от типа на „работи се по въпроса“, „през 2011 г. един обект е приведен в съответствие с изискванията за достъпност“, „предприети са действия за привеждане на обекти в съответствие с изискванията за достъпност“, но какво друго може да се очаква от българския чиновник, който, колкото и да си чеше главата, не може да роди друга, по-качествена мисъл. Очарова ме и определянето на част от достъпността като „частична“. Е, не е ли гениално това определение, признайте си! На мен ми звучи съща като оня прекрасен виц, който завършва с крилатата фраза „а, дано, ама надали“.

Задоволството ми беше огромно, когато се информирах как в областта на транспорта всички ще се стараят да го правят по-приврлекателен за нас, хората с увреждания, ама за сега са все още във фаза проучване и откриване на „на съществуващите практики за използване на помощни системи за качване на превозни средства за хора със затруднена мобилност“, за „разработване на препоръки за най-добри практики на подобни средства по отношение на дизайн, проектиране и употреба, проектиране, изработване и изпитване на модел на помощна система, пригоден да бъде монтиран и ползван от всички видове релсови превозни средства, широко разпространение на информация за проекта, констатации от изпитването му и препоръки за усъвършенстването му“. Ще се открива топлата вода пак и това си е. А иначе – почти на всяка гара вече има по една-две достъпни тоалетни, за които съм сигурна, че си стоят заключени, че да са чистички, та като дойдат гостите от Европата, да им ги показват и да се отчитат. Освен това, до повечето от тия гари няма осигурена достъпност на влаковете. Е, за какво да ги държат отключени тия тоалетни? Няма да ни пуснат да им ги опикаваме, я!

Истина е, че никъде не прочетох нищо за норми и нормативи, които по категоричен и регламентиран начин да задължават осигуряване на пълна достъпност. Никъде не попаднах какви санкции ще бъдат налагани за липсата на достъпността. Но… за България говорим все пак, нали се сещате, приятели. Тук нещата трябва да напомнят много на Сизиф, тук е престижно да се прелива от пусто в празно. И докато става това преливане, умните глави не спират да си облизват пърстите, защото само будалите не ближат, докато бъркат в меда, нали? Четете доклада и сами се убедете колко организации на и за хора с увреждания са си близнали от медеца, ама за нас са оставили само едната гола надеждичка, че все някога нещо може би ще се промени. Нали вече се разбрахме – работи се по въпроса… от години е така. А господата са заети хора. И, за да не съм голословна, ще цитирам – „Представители на Асоциацията на родители на деца с епилепсия са извършили 17 консултации на нуждаещи се и са подготвили документите за ТЕЛК“, „През 2011 година Българската асоциация за лица с интелектуални затруднения изработва, отпечатва и разпространява 1000 брошури в лесен за четене текст и 100 броя брошури на Брайл за популяризиране на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания“.

Не мога да опиша възхитения си унес, когато прочетох и какви огромни пари се предвиждат за създаването и изграждането на съвременни и модерни дневни, седмични, месечни и какви ли не други центрове за интеграция и социализация на деца с увреждания. Ми така де, защо да се мъкнат милите деца по общи училища, да ги носят майките им на гръб по витите стълби нагоре и надолу, да се трошат пари за ресурсни учители и възпитатели, от къде на къде ще се тревожат разните му госпожи да носят отговорност за по едно дете с увреждане на група в детската градина. Я какви палати от кристал и алуминий им се създават, я какви прекрасни условия имат да си се събират по групи инвалидност и по общи интереси от рода на „на тебе кое краче ти е болно, защото на мене и двете са ми се разболяли“.

Нямам сили да пресъздавам този титаничен труд, който се полага за всеобщото благо, приятели. Давам ви връзката към “прекрасния” текст, провокирал ме да напиша този статия – Доклад за 2011 г. за изпълнението на Плана за действие за равните възможности на хората с увреждания 2010-2011 г. – пък вие четете, дивете се и си правете заключенията. Искате ли всичко това да продължава така или… ще продължаваме с капризите и ще настояваме за достойния си живот, за разумното изразходване на средства, за адекватните политики в областта на уврежданията.