Архив на категорията

Всичко писано през годините!

Гражданско пълнолетие

Базисната предпоставка на куцата система е, че хората с увреждания не са пълнолетни. Те са инфантили. Не могат да решават сами. Не са достатъчно зрели. Не са независими. Ако ги оставиш сами да преценяват, само ще си навредят още повече. Затова лични асистенти трябва да са родителите им. Парите им за интеграция трябва да ги управлява държавата. Личното им време трябва да се планира от общината или някоя ресорна „неправителствена” организация.

Имануел Кант пръв поставя паралела между Просвещението и пълнолетието. Просвещението е епохата на най-интензивно духовно развитие, на разцвет на науките и изкуствата. Просвещението е епохата, която поражда културните предпоставки за развитие на модерния свят. Тази епоха Кант нарича „гражданско пълнолетие” – навършването на определена възраст, след която човек/ човечеството вече е в състояние сам да взема решения, сам да носи отговорност за постъпките си, сам да преценява и сам да разчита на собствения си разум, опит и ценности.

Просвещението е израз на вярата в разума и науката. Израз на съзнателния отказ друг да те води за ръчичка, друг да ти казва кое е по-добре за теб, друг да определя какво е добро за теб, какво ти харесва, какво е полезно… Просвещението е бунт срещу тиранията на инерцията, на авторитетите, на йерархията, на предразсъдъците. Просвещението е копнеж към свобода, независим живот, лична реализация.

Достигнали ли сме пълнолетие като общество? Чувстваме ли се достатъчно зрели, за да вземаме сами решения, за да вярваме в собствените си сили, в собствената си логика, талант, потенциал? Имаме ли вяра, че можем като общество да се справим или продължаваме да очакваме някои друг, по-силен, по-важен от нас да ни хване за ръчичка и да ни казва, че ще се погрижи за нас, ще ни даде подаяния, ще ни реформи куцата система… стига само да се откажем да мислим сами.  

ЕС vs. Зевс

Това, което най-силно ме потресе в хода на изследването на политиките за хората с увреждания у нас (http://www.modernpolitics.org/?p=1959) бяха добрите намерения. Добрите намерения на министри, ресорни заместник областни управители, кметове, висши служители в държавната и общинска администрация. Те с жар разказваха по време на интервютата как лично, или чрез свои подчинени, са полагали усилия, за да разрешат един или друг случай. Понякога на ръба на закона, а много често и нарушавайки закона. Но с чистата съвест, че го правят, за да помогнат на някой в беда. Да предизвикат състраданието на кмета, обществото или областния управител към някое синеоко ангелче в нужда. Та кмета, обществото или областният управител да се смилят, една „сълза да се стече” по бузите им (цитат от дълбочинно интервю) и да отпуснат я някой допълнителен лев, я помещение с по-нисък наем, я благотворителна изложба във фоайето на областната управа…

В хода на тези интервюта имах неблагоразумието да питам на базата на какви критерии тези добри намерения са били фокусирани върху синеокото, а не върху черноокото ангелче; кой е приемал отчетите на направените с отпуснатите допълнителни средства разходи и за какво са отишли ресурсите от благотворителната изложба във фоайето на областната управа. Тогава бивах изпепеляван с поглед! Чувствах се така, сякаш току-що съм поискал пред смаяния поглед на децата от детската градина БУЛСТАТ-а, данъчния номер, МОЛ-а от Дядо Коледа, за да му пратя проформа фактурата за поръчаните с отстъпка за обем играчки…

Разбирам, че е много по-вдъхновяващо, много по-интересно, много по-романтично да обитаваш един мито-поетичен свят, отколкото да следваш сухите, формални, скучновати процедури, които предписват законът, принципите за добро управление, ЕС. Много добре разбирам настроенията на онези хора, които предпочитат добрите намерения, “човешкото общуване”, „личните отношения”, „трогателните събития”. Тези хора се отегчават (или вбесяват) от формализма, безчовечността, бюрократичния език на всеки стандарт, норма, процедура, конкурс, търг, обществена поръчка. Те не искат ЕС. Искат си Зевс.

Имам известни основания да допусна, че ако Европейската комисия беше на мястото на Зевс и трябваше да реши кому да присъди подхвърлената от отмъстителната Ерида златна ябълка, щеше да се мине поне през следните пет основни стъпки:

Първо, от Ерида щеше да се изисква да подпише декларация за произход на златната ябълка и да се сезира ОЛАФ, за да се гарантира, че въпросната ябълка не е придобита от незаконна дейност и не се злоупотребява със средствата на европейския данъкоплатец.

Второ, щеше да има процедура за номинация на претендентките (с ясно разписани критерии за допустимост), които да подадат в разумен срок проектни предложения с ясна обосновка на целите, бюджет, логическа матрица и времеви график.

Трето, не Парис, а цяла независима експертна комисия щеше да оценява по предварително изписани критерии качествата на Хера, Атина и Афродита (разбира се, докато процедурата тече, нито една от кандидатките не би имала право да осъществява контакти с членове на оценителната комисия).

Четвърто, след приключването на конкурса и обявяването на резултатите, щеше да има срок за обжалване на решението на експертната оценителна комисия пред по-горна инстанция.

Пето, спечелилото конкурса проектно предложение щеше да бъде подложено на строг мониторинг в хода на реализацията и на последваща оценка, след приключването на проекта, за да се прецени до каква степен са били постигнати заложените цели съобразно изработените индикатори.

Ако резултатите биха били оценени като добри, то най-вероятно на следващата година би се обявил нов конкурс, на който победителката от предишната процедура да няма право да участва…

Много скучно, нали? Много предвидимо. Изобщо не е вдъхновяващо. Отегчително! Пфу! Най-вероятно такъв подход тутакси би отказал трите богини от участие.

Но пък би било справедливо. Всички участващи страни, биха приели резултатите. И не би се стигнало до Троянска война, Троянски кон, Троянски вирус и изпепелени градове, съдби и надежди…

Не искам напразно да укорявам онези, които полагат лични усилия, понякога отвъд закона, за да разплачат областния управител чрез някое синеоко ангелче. Но настоявам, че в модерния свят тези лични усилия създават повече проблеми отколкото разрешават. Защото в модерния свят успешни публични политики се правят чрез ясни правила, формални процедури, опосредени отношения.

Причината за разпадането на мито-поетичния свят (като този на Зевс) е опосредяването на междучовешките отношения чрез институциите на държавата и гражданското общество. Това, което разпада нашия свят е подмяната на институциите на държавата и гражданското общество с междучовешки отношения. А едно подобно разпадане не е от полза нито за синеокото, нито за черноокото ангелче, нито за областния управител, нито дори за сълзата, която се стича по бузата му…

   

Низко, по-низко, най-низко, НСИХУ

Националният съвет за интеграция на хората с увреждания (НСИХУ) у нас не е в Европа. Дори не е в онази Европа отпреди четиристотин години. Защото НСИХУ още от ниво законодателство, през вътрешни нормативни актове, до утвърдени институционални практики е разкъсван от конфликти и противоречия, които блокират възможността за граждански контрол над политиките за хората с увреждания, не позволяват институционализирането на система за взаимен контрол и властови баланс и легитимират възпроизводството на корупционни практики (http://www.modernpolitics.org/?p=1959). Не ме разбирайте погрешно – наличието на противоречиви обществени интереси не само, че е нормално в модерните общества, но и е признак за тяхната развитост. Въпросът не е дали има противоречиви интереси, а дали има институционални механизми за легитимно им балансиране. Сам да си възлагаш проекти и поръчки, сам да си ги изпълняваш и след това да ги отчиташ пред себе си (или сам да си решиш, че няма нужда от отчет) е много блага работа, но няма никакви допирни точки с европейската идея за прозрачност, отчетност и контрол.

За първи път идеята за баланс, отчетност и взаимен контрол се появява в концепция за обединение на враждуващите европейски държави в Европейски съюз на напълно неизвестния Емери Круше[1]. Той издава книгата си през 1623 и, поради големия читателски интерес, я преиздава през следващата, 1624, година. След това излизат още дузина издания. Круше използва точно тези словосъчетания в проекта си – „европейски съюз”, „европейска общност” и „обединена Европа”.

Любопитното е, че в проекта на Круше Турция не е изключена от Европейския съюз. Това негово предложение ярко контрастира на всички останали виждания от онази епоха, според които има три типа войни. Най-низшата е гражданската война, където „народът пролива собствената си кръв” и „синове вдигат ръка срещу бащите си”. Вторият тип е войната между държавите в Европа, която също е „нечиста”, защото „християни погубват християни”. Третият тип война е войната на християните срещу „неверниците”.

След като разсъждавал дълго и задълбочено по темата, Круше стигнал до извода, че единственият начин да се предотвратят враждите в Европа е всички да се обединят в Европейски съюз, който, забележете, трябва да бъде председателстван от… турския султан. Аргументът на Емери Круше е, че само турският султан може да бъде достатъчно справедлив в решенията си, защото не е забъркан в кавгите и боричканията на останалите европейски владетели.

Днес всичко това звучи наивно, но съм напълно убеден, че Круше е прав за едно – ако си замесен в някакъв конфликт, ако си страна в някакъв спор, не можеш да бъдеш обективен и независим в преценките си. Проектът на Круше не е просто първият проект за създаване на Европейски съюз. Това е първият проект за разделение на властите, взаимен контрол между институциите и независимост на съдебната система (само си припомнете, че както проектите на Монтескьо, така и на Русо всъщност изискват силна централизация, а не разделение на властите). Затова вярвам, че не е зле да си припомним идеите от 1623, когато обсъждаме причините за (не)ефективността на НСИХУ, провалите на политиките за интеграция на хората с увреждания у нас и корупционните скандали, които периодично избухват в социалната сфера.



[1] CLARK, Sir George, War and Society in the Seventeenth Century. Cambridge, Cambridge University Press, 1958

 

Не ми било за хората и мишките, най ми било за хората и хамстерите

А вие как бихте постъпили, ако трябва да изберете между златото и знанието?

Щото хората с увреждания не са злато. Хората с увреждания у нас са бреме. Воденичен камък на шията на държавата. Подобно бреме са възрастните хора. Болните. Майките. Бедните. За всички тях се мисли в категориите на „разходи”, „помощи”, „плащания”, „загуби”. За всички тях държавата великодушно – доколкото й позволяват силите в години на криза – отпуска по някой лев. И очаква в замяна те да целуват ръка за благодарност.

Историята на реформите на т.нар. „политики за хората с увреждания” у нас е история на провалите. Провали на опитите да се мисли за хората с увреждания като инвестиция в изграждането на потенциал за независим живот, придобиване на образование и компетентности, които да допринесат за успешна трудова реализация и пълноценна социална интеграция. Много дълго се питах каква е логиката държавата ни да продължава да възпроизвежда скъпоструващи, времеемки и безперспективни практики на обгрижване на инвалиди, вместо да инвестира в печеливши социални политики за независим живот.

Мисля, че причината е в хамстерите. Повече…

Каменарче

За камъни, а не за хора, е съществуващата днес у нас система за т.нар. „интеграция” на хората с увреждания. Системата има сетива за физическите измерения на камъните. Затова и третира хората с увреждания по същия начин, по който се третират камъни – подрежда ги по формални, физически признаци. Системата е добре смазана машина, която е доказала своята продуктивност и при справянето с други природни обекти, подобни на хората с увреждания. Системата би си работила много добре, ако пустите му камъни нямаха отвратителната склонност от време на време да се обаждат. Този зловреден навик възпрепятства нормалното функциониране на системата, защото когато заговорят, повечето от камъните не възхваляват системата, а започват да отправят претенции, че не били от единия вид, а от другия, че не искали били да ги преместят на едно място, а на друго, че не трябвало да ги мести този, а онзи, дори че – какво нахалство само – изобщо не ми били камъни. Системата обаче не е изградена така, че да удовлетворява капризите на камъните. Затова тяхното досадно буботене се превръща в проблем. Ето защо Системата трябва да си намери удобни тапи, с които да запуши устите на камъните. Или поне на тези, които не я възхваляват.

Съвсем различно било отношението към камъните на Микеланджело (не костенурката нинджа, а онзи ренесансовия). Нали помните, когато го питали как създава шедьоврите си, той отговарял, че просто маха излишното от камъка. Така, махайки излишното от камъка, той пуснал на свобода Давид, Бакхус, Мадоната, Мойсей…

Но не Микеланджело, а един негов съвременен наследник от Берлин, Александер Ползин, с една своя статуя много по-ясно илюстрира ситуацията на хората с увреждания днес у нас – http://www.alexanderpolzin.de/html/sculptures/modell01_4.html. Модел 01, както много хора с увреждания в съвременна България, трябва сам себе си да изтръгне от камъка, за да покаже, че не е камък, а човек. Модел 01 не чака друг да го освободи. Той сам себе си освобождава. Сам себе си създава. За да покаже, че го има. Че може да живее независим от камъка и каменоломната система живот. Че има чувства, ценности, цели, страхове, капризи. Че иска да е субект, който действа, а не обект, върху който въздействат. Че има собствени духовни грижи, а не само нужда да е физически обгрижен.

Е това е трагедията да си човек (с увреждане) днес у нас. Ти разправяш, че си човек, а Системата те третира като камък. А на камъните им е лесно – те добре си пасват със системата и я подкрепят. Въпросът е какво правим другите, които знаем, че не сме само камъни. Ние сме точно като недовършените скулптури на Микеланджело – нали знаете, той е от творците, които може би имат най-много започнати и незавършени произведения – виждаш прекрасно лице, част от лека наметка, изящна ръка и човешки поглед, които са потънали в… половин тон камък.

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google