Архив на категорията

Всичко писано през годините!

СПРЕТЕ СЕ! ПОГУБВАТЕ ОЩЕ ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ!

Дяволът е в детайлите! Колко пъти сте чували тази фраза? Със сигурност много! Искам отново да ви я припомня, защото тя е ключът към разбирането на всичко случващо се в последните шест месеца около протестите на майките на деца с увреждания.

Малко предистория! Проблемите ни (на хората с увреждания имам предвид) не са от вчера и нито един закон през последните 29 години не е успявал да ги разреши. В далечната вече 1995 г. е написан и приет Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, а през 2005 г. е заменен от Закон за интеграция на хората с увреждания. Философията и на двата е видна от определението за човек с увреждания в тях – в първия е “Инвалид” е всяко лице, независимо от възрастта му с физическо, сетивно или умствено увреждане, което затруднява социалното му интегриране и участие в обществения живот, възможностите му за общуване и обучение или трудовата му реализация“, а във втория – “Човек с трайно увреждане” е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто“. Първото сякаш е по-щадящо и зачитащо за хората, второто направо ги натирва в графата „нетрудоспособни“, т.е. хрантутници на обществото. И двете отразяват едно остаряло и съвсем неприемливо отношение към уврежданията като социално явление. Ясно е, че това не води до нищо добро за онези българи, които по някаква причина са получили увреждане и имат нужда от подкрепа, за да се справят с живота.

Проблемите на хората с увреждания не са чисто български, но по света мислят за хората с увреждания първо като за хора и граждани, а тази мисъл води до разработване на адекватни политики за подкрепа. И не защото са по-умни (е, някои може и да са), а са по-мъдри и отчитат факта, че хората с увреждания са като всички останали – данъкоплатци, потребители, избиратели…

Естествено и гражданският натиск е изиграл сериозна роля, което ни води до нашата ситуация в момента. Последните години показаха, че даже и доказаха, колко нефелна е политиката по увреждания и колко неадекватна е „подкрепата“ – изключително под формата на „грижа“ – предоставяне вследствие на грешни политики.

Аз самият станах част от гражданския натиск преди 20 години, когато за пръв път провидях и осъзнах, че поради увреждането ми съм третиран като невалиден и неспособен да управлявам живота си. Повярвайте ми, чувствах се ужасно и бях мотивиран да променя ситуацията. Бях на 22 с прекрасни, подкрепящи и всеотдайни родители, и повече от всичко на света исках да променя нещата към по-добро.

За 20 години обаче нещата не помръднаха много – говоря за България и мисленето на политиците. Знам, знам какво ще си кажете! Ама как – толкова неща се правят за хората с увреждания и ще сте прави – милиони се дават за хората с увреждания, че чак ни завиждат други слоеве от обществото. Въпросът е в детайлите, уважаеми приятели! В детайлите!

В момента, под натиска на граждани (няма да кажа само майките на деца с увреждания, защото има и други групи, които оказват такъв) се лансира нов Закон за хората с увреждания и се предлага Закон за личната помощ – изцяло нов инструмент за нормалното съществуване на хората с увреждания. Ура, както се казва!

Още от приемането на сега действащия закон всички правозащитно мислещи хора със и без увреждания настоявахме за радикални промени. Тласък в тази посока беше и ратифицирането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания през 2012 г. Десетки пъти лично съм участвал в срещи с представители на министерства и агенции, където съм казвал, че има нужда от коренна промяна в законите.

Нали започнах с детайлите и дяволчетата в тях. Ето някои от тях! Четете внимателно и се опитайте да вникнете в тях.

Хората с увреждания не сме хомогенна социална група, определена от увреждането, в която всички са еднакви, с еднакви нужди, с общи интереси, с еднакви възможности и умения, говорещи едно и също, мислещи по един и същ начин. Затова може и да имаме общи проблеми, но всеки вижда различно решение за себе си, защото ние сме различни човешки същества! Казвам това, за да разберете защо няма как с едно средство да окажете нужната подкрепа на мен и на незрящ човек. Ще се изненадате ли, ако кажа, че много различна трябва да е подкрепата за двама човека с увреждане, които изглеждат еднакво – придвижват се с акумулаторна инвалидна количка и не могат да движат нито ръцете, нито краката си, т.е. ще имат експертно решение на ТЕЛК за 100 процента загубена работоспособност/вид и степен на увреждане, и нужда от чужда помощ ? Но аз работя (много!), пътувам (често!), пия бира (малко!) и се радвам на живота (много!). Другият човек може да си седи вкъщи и да гледа тавана или телевизора, да пуска по някой и друг гневен пост във Фейсбук и да си оплаква съдбата. Потребностите на двама ни от подкрепа в ежедневието са много различни.

Не така обаче мислят сегашните ни управници, защото в предлагания „нов“ закон за хората с увреждания пак всичко е на база ТЕЛК и дефинирани групи по процент загубена работоспособност. Всички хора с над 90% с чужда помощ ще получат еднаква подкрепа, независимо от индивидуалните нужди на всеки. Къде тук е разликата с досегашния модел? Никъде! Но това не се казва нито от МТСП, нито от подписалите плана за действие – омбудсмана, инициативата „Системата ни/ги убива“ и национално представителните неправителствени организации. Защо ли?

Навсякъде се говори, че се разработва нова политика, базирана на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Някой казва ли ви, че от нея взеха само целта и я пришиха към новия-стар закон и да кажат, че има Реформа? Не, никой! Ама нали се разбрахме да внимавате в детайлите. Какво по-различно ще е след като досега за адаптирането на жилище даваха 600 лв., а с новия-стар – реформаторски – закон се предвижда тази подкрепа за водене на независим живот да скочи с колосалните 42 лв.?!! Да, не сте в грешка – 42 лв.!

Примерите са много и все с негативен оттенък, което обрича хора като мен на същото и в следващите години, въпреки пропагандата за ГОЛЯМА РЕФОРМА в социалната сфера. Обещаните 150 000 000 лв. ще потънат в същото блато като досегашните милиони – а може и да са милиарди – левове и после ще ревем за още, и още, и още…

Как човек като мен, който от 20 години се стреми да промени системата, трябва да постъпи в този момент? Да подкрепи ли тази „измислена“ реформа или да извика на висок глас – СПРЕТЕ СЕ! ПОГУБВАТЕ ОЩЕ ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ!

Аз, Митко – избирам да не си мълча и да се боря още повече срещу тази ПРОФОРМА РЕФОРМА. А вие?!

СМЕЛО СЪРЦЕ ПО БЪЛГАРСКИ

Снощи, по нощите, гледах отново филма Смело сърце. Първо се загледах заради Мел Гибсън, но след  това ме впечатли самата история. Един смел мъж не желае повече той и народът му да живеят в унизителната зависимост от английския крал, не желае младата му съпруга да спи първо с господаря и чак след това със съпруга си. И решава да се изправи срещу самодържеца, за да извоюва независимостта на шотландците. Уилям Уолъс е смел и честен воин, силен, знаещ и можещ. Хората започват да се присъединяват към него, защото идеята за свобода и независимост е и тяхна мечта. Воините печелят битка след битка, наближават все повече и повече кралския дворец в Лондон. Заплахата става изключително сериозна и тревожна. Обиграният в политическите игри, познаващ много добре алчността и продажността на шотландските благородници, английски крал Дългокракия, лесно намира решението. Раздава щедро земи и титли и в  1307 година Смелото сърце буквално е предаден от тези, на които се е доверил. Смелият и горд път на Уилям Уолъс завършва с поругаването му и мъчителна екзекуция на площада.

Тази история да ви напомня за една друга действителност? Похватът разделяй и владей не е измислен от Дългокракия. Римляните първи са се досетили, че ако можеш да скъсаш един конец, тъканта, изтъкана от хиляди конци, не се къса така лесно. Националния девиз на България Съединението прави силата също не е измислен от българите. Заимствали са го от Белгия малко след Освобождението. Вероятно затова на нас той не ни действа. Или пък по-силна и у нас, българите, е оная сладка и неутолима жажда за имане, за властване, това желание аз да съм най-видният, най-значимият, от мен да зависи най-много? Кой знае. Но ние, поне в последните трийсетина години, никога не сме били единни. Лесно се продаваме и поддаваме на политически манипулации, лесно позволяваме да ни промиват мозъците с незначителни глупости, за да не се сещаме за важното, за значимото. За да забравяме правата си, достойнството си, животите си.

Без да привиждам когото и да било като българско Смело сърце, в ума ми се появи асоциацията с борбата на българите с увреждания за права, достойнство и независим живот. И нас ни разделиха така. Едните ги нарочиха като алчни за средства, на другите подхвърлиха малко, но те и толкова си нямаха. А гладен и беден човек, човек на ръба на оцеляването, много лесно се купува! Купува се за избори, купува се и когато реши да излезе на бунт. И политиците много добре знаят как и за колко да си купят хора. А хората осъзнават много късно, че цената, на която са се продали, е била много висока, че отново им се пише на гърба. Но междувременно са станали още по-бедни, гладни и зависими. Тогава, обаче, вече е много късно.

Историята на Уилям Уолъс Смелото сърце е една от ония страшни приказки, които остават вечни за обществото, колкото и примери да има в историята си.

ЗАЩО ДВЕ ПРЕКРАСНИ МОМИЧЕТА, ОБЛЯКОХА ЧЕРНАТА ТЕНИСКА

От известно време в пространството се настаниха едни черни тениски с провокативни надписи – „Системата НИ убива“ и „Системата ГИ убива“. Направихме с тях акция за Пети май – Европейския ден за независим живот. За тази акция поканихме хората да облекат в наша подкрепа черната тениска на 4-ти май, в подкрепа на борбата ни за живот, за независим и достоен живот. Много лица от медиите и от моите приятели откликнаха, водиха предаването си с тениските, обясниха посланието. След това аз реших си поговоря с приятелите, които сложиха черна тениска на профила си или дори я облякоха. Оказа се, че различните хора имат различни подбуди да я облекат, за мен лично, тази тениска има много специално значение. Интересно ми беше те защо го направиха. Ето какво ми споделиха Миленка (Милена Георгиева) и Ива (Ива Дойчинова).

Миленка           

– Облякох тази тениска защото  за мен всички хора  са еднакви и заслужават равни права и достъпна среда, а за огромно съжаление в момента в България не е така. Искам с обличането на тази тениска да подкрепя хората с увреждания и да им кажа, че те не са сами.

Ива                       

– Най-важната причина да я облека и нося през целия ден беше солидарността и обичта ми към вас. Никога не съм можела да ви наричам  хора в неравностойно положение или с увреждания, защото това са условности, които не разбирам. „Специфичните потребности“ също са странна иносказателност за уникалността навсеки човек. Но да, вие сте хора, които имат нужда от достъпна и универсална среда и от лични асистенти. Тези на пръв поглед  лесно решими неща се превърнаха в убийствена липса на решимост и разбиране. И в самоубийствена за държавата ни непригодност да използва потенциала и полезността на хора като вас в пълна мяра   за обществото. В съвместната ни работа с Център за независим живот усетих, че промяната се случва, но много по-бавно, отколкото животите на хора като вас текат.       А това е не просто обидно, то е убийствено.

Някои хора приеха черната тениска като агитационен материал. Заиграха се с това, опитаха се да вкарат друго значение във фланелките и надписите им. Наистина ли идеята ни този път не успя да каже това, което ние искахме да споделим, имаше ли усещането, че носиш агитационни материали?

Миленка

– Това, което аз исках да кажа с качването на тениската на моята профилна снимка беше, че системата не е направена да работи за хората с увреждания и затова тя ги „убива“, Силно се надявам властите, които отговарят за това, по-скоро да се събудят и да успеем с общи усилия да подобрим нивото на достъп и живот на хората с увреждания. Поне аз така разбрах посланието ви.

Ива                       

– Да, защото хората, с които се срещнах през този ден доста ме разпитваха. Тогава отидох в  първата у нас селска база на дигиталните номади – вила Зеликула. Това са осъзнати личности, избрали да работят от всяко място на света, което е в близост до природата и ги зарежда. Само за няколко седмици около тази идея и нейните пионери се сляха групи от хора, които са избрали алтернативен начин на живот, отглеждащи перма-култури фермери, малки фамилни предприемачи, хора, занимаващи се с култура. При тях  солидаризирането е много силен инстинкт, сърцата отворени, а желанието да се примиряват със системата – никакво. Та точно те със своята младост (не за възраст говоря) имат доста силен инстинкт към промяната и решимост да я постигнат. Мисля, че посланието на тениската стигна при добри и действени хора.

Какво ти каза на теб лично надписът „Системата ги убива“?

Миленка

– Не е достатъчно само да облечем тениската. Трябва активно да излезем на улицата и да покажем, че не могат да ни мачкат. Да подкрепим протеста, защото само обединени ще успеем.

Ива

– Отново казвам, че уврежданията в сферата на морала са най-страшните. Затова при вас говоря за дефицити, които не ви правят по-малко хора, а  такива личности, които имат нужда от адаптиране на физическата и социална среда, които да ви помогнат да  водите достоен и пълноценен живот. Само че уврежданията на морала, държавното функциониране и старата институционална система, която гетовизира  хора,  е истинският недъг на обществото ни. И това убива. Вас и общество, което не е чувствително и борбено за всеки негов член.

Какво ти се иска да ни кажеш накрая? На нас, хората с увреждания, на социалния министър, на всички българи, на хората като теб – тези, които облякоха тениската?

Ива

Представи си, все едно си роднина или приятел  на Стивън Хоукинг, Дамян Дамянов, Росен Карамфилов, Фрида Кало. Постави се на мястото на майката на детенце с ДЦП или на дете на майка в количка. И просто действай.

Иска ми се да виждам повече солидарност в доброто и градежа. Повече воля да променяме страната си към добро, повече натиск към политиците и корупцията.  Мрънкането и посочването на двата терминала като изход не са ИЗХОДА.  Трябва ни обрат в мисленето и вместо за изхода от България да мислим за пътя си в нея.

Ние носихме тениската само един ден. Това не е достатъчно. Това, че премиерът плакал на репортаж за майка на дете с увреждания също ефектно, но неефективно, защото един акт или разрешаването на един казус няма да промени средата. Натискът за реформи в социалната и здравната сфера трябва да бъде постоянен и с адекватни средства от цялото общество.

Благодаря ви, момичета! До следващите ни акции и протести! Защото ние няма да спрем, докато в България не се осигурят условия за достоен, пълноценен и независим живот за всички българи с увреждания!

P.S. Миленка е Милена Георгиева, основател, управител и треньор в танцова школа ПРО-ДАНС. Тренирала е и продължава да тренира хора в инвалидни колички да танцуват спортни танци.

Ива е Ива Дойчинова, Радио и телевизионен журналист, автор на кампанията Будител на годината, отдавнашен приятел и колега.

И двете много красиви и силни млади дами.

ЕЕЕХ, МОРЕТО!

Лятото дойде и тази година. Жарко, блестящо, мамещо към далечни пътища. Нашепващо тихичко, на ушенце „морееее, мореее, моренцееее!“ Лятно време всички започваме да си мислим и да търсим прохлада, морски бриз, топъл пясък, романтиката на солени прегръдки, тайнствени звездни нощи. Еееех, морето!

Когато това време настъпи и за мен, аз се замислих – къде и как летуват хората с увреждания в България? Преди няколко дни пуснах едно простичко запитване в няколко групи във Фейсбук и зачаках интересни отговори. Питането ми беше към хората с увреждания – „Хора, къде и как летувате?“ Очаквах да прочета за екзотични дестинации – Ибиса, Палма де Майорка, Санторини, Крит, Анталия, Памуккале. Нямаше да се разсърдя и на Китен, Ахтопол,  Слънчев бряг, Созопол. Имах, обаче и съмнения – боях се, че най-вероятно много хора ще споменат минерални бани, санаториуми, процедури и рехабилитация. И, познайте права ли бях да имам тези съмнения. Да! Да, хора, нямаше Санторини, нямаше Ахтопол! Получих изключително изчерпателна информация за цялата национална санаториална база, дори и нови неща научих – базата в село Шипково била много удобна и достъпна за хората с увреждания, които искали да получат рехабилитация. Тази база най-много се доближавала до СПА-условията и затова много започнали да се ориентират натам, та нямало места.

Цялата тази моя анкета ме наведе на две изключително тъжни мисли. В България хората с увреждания НЕ летуват! Те ходят на рехабилитация, на кални бани, на процедури, на рекреация, но не и на почивка. Хората с увреждания не летуват! Преди години познавах една прекрасна госпожица от Полша, която, за съжаление, вече не е между живите. Та, тогава тя ми казваше, че хората с увреждания изпадат в летаргия през зимата, защото в този сезон навън е изключително трудно за човек, който има проблеми с придвижването. Този далечен спомен ми изскочи съвсем неочаквано, когато си помислих и аз сега – „Българите с увреждания не летуват, те могат само да зимуват!“ Независимо от сезона, те зимуват по домовете си, наблюдават света отвътре и в един забележителен за тях момент ги натоварват на автомобил и ги водят да се лекуват, да им правят масажи и да ги раздвижват. Смятам съвсем скоро да задам в мрежите още един въпрос – ще потърся човек, чието състояние се е повлияло от рехабилитацията. Защото за моите 60 години живот, моето си е все същото – не мога да проходя и това си е! Виж, успях да се изуча, създадох семейство, отгледах деца, потърсих и намерих място, където да продължа да се уча да бъда борец. Но така и не проходих! Въпреки всичките процедури – кал, кени, парафин, физиотерапия, ЛФК, масажи, разпъвания, лежане на колан, ходене по пътечката. И до ден днешен помня правилото канадка-крак, но никога не съм го изпълнявала, трудно ми беше.

Но, да се върнем на думата. Преди три години имах възможността да ида до Испания, служебно разбира се. Аз лични такива пътувания не мога да си позволя. Там ни заведоха да ни покажат един спортен център, чиято единствена особеност беше, че е достъпен и предлага услуги и за хора с увреждания. Хора, аз не съм спортен тип човек, мързелива съм, но това нещо направо ми грабна сърцето! Само да бяхте видели плувните им басейни и как една наборка се възползва от тях. Дойде си бабката с нейната си количка, прехвърли се на друга, пластмасова с големи колела, спусна се по скосението към водата, докато водата не я отлепи от количката и спокойно си заплува. В мига, в който краката на възрастната дама докоснаха водата, от двете страни на басейна изникнаха двама спасители и не откъснаха поглед от нея. Не знам колко време продължи тази наслада, защото излязохме, но ми се породи мечта – и аз искам такъв басейн! В този център има места, където, при желание, хората с увреждания получават и по-специални услуги, но само, ако те го поискат!

Басейнът, за който говоря

Не ме питайте защо в България такива неща не се случват, защо няма такива съоръжения и за българите с увреждания? Нямам отговор на този въпрос, защото и аз не виждам логически и разумни причини за тия липси. Строят се спортни съоръжения, в това спор няма, но защо не се предвиждат и не се осигуряват и достъпни места в тях? Нали има наредби и нормативни документи, които налагат достъпност за хора с увреждания? Явно контролът тук е изключително слаб или напълно липсва. Не ми се иска и да питам защо в България никъде човек не може да намери спортно съоръжение, където човек с увреждане би могъл да тренира нещо си, без с това да ангажира когото и да било. Ей така, да си плати таксата и да влезе във фитнеса. Защо повечето фитнес зали са в мазета, напълно недостъпни?

А има и още нещо. Знам, че, спомена ли го, много хора с увреждания ще ми се разсърдят и ще заемат дълбоко обидена поза, но фактът си е факт. Преди години аз самата реших да опитам малко фитнес. Тръгнах с една приятелка, преподавател в НСА, за най-близкия център да се записвам. Сърцето ми щеше да изскочи от притеснение – все ми беше трудно да си представя как ще ме посрещнат там – мен, бабката на преклонна възраст, с доста натежали, та чак попреляли килограми, в инвалидна количка, тръгнала на фитнес!!! Ама, моля ви се! Очаквах да ме изгонят. Но нищо подобно не се случи! Приеха ме изключително любезно, издадоха ми карта, дори си признаха, че, тъй като такива като мен дотогава не бяха ходили там, не били наясно от какви инструкции съм имала нужда, та пуснаха моята приятелка-атлетка, да ми бъде личен инструктор. В залата също бяхме приети много радушно, момчета с бицепси като малки прасенца ни помагаха да се справим с уредите и тежестите по тях. Дори един мил младеж дойде веднъж при мен и свенливо ми сподели, че много ми се възхищавал. Той пътувал по света и там, в другите страни било напълно нормално хора на възраст да посещават такива зали, така си поддържали здравето и тонуса. Хора с увреждания също ходели в джимовете (както той се изрази), защото и те имали нужда от раздвижване и стимулиране на тялото си. Толкова хубаво ми беше в тоя център, че отидох да разговарям със собственика дали биха били отворени и за други посещения, екзотични, като моето. Човекът ме изгледа смаяно и каза, че не виждал нищо екзотично в моето присъствие там, напълно нормално си било. И, да те щели да бъдат дори щастливи, ако хора като мен започнат да ходят там. Дори бяха готови да  намалят малко стойността на таксата за месец. Не можете да си представите колко ме окрили този разговор и с колко познати и приятели с увреждания го споделих. Натъртвах на това, че бяха готови да намалят таксата, примерно от 40 лева на 30 лева за четири посещения (по едно седмично). Натъртвах аз, но всички се мръщеха и ме убеждаваха, че това не било никак честно. Не можели ли да ни пускат без пари? Знаела ли съм аз какво са за тях 30 лева на месец!? За балнеолечение се полагали 7 дни годишно без пари! Ма това си е лечение, бе хора! Аз говоря за кеф, за удоволствия!

И, за да приключа предългото си писание, ще си кажа тежката дума, без да имам намерение да обиждам или да обвинявам когото и да било. Проблемът с летуването, с почивката на море или на планина, не е само у тези, които предоставят местата за летуване. Проблемът си е и у самите нас. Докато се приемаме като болни хора, които имат нужда от балнеолечение, процедури, рехабилитация, няма да летуваме, няма да ни пука достъпни ли са плажовете, хотелите, залите за фитнес, спортните съоръжения. И те ще продължават да са недостъпни за нас. Ще си ги гледаме през крив макарон.

БОГ ДА ПРОСТИ ТЕЗИ, КОИТО ПОГРЕБАХА ИЛИЯ

“…Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.
— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:
— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…
— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…
Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!…“
                                                                          Малкият Принц – Антоан дьо Сент-Екзюпери
 

На 28-ми май изгубихме един млад човек. Почина приятелят ни Илия Кънчев Колев. Илийката, както всички приятели го наричахме, живееше в защитеното жилище в град Луковит от 2009 година. Той беше един от многото деца, поверени на държавата, от която се очаква да се грижи за тях, да ги отгледа като достойни граждани на България. Но, както се казва – Да, ама не! Това, което тази държава направи за Илия, беше да се постарае да го храни, колкото да не умре. Е, Илия почина! Страдаше от язва и си мислим, че тя му затри годините, но аутопсията ще си каже последната дума. Изключително нелеп край на един млад живот –  изгубихме човек на 32 години.

Сигурно ще попитате защо, по дяволите, ви занимавам с това? И без друго всички сме толкова потиснати напоследък, имаме си свои грижи, сякаш не умират всеки ден хора. Ние самите едва оживяваме; усещането, че сме на ръба ни убива. Жалко е за момчето, нооо…. Бог да го прости, лека да му е пръстта и толкова. Животът продължава! Да, прави сте, хора – животът продължава. И ето затова ви губя времето с моите писания – не е ли важно как продължава този живот?

Аз винаги съм си представяла живота като една невероятна Вселена, в която всеки човек е звезда. Появи се нов човек и Вселената се размества, да му направи място. И след това нищо в нея вече не е същото, както е било само преди секунди. Новият човек се настанява вътре и внася своите неща, своите ценности, своята същност, защото той идва с всичко това. Разбира се, налага се вселенските закони да се променят, съседните звезди започват да се съобразяват с току що появилата се нова, малка звездица. Дори космическите ветрове се съобразяват с това. А Новата расте, разхубавява се, взаимодействието й с останалите я променя, тя променя тях и Вселената става по-богата, по-светла и по-красива. Не знам, прекалено романтична ли съм, много приказки ли съм чела, но тази ми представа за живота винаги ме е устройвала. До момента, в който започнах да губя близки и роднини. Празните места на моите звезди започнаха да зейват грозно в така добре подредената ми Вселена, като огромни черни дупки, готови да погълнат всичко мое и скъпо. И най-странното – след всяка моя загуба Вселената вече не беше нито както е била преди това нито дори и като първоначалната Вселена. Та, странно същество е човекът – всичко променя и с раждането си и със смъртта си.

Всичко това мина през ума ми онзи ден, на гробището на Луковит, когато се прощавахме с Илийката. Гледах зейналата прясна дупка, която бяха изкопали за него и си мислех как това момче беше разместило звездите около себе си и потърсих празнотата, която оставяше след себе си. Празнота нямаше, нищо нямаше! Служебните лица, отговорни за защитеното жилище, на което Илия беше обречен и наречен през последните 8 години, измрънкаха кратко слово на възпоминание, толкова кратко, че останах с впечатлението, че не знаеха за кого говорят, обиколиха двайсетината човека в черно с кутия бонбони и бисквитки за бог да прости;  гробарите го спуснаха в дупката, заровиха го и … край! Тръгнахме си в тягостна тишина, но не след дълго животът продължи. В главата ми не спираше да се върти мисълта – това представлява общинско погребение. Толкова! Не, не, нямам предвид маси, пълни с храна за помен. В никакъв случай! Просто си мислех, че това момче има някъде роднини, има приятели, има хора, които го познават. Не трябваше ли да бъдат поканени да се простят и те с него? Не трябваше ли роднините му да бъдат уведомени? Може пък щяха да поискат да си вземат тленните му останки и да си го приберат на тяхно си гробище, в техен си гроб, при близки? Може би трябваше да има свещеник, да го отпрати по християнски? Но се съмнявам, че тези дами знаеха беше ли Илия вярващ или не и в какво вярваше той. Нищо, нищо, нищо, освен едно плахо кратко слово, бонбон и бисквитка за бог да прости! А това беше последното нещо, което се прави за него!

Никога няма да забравя лицата на младежите, които деляха покрив с него! Зачервени от плач, в очите им аз прочетох ужаса да видят какво ги очаква рано или късно. Потръпнах при тази ледена мисъл и в ушите ми зазвъняха камбани. В памет на Илия, който се заинтересува да се научи да чете и пише от една шарена Библия за деца, замотана някъде из жилището. Зазвуча ми камбана и за тези, които останаха след него. Нито те, нито който и да е друг, независимо къде живее, заслужава такова погребение…нито такъв живот! Те СА малки звезди, които заслужават своето място в човешката ни Вселена!

И, ако Малкият Принц ни подари звезди, които се смеят, когато ги погледнеш, Илия ни остави своята черна дупка, която кънти като тежка камбана в предупреждение колко много такива малки души са обречени да не живеят и да не умрат като всички останали.

Дано и вас съм поразмислила малко по въпроса как трябва да продължи животът ни след този 28-ми май….

ТОМ България – за 72 часа може да променим света!

Да поставиш на първо място потребностите и нуждите на хората с увреждания!

Дните от 21 до 23 април тази година бяха по-различни. Ще се питате защо, при условие, че не е станало катастрофа, нямаше национален протест, не е имало някакви природни катаклизми. Да, така е, но все пак за една не малка част хора с увреждания и участници в това събитие, тези дни бяха необикновени. От 21 до 23 април за първи път в България се проведе т. нар. ТОМ България.

Няма как да не споменем каква беше неговата цел, защото тя се различава много от начина, по който се прави социалната политика у нас. Това е събитие, в което на едно място се събират хора с и без увреждания, с една задача – да променят света на хората с увреждания. Създадоха се 6 екипа, кой от кой по-различен и уникален. Участниците бяха от 7 годишни до 50+ – дизайнери, проектанти, ИТ специалисти, хора с увреждания, инженери – все хора с големи сърца. Като цяло имаше една пъстра палитра от участници, както трябва и да бъде. И тяхната задача беше да създадат прототип, по зададено предизвикателство от самите хора с увреждания, защото те са тези, които могат да кажат реално какво им трябва. Така спрямо индивидуалните потребности на човека с увреждане, различните специалисти трябваше да намерят решение на нещо, което ги затруднява в тяхното ежедневие, и то в рамките на 72 часа.

Търсеха се решения на задачи от това да се създаде устройство за разчитане на банкноти, което да подпомага ежедневието на незрящи хора; през измисляне на удобно средство за по-голям комфорт при седене в инвалидна количка; до създаване на инвалидна количка за един малък принц, който да може да стои в една и съща количка седнал и изправен. На пръв поглед това са неща, които реално погледнато в чужбина вече са намерили решения. Но тук в България, социалната политика и техническите помощни средства за хора с увреждания са еднакви за всички и много рядко се съобразяват с индивидуалните им потребности.

Това е едно от малкото събития, в които реално се търси мнението на хората с увреждания за решение на техните проблеми. Нашите управници спокойно могат да се учат от него и да си извлекат поуки от събития от този вид и да спрат да правят социална политика, в която всичко е за всички, независимо от какво имаш нужда.

Сигурна съм, че от това събитие много хора излязоха с желание наистина да променят света, защото когато на фокус в приобщаването в общността се поставят индивидуалните потребности на хората с увреждания, то всичко е възможно. Затова искаме да изкажем благодарности на организаторите на ТОМ България, че за първи път направиха нещо подобно и се надяваме, че няма да е последното. За съжаление промяната в социалната политика за хора с увреждания няма да стане за 72 часа (макар че може и да може при проявена воля), но все пак ви предизвикваме да се опитаме и да се борим за промяна на политиките.

Gallery Notice : Images have either not been selected or couldn't be found

Различието е нещо хубаво и трябва да го ценим!

Днес е 21-ви март и не е обикновен ден, а различен, слънчев и по-шарен, каквито са ѝ самите хора със синдром на Даун. Както и всички, хората с този синдром са нормални като всички останали. Това, че имат увреждане не ги прави по странни, не ги прави извънземни, не ги прави задължително престъпници, не ги прави задължително болни хора. Но предоставяйки им се необходимата подкрепа може да ги направи добри служители, добри студенти, добри родители, добри приятели, които да купонясват с нас.

С предизвикателството, което отправихме към вас – “Да обуем различни чорапи”, искахме точно това да покажем, че различието може (не, задължително е) да бъде нещо хубаво и не непременно специално. Както се казва в този клип (по-долу ще намерите превод) – специално е да си поръчаш яйце от динозавър или да те масажира котка, но няма нищо специално в това да си човек със синдром на Даун. Това е и посланието на хората, които участват в клипа – „Имаме нужда от това, от което имате нужда и вие – образование, работа, различни възможности, приятели и малко любов – и не ни трябва нищо по-специално.“

С присъединяването ни към световната кампания да носим различни чорапи на този ден искахме и да кажем, че различието е нещо хубаво и трябва да го ценим; синдромът на Даун не е болест, а обич; всяко дете с него е на първо място дете и има нужда от обич като всяко друго; тези деца могат да се обучават; възрастните със синдром на Даун са еднакво конкурентноспособни на пазара на труда; хората със синдром на Даун могат да обичат и създават семейства, и да изпитват емоции като всички останали. Това са чувства, емоции, поведение, възприемане, нагласи върху, които увреждането не поставя акцент. Това са неща, които се градят с времето и за които ние всички допринасяме.

Ние, като организация на хора с увреждания, искахме да покажем, че независимо от различното увреждане, ние също сме съпричастни и можем да бъдем участници в такива кампании. И ние носим чорапи и защо пък да не са различни и много по-цветни на този ден. За съжаление малко хора с увреждане се включиха и това ни натъжава, което за пореден път доказва, че хората с увреждания трудно участват в подобни инициативи, защото се приемат за различни и някак странно би било да се обуят в шарени чорапи като другите хора. И това отново е от нагласите в обществото, че различните трябва да са специални (вече разбрахте, че нищо специално не ни трябва) и не могат да са като всички останали – съпричастни към една благородна кауза.

Както винаги, нашето предизвикателство не бе само към хора с увреждания, а към всички. Затова от снимките по-долу ще разберете, че пак успяхме – независимо от малкото получени снимки – и доказахме, че различието не е водещо и винаги можем да правим нещата заедно.

Благодарим на всички, които се отзоваха на нашето предизвикателство и ни изпратиха снимки. Вие сте хора с главно Х и показахте, че различието не ви плаши, дори напротив – то е нещо, което трябва да ценим. Благодарим Ви!

Превод на клипа:

Хората със Синдром на Даун имат специални нужди

Специални нужди? Специални нужди? Наистина?

* Ще е “специално” ако хората със Синдром на Даун трябваше да ядат яйца от динозаври. Това би било специално.

– Едно яйце от динозавър. Добър апетит.

– Извинете, може ли да си поръчам нещо друго?

* Ако трябваше да носим гигантски рицарски костюм. Това би било специално.

* Би било специално ако нашите масажи се правят от котки.

* Ако имаме нужда да бъдем събуждани от известни личности.

– Събуди се, събуди се, яйца и препечен хляб.

– Кой си ти?

– Може да ме познаваш от Спешно отделение или Офис треска, няколко по-тъмни роли … Скалата, Взвод, Уол стрийт, Смешни истории, аз, … аз играх.

– Излез.

– Моето легло.

Това щеше да е специално. Но това, от което наистина имаме нужда е образование, работа, различни възможности, приятели и обич. Същото като всички останали. Тези нужди специални ли са?

#бесспециалнинижди

просточовешкинужди

Прегръдката топли независимо от кого е!

Искам първо да ви задам няколко въпроса, на които да си отговорите преди да продължите с четенето надолу? Ето ги и тях?

– Какво е за вас прегръдката?

– На кой бихте дали прегръдка?

– Защо бихте дали прегръдка?

– Как се чувствате давайки прегръдка?

Докато си размишлявате по тези въпроси ще ви разкажа за нашите “топли и безплатни прегръдки”, за прегръдките на Център за независим живот и приятели.

С наближаването на 14-ти февруари и така известния Св. Валентин на нас, за пореден път, ни се прииска да направим нещо нестандартно, нещо което да накара хората да се замислят. И да ви кажа честно май ни се получи, но за това малко по-късно ще ви разкажа.

Имахме много идеи, но като че ли една спечели всички от екипа ни и това беше да раздаваме “Безплатни прегръдки”. Защо точно това ли? Защото, както каза един от моите колеги, „прегръдката е нещо много лично“, нещо, което не се дава на всеки и, точно давайки я на непознат, означава, че се откриваш пред него и то без да искаш нещо в замяна. Но, давайки нашите прегръдки на непознати хора, искаме те да видят, че ние ги приемаме такива каквито са и ни се иска и те да ни приемат такива каквито сме, независимо дали сме с или без увреждане. Имахме желание, енергия, ентусиазъм и така за няколко дни успяхме да съберем приятели, които заедно с нас да раздават “безплатни прегръдки”. Подбрахме и пет ключови места в центъра на София и разбира се направихме табелки с нашето най-важно послание: “Прегръдката топли, независимо от кого е!”. Може би ще се зачудите защо точно това послание. За нас това послание казва всичко и това е, че независимо дали сме на 20 или на 60 г., независимо дали сме мъже или жени, независимо дали сме с или без увреждане, всеки може да даде и да получи прегръдка. И другото нещо, което искахме да покажем, е, че хората с увреждания могат и да дават, не само да искат.

Ето, че дойде и самият 14-ти. Денят беше мразовит, мрачен, часът – 9:00, но въпреки това ние бяхме въоръжени с нашите послания и готови да раздаваме прегръдки. Чакахме леко плахо. Лично аз бях и притеснена и сигурно няма да се изненадате. Но притеснението дойде от това, че може би повечето хора щяха да бъдат със своите предразсъдъци и няма да искат да раздават прегръдки на приятелите ми с увреждания. Колкото и странно да е, тази мисъл ми мина и имах едно на ум. Ето и мнението на един от колегите ми, с който раздавахме прегръдки – в края на деня сподели, че в началото е бил много скептично настроен дали ще бъде отвърнато на неговите топли прегръдки към хората, защото знае, че българите не са готови за такава предизвикателна инициатива, организирана от хора с и без увреждания. С напредването на деня се убедихме, че всъщност ние трябва да сме тези, които ще правим първата крачка и благодаря на колегите си, които „разчупиха леда“ и бяха активната страна в прегръдките. Оказа се обаче, че даже и да стоим на едно място пак имаше много хора, които прекрачиха границата и сами дойдоха и ни дадоха прегръдки.

За да усетите повече от това, което се случи тогава ще ви разкажа три запомнящи се прегръдки, заради, които се убедихме, че си заслужава организирането на такива събития.

Прегръдка номер 1: Мястото е Софийски университет, точно до входа за метрото. Ние вече сме раздали прегръдки и идват още хора. Пепи казва на един господин – „раздаваме безплатни прегръдки“. Господинът, видимо замислен за нещо, отвръща, че днес нещо не му е ден и не му е до прегръдки. Но въпреки това топла прегръдка имаше. След около 5 минути виждаме същият този господин да се приближава към нас и казва, цитирам – „Не мислих, че днес ще успея да се усмихна, но ето, че се усмихнах. Благодаря!“

Прегръдка номер 2: Този път мястото ни е друго,  пред Народния театър “Иван Вазов” сме, отново с нашите табелки и “топли прегръдки”. Питам една много симпатична дама, над 50 г., дали би искала да получи „безплатна прегръдка“. Със сълзи на очите дамата отговори, че днес не й е до празнуване, защото преди няколко години съпруга й е починал. Но въпреки това жената ме прегърна и каза едно много искрено “Благодаря”.

Прегръдка номер 3: Намирам се пред Народния театър “Иван Вазов”. С табелка в ръце се приближавам към една преминаваща, усмихната жена. Попитах я дали иска безплатна прегръдка и тя отвърна “Да, разбира се”. Прегърна ме и каза “Благодаря, Обичам ви”. Естествено, че и аз и казах, че я обичам и беше много емоционално и се прегърнахме отново. Незабравимо беше!

Прегръдки номер 4: прегръдките бяха за компенсиране падането на телефон, прегръдка за усмивка, просто топли прегръдки, имаше плахи прегръдки, имаше и много силни, все едно сме много близки, с няколко думи – имаше всякакви зареждащи прегръдки.

Прегръдки номер “n”: разбира се имаше и такива, които не отвърнаха на нашите топли прегръдки – бързаха за работа, бързаха за изпит, бързаха за интервю, бързаха за автобус, а някои може би не искаха да бъдат прегърнати от чужд човек, независимо с или без увреждане. За съжаление тази група от хора не беше никак малко, но това го знаехме и не се сърдихме. Точно към тях беше насочена нашата акция и се надяваме следващия път, като видят подобно нещо, да не се обърнат на другата страна.

Споделяйки ви тези истории, ми се иска да извлечем и поуки. За съжаление, ще излъжа ако кажа, че няма предразсъдъци към хората с увреждания. Има, и за това не са чак толкова “виновни” самите хора с увреждания. За това вина имаме всички, които правим каквото и да е било, но не с мисъл за всички. Като в това “всички” трябва да включваме и хората с увреждания. В този ред на мисли, това, което искам да кажа е, че правейки примерно един ресторант, той трябва да е достъпен както за хора без увреждания, така и за хора на инвалидни колички, за незрящи. И това е само пример. За това посланието ни тук е: хората с увреждания не са по-различни от другите.

Друг, много важен извод е, че въпреки предразсъдъците в обществото, то хората без увреждания все повече се откриват към хората с увреждания. И това се доказа чрез нашите топли прегръдки. Нямаше и един човек, който да прегърне наш приятел без увреждане и да не прегърне тези, които имаха. Никой и за миг не се замисли над това, и прегръщаха наред всички ни. Това, че никой не се замисли означава, че явно нагласите към хората с увреждания се променят и затова си струва, въпреки отказаните прегръдки, да правим такива събития.

И не на последно място искаме да благодарим на всички участници – със или без увреждания, както и на прегърналите ги хора. Заедно успяхме да направим нещо хубаво в този студен 14-ти февруари, а именно – да покажем, че, независимо от всичко, при желание можем да разрушаваме бариери помежду си и то с нещо толкова лично, каквото е прегръдката.

 

НА ТРИФОН ЗАРЕЗАН КАТО ЗА СВЕТИ ВАЛЕНТИН

Какво е любовта? Въпрос, на който досега едва ли някой е дал пълна, точна и изчерпателна дефиниция. И според мен това е прекрасно – така всеки един от нас приема за любов всяко хубаво чувство, което някога е изпълвало сърцето му с блага нега, карало е пеперудите в стомаха да полудеят, карало го е да се чувства по-добър човек.

С какво обичаме? Със сърцето, с разума си, с носа си? Не е със сърцето, защото дори и разбитото сърце се съживява от нова любов. Не е с разума, тъй като и най-глупавите хора обичат, бебетата обичат, дори и животните обичат. Не е и с носа – даже и със запушен нос често усещаме ендорфините на другия и се запътваме по ароматната диря.

Защо обичаме? Преди години, когато моята дъщеря беше тийнейджърка, приятели ѝ подариха албум за снимки и отзад на него беше написано „Не те обичам заради това, което си ти, а заради това, което ставам аз, когато съм с тебе.“ Да, смятам, че точно заради това обичаме. Ние сме създадени като добри хора – чисти, без лоши мисли и намерения, готови единствено и само на добро. След това животът започва да ни моделира и много често цялата ни чистота потъва в кални блата, лошите мисли обземат напълно съзнанието ни, желанието ни да правим добро започва да ни се струва смехотворно и проява на глупост и слабост. И изведнъж в твоята малка, зла вселена, се втурва друго създание. Незнайно защо то ти блести с някаква магична светлина, ухае прекрасно, излъчва такава безпомощност, че ти неволно се изпълваш с благородна сила. Толкова трескаво търси нечия ръка, за да се опре на нея, че твоята десница става желязна и без да се усетиш поема негова и от допира топлините ви се сливат. И тогава се осъществява магията на любовта – ти ставаш добър човек, независимо дали си жена или мъж. Толкова добър, че чак те боли за всичкото зло, което някога ти е минавало през ума. Толкова добър, че не можеш да си представиш, че би могъл или могла отново да допуснеш на този свят да се случи неправда. Погледнато така, любовта е пречистване, катарзис, през който преминаването е много трудно и болезнено.

Да, любовта може да бъде много болезнена! Случва се ние да обичаме, но да не бъдем обичани. Тогава душата ни гори, боли, гърчи се в болката си и на нас ни се струва, че светът свършва. Губим смисъла на живота си, затваряме се в себе си, виждаме само грозното и отблъскващото в тялото си, външния си вид. Често започваме да се мразим, всичко обясняваме с грозотата си, с несъвършенствата си. И винаги забравяме, че на любов никой не може да заповяда. Възможно е кривото зъбче на приятелката ни да е грабнало сърцето на този, по когото ние губим цялата си надежда за щастие и вяра в бъдещето си. Да, външният ни вид има значение за нашите контакти с останалите, да, важно е как изглеждаме, но наличието на недъг не е определящ за връзките ни. Защото, ако е всеизвестна истина, че мъжът харесва с очите си, а жената – с ушите си, то това важи само за харесването. Въпросите с обичта и любовта стоят малко по-иначе. Обичаме тези, които ни карат да се чувстваме добре, сигурно, спокойно, забавляват ни.

Да, любовта е трудно нещо. Много грешно смятат някои, че влюбиш ли се, значи си си оплел кошницата и всичко вече е сигурно. Напротив! Точно тогава започва тежката работа. Защото, щом се влюбиш, оттук нататък трябва много да се трудиш, за да запазиш красивото нещо, което се е случило. Всички познаваме капризната Роза на Малкия Принц, която е сложена под похлупак, за да не я попари течението. Всеки от нас се сдобива с подобна Роза, пази ѝ завет, полива я, чисти увехнали листа и буболечки-вредители, наторява я редовно. Иначе тя просто ще умре. Всеки от нас има своето цвете, онова цвете, което ще ни върне дори и от най-далечния път на малката планета, която ще превърнем в наш топъл и уютен дом. За да останем там завинаги заедно.

Да, любовта е трудна, красива, тежка, плашеща, зареждаща, възраждаща и, ако питате мен, Любовта е ето тази песен https://www.youtube.com/watch?v=1KLi4-vsNQE

Любовта е https://www.facebook.com/725851917563855/videos/749179758564404/

Любовта е https://youtu.be/hpHrZpI47VI

Любовта е https://youtu.be/l2vU8U0j_4E

Любовта е http://www.bitrebels.com/wp-content/uploads/2011/08/Old-People-In-Love-3.jpg

Любовта е https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/originals/c9/c5/9f/c9c59fb3d18599ff2974fe8cdec986ad.jpg

Любовта е http://i.dailymail.co.uk/i/pix/2015/01/14/01A411D5000004B0-2909261-image-a-11_1421274169207.jpg

Любовта е и това

http://i.cdn.turner.com/cnn/2010/LIVING/08/11/tf.in.love.with.someone.else/t1larg.sad.couple.thinkstock.jpg

Любовта е http://www.happyinlove.com/wp-content/uploads/2011/12/main-couple-shutterstock_60880870.jpg

… и това

https://www.thestar.com/content/dam/thestar/news/insight/2014/10/05/surprise_disabled_people_have_sex/wheelie_tim_rose.jpg.size.custom.crop.1086×613.jpg

…и това

https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/564x/bf/08/ba/bf08ba7bd3174439f860eff3c0a959f8.jpg

… и това

http://i.dailymail.co.uk/i/pix/2015/03/12/2691897C00000578-2991767-The_couple_pictured_met_in_a_home_for_children_with_learning_dif-a-77_1426173042772.jpg

Преди пет години Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е ратифицирана в Република България.

Отдавна не съм писала нищо за този блог. Не че няма какво да се пише. Картината е тъжна… Проблемите в социума на хората с увреждания са в изобилие…
Мечтая, мечтая си да видя гласуван и приет от Народното събрание „Закона за лична помощ“, който изработихме в ЦНЖ, заедно с други НПО от страната, за постигане независим живот на всички хора с увреждания в България. Писахме го дълго и внимателно ние, хората, които имат нужда от него, с помощта на юристи специалисти. Няма да забравя 5 ноември 2009 г. – срещата на с председателя на Парламента Цецка Цачева, която прие връчения й от нас проект на Закон за лична помощ, разменихме си любезности и тя тържествено обеща, че ще „направи необходимото за задвижване на въпроса” – ПРОЕКТО-ЗАКОНЪТ ЗА ЛИЧНА ПОМОЩ ДА БЪДЕ ВНЕСЕН ПО НАДЛЕЖНИЯ РЕД ЗА ОБСЪЖДАНЕ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЗАКОНОДАТЕЛИ. Остана само онези, които вземат решенията от наше име, да се произнесат. За да може всеки българин с увреждане да стане работодател на своите асистенти, да организира живота си по собствен избор и да не бъде в тежест на семейството си, а напротив, да допринася в него. Да има сигурност, за да не треперим всички дали през следващата година ще има асистенти по някаква програма или не, а правото на такива да е по закон. За да има истинска услуга за реално участие, а не грижа за оцеляване. Уви! Остана ми само мечтата… до сега! От некадърни политики, от страхливо и некомпетентно правителство, от недомислие и унищожаваща деинституционализация, от глупаво отношение към хилядите хора с увреждания, чиито проблеми НЕ ТЪРПЯТ ОТЛАГАНЕ!
Преди 5 години на 26 януари 2012 година Р България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. И какво от това? Парламентът пропусна да ратифицира Факултативния протокол към Конвенцията, макар че обичайната практика е и двата документа да бъдат приемани заедно. Факултативният протокол позволява на всеки европейски гражданин да може да предявява претенции, ако неговите права по Конвенцията не са спазени и защитени от националните правозащитни органи. Поради този пропуск, Комитетът на ООН няма да може да стартира процедури по разследване на нарушени права на хора с увреждания в България. Недопустимо е управляващите в Република България да продължават да бягат от действителността и да не предприемат адекватни мерки за скоростно привеждане в изпълнение на решенията, залегнали в Конвенцията. Вече не може да се крие така лесно от хората. Това е действително не само етичен, но политически проблем. Достъпната информация по този въпрос, които съвременните информационни технологии предоставят, дава възможност на всеки български гражданин да се информира как се изпълняват реално решенията в другите европейски държави, подписали Конвенцията. Чл. 19 от Конвенцията на ООН категорично определя хората с увреждания да имат:
“а) възможност за хората с увреждания да избират равноправно с всички останали местожителството си, къде и с кого да живеят, като не биват задължавани да живеят при конкретни условия;
б) достъп за хората с увреждания до набор от услуги в дома, в социални заведения и услуги за подкрепа в общността, в това число и достъп до лична помощ, каквато е необходима за подкрепа на ежедневието и участие в живота на общността, за да се избегне тяхната изолация и сегрегация;
в) равен достъп за хората с увреждания до всички обществени услуги и публични обекти по начин, съобразен с техните нужди.”

Тази конвенция се разглежда като документ, с който държавите трябва да установят минимални стандарти и да създадат механизъм за контрол. Хората с увреждания от обект трябва да се превърнат в равнопоставен субект при вземането на решения: „Нищо за хората с увреждания, без хората с увреждания”.
Но у нас животът продължава както преди… Някои учат, други не. Някои ходят на работа, други не. Някои гладуват, други не. Според данните на Евростат 18% от младите хора с увреждания са отпаднали от образователната система, 45% до 40-годишна възраст са със средно или по-ниско образование, като средният процент за ЕС е 22%. В европейските страни почти половината от хората с увреждания работят, докато у нас работа имат само 33%. Получаваме мизерни подаяния, наречени пенсии. Всички се сблъскваме със социално-политическата система в страната – неработещи закони, незачитане на човека и неговото достойнство, некомпетентно и грешно разпределение на финансови средства.
Налага се да се придвижваме в неуютна архитектурна среда: недостъпни озъбени тротоари, чийто плочки потропват под колелата на количките ни дори и в идеалния център на София. При ремонт на старото, но и при новото строителство се допускат НЕкачествени скосявания, НЕдостъпни спирки, електронни табели и боклукчийски кошчета по средата на спирките. НЕдостатъчен брой са достъпните обществени превозни средства, а съществуващите са с ръждясали рампи, изоставени без поддръжка. И тук вече започва нашето безкрайно ходене по мъките. Неразбория, неразумни решения, безхаберие и още цял куп неуредици.
Пет години по-късно и какво от това!? Република България героично се бори за първенство по корупция на политиците, а българите с увреждания тънат в мизерия, оцеляват на инат или тихо гаснат като невинни жертви на бездушна и алчна социална политика.

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google