Архив на категорията

Всичко писано през годините!

достойнство човешко

Приказка за невидимата красавица КЛЕТа

В едно далечно, далечно царство, точно в средата му се издигал един прекрасен кристален град. Всичко в този град било много красиво, украсено от дантелени стълбища, над пътищата се издигали високи диамантени надлези, под тях минавали прохладни гранитни подлези, осветени от ярки луминесцентни светлини. Да, всичко в този приказен град било наистина много красиво, дори бил заобиколен от вековна омайваща гора, която предлагала билки, цветя, птича песен и прохладна сянка за почивка. Единствената странност на този град била, че всичките му граждани изглеждали еднакво – чернокоси, тъмнооки, високи и стройни. И така, животът в кристалния град си течал спокойно и хората дори и не забелязвали дали времето тече или не. Владетелят на този град също бил чернокос и тъмноок и бил издал заповед под страх от смъртно наказание всеки, който и с косъмче се отличавал от останалите, да бъде начаса затворен в едно тъмно място, което всички с ужас наричали ДДЛРГ[1].

Един ден обаче в дома на един дървар, който живеел в малка, спретната къщичка току в края на Вековната гора, се чул пронизителен детски плач. Жената на дърваря родила момиченце. Радостта на двамата родители нямала край, защото те от години чакали дете, но до този ден щастието все отказвало да им се усмихне. Заживели щастливите хора с мъничкото си бебе, радвали му се, песни му пеели; бащата дори често го водел в гората да го запознае със сърничките, зайчетата, цветята и птичките; разказвал му за пеперудите и бръмбарите. И всичко щяло да продължава да бъде прекрасно, ако след година майката и бащата не забелязали, че на малката им дъщеричка се оцветяват в златно, сякаш слънцето било слязло в тях, а очите й сияели в светло син цвят, досущ като небето. Натъжили се бедните хора, веднага разбрали, че нещо с тяхната свидна рожба не е наред. Но, какво да направят? Няма да хвърлят малкото си момиченце на боклука, я?! Още повече, че нямало по-сладък смях от този на тяхното дете и никой не ги прегръщал по-мило, нито ги целувал по-сладко от него. Чудели се какво да направят бедните родители, за да скрият срамното различие на дъщеря си. Опитали няколко пъти да боядисат косите й в черно, но било невъзможно да скрият слънчевия блясък от тях. И да било само това, все някак си щели да го преживеят, нооо…с течение на времето дъщеричката им започнала да става невидима. Най-напред изчезнали краката й, след това изчезнало и телцето й до кръста. Много се уплашили нещастните хорица да не би детето им напълно да стане невидимо, непрекъснато опипвали телцето му и да, всичко си било на място, но не се виждало. Майката непрекъснато плачела, ходела по разни знахарки и вещери да търси лек за момичето си, но никой не успявал да й помогне. Поливали момичето с мълчана вода, мажели го със смрадливи мехлеми и търкали о него тайнствени гъби и билки, но всичко било напразно. Златната коса продължавала да се развява над половината тяло на девойката, сините й очи греели на красивото й лице, а смехът й продължавал да оглася гората и единствен той радвал и топлел сърцата на горестните родители.

Веднъж дърварят отишъл в гората да сече дърва, както правел всеки ден. Тежко било на сърцето му, от очите му капели горки едри сълзи и човекът размахвал брадвата без да вдига главата си. Изведнъж зад гърба си чул пресипнал дрезгав глас. Обърнал се стреснато дърварят и що да види – до сами него стояла една грозна, стара и сгърбена бабичка, която му проговорила с беззъбата си уста:

„Плачеш за различното си момиче, а? Трудно ще ви бъде да живеете с такова дете. Всички с пръст ще го сочат, Господарят ще го изгони от града, ако не се съгласите да го оставите и вие ще трябва да идете с него. Като порасте голяма и мъж няма да си намери, дом няма да създаде, челяд няма да отгледа. Ей така, сами, като кукувици, ще си идете и тримата.“

Още по-горко заплакал бедният човечец, приседнал на един пън. Бършел с длани мокрото си лице, а сърцето му се късало, нищо че в ушите си чувал сладкия смях на дъщеричката си и пред очите му греели златните й къдрици.

А грозната старица продължавала да стои край него и да го гледа с неприкрито злорадство, сякаш мъката му й доставяла огромно удоволствие. По едно време го побутнала с тояжката си и отново профъфлила с хриптящия си дрезгав глас:

„Хайде, стига, стига си плакал. Ако искаш, аз мога да ти помогна. Искаш ли?“

Трепнал бащата, много му се искало да се зарадва, но в главата му веднага преминала мисълта, че най-вероятно бабичката пред него е някоя зла магьосница, а от зли магьосници човек нищо добро не може да очаква. Старицата обаче сякаш прочела мислите му и отново заговорила:

„Не се страхувай, нищо няма да искам от теб. Ще ти дам една маска. Сложиш ли я на лицето на дъщеря си, тя веднага ще стане напълно видима и ще заприлича досущ на всички останали граждани на Кристалния град. Но от момента, в който сложи маската на лицето си, ако иска да бъде видима, не бива да я сваля, тъй като без маската ще бъде напълно невидима.“ – Изрекла това старицата и се закискала злобно, тропнала с тояжката си в земята, на мига се превърнала в дим и изчезнала. Там, където стояла, останала само една черна маска.

Навел се бедният дървар, със свито сърце вдигнал маската и се отправил за дома си. Отишъл си в къщи и разказал на жена си и на дъщеря си какво му се случило и сложил маската на масата в средата на стаята. Дълго гледали в нея, без да смеят да я докоснат, мислили и знаели, че в края на краищата ще трябва да вземат някакво решение – или да я надянат на лицето на русокосата красавица или да я изпратят в ДДЛРГ, да поплачат на раздяла и след това да оставят мъката им да бъде излекувана.

Обичта им един към друг, споменът за звънливия смях и златните коси, късчетата небе в очите на момичето и сладките песни на майката не им позволили да държат дълго мисълта за страшното място ДДЛРГ в ума си. Красивата дъщеря пресегнала ръка и надянала бързо маската на лицето си. В следващия миг се случило чудото – косите й в миг станали черни, очите й изгубили синевата и дълбочината на небесата и покафеняли, смехът й изгубил звънчетата си, цялото й тяло вече било видимо, но някаква странна тъга изпълнила сърцата на всички, без да знаят защо. Когато майката и бащата обърнали очи към детето си, видели на челото му, изписано с големи лъскави букви думата КЛЕТа. Тъкмо се зачудили какво би трябвало да означава тая дума, някъде от нищото протрещял хрипкавия глас на вещицата от гората:

„От днес нататък това ще бъде името ти – КЛЕТа! Без него ти ще бъдеш никоя и нищо!“ и отново отекнал злобния вледеняващ смях, който дълго време заглъхвал в ушите на бедните уплашени хорица.

Нямало какво повече да направят дърварят, жена му и дъщеря им – заживЕли по този начин, момичето понесло маската и надписа на лицето си и навсякъде го приемали единствено с тях. Понечело ли да свали маската, на мига ставало напълно невидимо и никой не можел да го види, с изключение на майка му и баща му, както и на няколко съвсем близки приятели и роднини, които знаели за слънчевите коси и за небесните очи, познавали звънкия смях на красавицата. Разбира се всички се надявали на чудо, което да промени нещата и да даде щастие и бъдеще и на различните граждани в Кристалния град, но никой не можел да каже колко дълго щяло да им се наложи да чакат.



[1] Дом за деца и лица с руси глави 🙂  Значението на абревиатурата в българската реалност  е Дом за деца, лишени от родителска грижа

Приказка за Онанако Дамеджи[1], АХУнага и АСеПура

В една далечна, далечна източна страна, която се намирала току в краката на изгряващото слънце, живеели един цар и една царица. Всичко си имали те, но не били щастливи. Едно едничко нещо си нямали и това направо ги съсипвало. Нямали си детенце. А и двамата толкова много искали да си имат рожба. Всяка сутрин и всяка вечер и двамата отправяли молитви към всички богове да им дарят челяд, но молитвите им така и оставали нечути.

Години си минавали, царят и царицата продължавали да тъгуват и все не губели надежда. Така, докато един ден при царицата се появил един прегърбен и съсухрен старец, който се подпирал на крива чепата тояжка. Старикът изглеждал толкова мръсен и одърпан, че стражите се спуснали да го хванат и да го изхвърлят навън, но старият мъж се обърнал бързо към царицата:

„Ти, сияйна, си мечтаеш за рожба, нали?“ – гласът му бил хрипкав и стържещ и господарката усетила как тръпки минават по гърба й, но думите му я заинтригували и тя махнала с ръка на стражите да го оставят. Старецът продължил – „Иди на езерото Юме[2] и се изкъпи в него. То ще те дари с дъщеря!“

Сърцето на царицата примряло от радост и тя чак затанцувала из тронната зала Танца на щастливата майка. Още същия ден царицата се изкъпала в езерото Юме и, както в приказките става, след няколко месеца родила прекрасно момиченце. Лицето му било светло като луната, а очите му приличали на две сияйни звездички. Детето сякаш не умеело да плаче, само се смеело, а от смеха му разцъфвали лотосите.  Царят и царицата били много щастливи, ноJapanese_Princess

Даамммм, във всяка красива приказка има по едно НО, което винаги прецаква нещата. И в нашата приказка става така. Тъкмо, когато царят и царицата се гласели да дадат на малкото си момиченце красивото име Тсукино Уарáи, което означавало Лунен смях, в тронната зала отново, като от нищото, се появил същият страшен старец,  застанал между царицата и люлката на бебето и заговорил.

„Сияйна, ти пожела да имаш дете и аз ти го дадох!“ – този път гласът на странния старец бил силен и гръмовен. Чак разплакал заспалото в люлката бебе. – „Да, получи си прекрасния подарък, но сега е време да си платиш за това, което ти дадох. Първо, ще кръстите детето си Онаноко Дамеджи и, когато стане на 15 години, ще стане моя съпруга (при тези думи царицата изпищяла пронизително и се разридала с най-горчивите сълзи; започнала да шепне не, не, не). Второ, ако не се съгласите да ми я дадете за съпруга, ще съсипя царството ви. Но, дотогава момичето ви няма да може да направи и крачка, краката му ще останат мъртви! Казах!“ – при тези думи гласът на стария грозник станал толкова силен, че целият царски дворец потреперал.

Старецът заметнал черната си мантия и се запътил към портата. Този път дрехата му изобщо не била дрипава и мръсна, а по целия й кант се извивала красива златна шевица от причудливи форми. Закопчалката на мантията блестяла от диаманти и скъпоценности. Походката му не била като на старец – при всяка негова стъпка златният полилей на тавана подрънквал стреснато.

„Чакай! – едва чуто проплакала майката и спряла злия човек току пред вратата. – Чакай, моля те, кажи кой си ти и не може ли да ти дадем нещо друго? Остави детето ми, моля те. Вземи… вземи всичките ми богатства, вземи… вземи ми младостта и красотата. Моля те… кой си ти?“

n4287„Запомни името ми, сияйна! Аз съм Великият Сейхатсу[3]! Казах!“ – прогърмял старецът и си тръгнал, без да отрони и дума повече. А царят и царицата останали безмълвни и не спирали да плачат. Плакали девет дена и девет нощи и най-вероятно щели още  да плачат, ако в една прекрасна, тиха пролетна вечер на рамото на царицата не кацнала мъничка пъстра птичка и не им пропяла с човешки глас:

„Сияйна, не плачи! Аз съм Кибó[4], най-малката дъщеря на Сейхатсу. Моят баща направи тежка магия на твоето момиченце и аз не мога да я разваля, но мога малко поне да я облекча. Когато Онаноко порасте и стане на 15 години, сложи я в една проста дървена каручка и я прати при Сивия дракон АХУнага. Той ще й даде всичко, от което има нужда и вашето момиче ще може дори да танцува.“ – изчуруликала Кибó и отлетяла. Царят и царицата малко се поуспокоили и започнали да се радват на всеки изминал ден със своята прекрасна дъщеря. Така неусетно минали десет години. Носели момиченцето си на ръце, когато излизали в градината, а когато им се налагало да излизат сред народа, го слагали в една прекрасна каручка, изработена от рубини и тюркоази, теглена от две прекрасни бели понита.

И така, Онанако Дамеджи навършила петнайсет години и след като свършило прекрасното парти, царят и царицата постлали мекичко в една проста дървена каручка, натоварили меки възглавници, храна и плодове, впрегнали едно кафяво пони и му прошепнали в ухото къде трябвало да отведе дърщеря ми. Поръчали му и да я пази, а понито разтърсило глава и тропнало с крак.

Не знам много ли минали откакто тръгнали, малко ли, но нещеш ли пред тях се изправил огромният бял дворец на Сивия дракон АХУнага. Потропали на вратата, поканили ги да влязат в тронната зала на АХУнага. Самият той седял в един разкошен скъпоценен трон и въртял пред себе си красива златна сфера, обсипана с диаманти, рубини, сапфири, елмази и всякакви други скъпоценни камъни. На сферата имало голям блестящ надпис Регистър. Онанако Дамеджи помолила понито си да я откара по-близо до Сивия дракон, поклонила се вежливо и с уважение на АХУнага и му казала за какво е дошла.

„О, да! Красиво дете, ти наистина имаш нужда от моята помощ и аз ще ти дам това, за което си дошла.“ – АХУнага бил много весел и Онанако Дамеджи си помислила колко е мил и добър.

japanese-dragon

Драконът плеснал с ръце и прислугата му веднага внесла в тронната зала една прекрасна малка златна каретка, досущ по мярка на Онанако Дамеджи. Каретката блестяла от скъпоценни камъни и кристали, а когато вървяла около нея се разнасял весел мелодичен звън.  Скокнало момичето в каретката и наистина започнало да танцува в такт с мелодията от звънчетата. Благодарила на Сивия дракон АХУнага и се запътила за дома си щастлива и доволна.

Приказката ни щеше да свърши тук и щастливо, както всички останали приказки, но… Отново онова приказно НО, което непрекъснато ни съсипва нещата. Та, щастливата Онанако Дамеджи пътувала към къщи и пеела по пътя, а понито припкало весело край нея, защото не му се налагало повече да тегли каручката й. Двамата наистина много се забавлявали и открили, че могат да бъдат прекрасни приятели, когато забелязали, че на пътя им се извисил огромен черен дворец и те нямало как да го заобиколят, независимо, че никак не искали да влизат. Усетили, че там не им готвят нищо приятно. Вътре било тъмно и доста студено. Ако не била бляскавата каретка на  Онанако Дамеджи, те дори и пътя си нямало да могат да намерят. Не извървели кой знае колко, когато от тъмното прокънтял ядосан писклив глас:

DragonsCastle

„Коя си ти? Как си позволяваш да светиш така? Веднага слизай от това грозно искрящо нещо! На теб такива неща нито ти отиват, нито ти трябват!“

Онанако Дамеджи изобщо и не мислела да слиза от красивата си карета, но невидима сила я грабнала и я преместила в нещо много грозно, което ужасно скърцало при всяко движение и заплашвало да се разпадне. Тръгнало си момичето разплакано, понито също заронило сълзи край нея и двамата бавно се промушили през портата на черния замък. Там ги видяло едно малко чипоносо момченце, с червени бузи, изцапани с шоколад и ги попитало защо са така натъжени. Те му разказали какво се е случило, а момченцето поклатило глава и казало:

„Не е трябвало да вярвате и на Сивия дракон АХУнага. Той е брат на господаря на този замък, Черния дракон АСеПура. Те правят това с всеки, който има нужда от помощта им и то много ги забавлява. Открай време е така. Ще трябва да дойде някой могъщ юнак да им отсече главите и да се оправят нещата, но явно такъв още не се е родил. Може и аз да стана юнак, когато порасна… нали и без това ям толкова много шоколад…кой знае…“ Онанако Дамеджи и малкото й конче не дочакали малчуганът да си довърши мечтите. Навели глава, те продължили тъжно към своето царство.



[1] Онанако Дамеджи – Гугълски превод на японски на израза момиче с увреждане (бел.а.)

[2] Юме – Гугълски превод на японски на думата мечта (бел.а.)

[3] Сейхатсу – Гугълски превод на японски на думата живот (бел.а.)

[4] Кибо – Гугълски превод на японски на думата надежда (бел. а.)

Приказка за Адем Баба и Двайсет и двамата разбойници

Днес приказката е за Адем Бабá  и двайсет и двамата разбойника. Ама, ще попитате, защо тая, нали щяха да бъдат китайски? Тази ще бъде, защото и Шехеразада е разказвала приказки на жестокия везир всяка нощ, борейки се за живота си. Наистина везирът така и не заспивал, но в наши дни приказката става за лека нощ.

*    *    *

И така, в далечна, далечна Персия, много отдавна живял един беден и много работлив човек – Баамсъз Яшам[i]. Беден само откъм жълтици обаче – Баамсъз имал много приятели и от къщата му много често се носел весел смях и хорска гълчава.

Един ден, как се случило не знам, Баамсъз Яшам се връщал от някъде, яхнал вярната си магаричка Дюшмесá[ii], пеел си весело, защото бил забелязал, че гладен ли си, песента помага да не чуваш къркореното на червата. Точно затова Баамсъз пеел колкото му глас държи. Изведнъж, далече пред себе си, пенсопоецът забелязал да се появява едно мъничко, почти прозрачно облаче прах, което бързо растяло и се приближавало.  Баамсъз Яшам не бил сигурен кой идва насреща му и затова побързал да скрие вярното си магаренце в близките храсталаци, а той бързо се покатерил в гъстите клони на вековната смокиня край пътя. Притаил се Баамсъз и не след дълго под дървото спрели двайсет и двама конника, които очевидно били разбойници – брадати, мустакати, свирепи и кръвожадни; затъкнали поне по десетина пищова и ятагана по поясите.  Конете тъпчели на място нетърпеливо, а разбойниците били вперили поглед назад, откъдето били дошли, и още по-нетърпеливо подвиквали:

„Хайде де, Адем Бабá , хайдеее! Къде се изгуби, защо толкова се бавиш, пиииит, пиииит, пиииит?“

Доста покрещели и поругали разбойниците, докато най-накрая до тях се домъкнал едва-едва този, когото всички наричали Адем Бабá . Дребен и закръглен бил Адем Бабá , но яздел най-красивия жребец и мъкнел след себе си един от огромен по-огромен чувал, пълен с нещо, което явно много тежало. Очевидно било, че и на коня и на Адем Бабá  изобщо не им било лесно, но съдържанието на чувала някак си напевно подрънквало и двайсет и двамата видимо се опивали от тоя звук.

Баамсъз Яшам, въпреки гъстите листа на смокинята, успял да разпознае лицето на един от разбойниците, когото знаел от отдавна и също много се развълнувал.  Освен това усетил, че долу ще се случи нещо много нередно, но интересно и решил да се понамести съвсем мъничко, че да му е по-удобно да гледа и за малко не паднал от дървото. Добре, че разбойниците били замаяни от сладкото подрънкване в чувала, та не чули и не усетили странното поклащане на смокинята.

Докато Баамсъз се опитвал да укроти ускорения пулс на сърцето си, долу пред останалите разбойници се изправил познатият на Баамсъз, който изглеждал най-свиреп, най-мустакат, най-космат и имал черна превръзка на едното си око.

„Ууууу! Разгеле, Адем Бабá ! Домъкна се най-накрая! Хайде, давай тук имането, пиииит, пиииит, пиииит!

„Сакън, Улусал Консейъ[iii], чакай! Не бързай толкова!“  – вдигнал ръка Адем Бабá . – „Кажи вълшебните думи, да влезем пък чак тогава ще видим кой-що.“

Изстъпил се напред Улусал, доближил се до близката скала и извикал с гръмовен глас:

„Сезаааааааааам, отвори се!“

Ехото започнало да повтаря страховития вик на Улусал, но още преди да повтори два пъти, един голям къс от скалата потреперал, заскърцал, разклатил се и бавно започнал да се отмества, за да отвори голям тъмен вход към мрачна, бездънна пещера. Разбойниците, сподиряни от изморения Адем Бабá , побързали да влязат в пещерата и отвътре отново се чул същият разтърсващ глас на Улусал Консейъ: „Сезааааааам, затвори се!“ Скалата бавно се потътрила обратно и плътно затворила входа на пещерата. В последния момент обаче нашият приятел Баамсъз успял да се промъкне след разбойниците. Тъй като много добре познавал Улусал и неговата алчност, Баамсъз бил много любопитен да разбере и види какво ще се случи вътре.

А какво се случило вътре… ами, какво и да се случи?! Разбойниците заобиколили Адем Бабá  и с най-свирепите си погледи започнали да го обикалят и да искат чувала му. Алчни и хищни ръце се протягали към Бабá та, а той, завалийката, едва успял да си отбрани поне алените атлазени шалвари – разбойниците искали да проверят дали не бил скрил и там нещичко. Нещата никак не вървели към добро и нямало да свършат добре, ако Улусал не се обадил навреме и не ги спрял:

„ Оставете го, аркадаши, нека и той да си отмъкне нещичко, че нали и за друг път ще ни трябва. На нас за сега и това злато и тия скъпоценни камъни ще ни стигнат. – При тия думи очите на Улусал Консейъ засветили като същински въглени в зелено, алено, синьо, жълто, докато погледът алчно опипвал съкровищата наколо. – А нали и без друго ще му помогнем да си остане Бабá още една цяла година… поне. Иначе кой ще ни мъкне чувалите с имането, ако не е този пиииит, пиииит, пииииит?“ – гръмогласният смях на Улусал разтресъл пещерата и няколко смарагдчета се търкулили току до чехъла на Адем Бабá  и той побързал да ги настъпи незабелязано.

След като разбойниците си поделили имането, Улусал Консейъ отново извисил глас: „Сезааааааам, отвори се!“ и всичките двайсет и двама, отново сподирени от уморения Адем Бабá  бързо се отправили навън. „Сезааааам, затвори се!“ провикнал се Улусал и скалата затворила плътно входа на пещерата, но вътре изобщо не притъмняло – натрупаните несметни съкровища блестели ослепително и огрявали навсякъде.

Сега вече Баамсъз можал спокойно да огледа всяко кътче на съкровищницата. Имало какво ли не вътре – скъпоценни камъни, злато, накити, перли, диаманти. Но най-страшното било, че всичкото това несметно имане било ограбено от хиляди бедни хора, които гладували и изнемогвали.  Баамсъз се разхождал насам-натам и едва сдържал гнева си, но, когато видял че в камарите скъпоценности имало дори ръце, крака, уши и очи, изработени от злато и скъпоценни камъни, направо му притъмняло пред очите. Нашият приятел знаел много добре, че без тези неща бедните хорица дори на улицата не можели да излязат. Как се излиза на улицата без крак или ръка, без уши или без очи?

Разгневеният Баамсъз Яшам бързо изрекъл заклинанието и отворил входа на пещерата, изтичал и отвързал Дюшмесá и понечил да натовари всичките съкровища на гърба й и да ги раздаде на бедните хора, но вярната му магаричка проговорила с човешки глас:

„Чакай, Баамсъз Яшам, не бързай! Нека идем и разкажем на всички къде и как е скрито всичко отмъкнато от тях. Така те ще дойдат и не само ще си върнат откраднатото, но и ще накажат Улусал Консейъ и разбойниците, и Адем Бабá .“

За пореден път Баамсъз Яшам се уверил, че има най-умната и най-вярната магаричка на света. Прегърнал я, целунал я по челото, потупал я по шията и двамата се отправили към Багдад. Щом стигнали в града, Баамсъз и Дюшмесá започнали да разказват за видяното от тях, на всички казали за Адем Бабá , Улусал Консейъ и за разбойниците. Хората ги слушали, клатели глави, цъкали с езици, дори някои и пускали по някоя и друга ругатня, но нищо повече от това. Всеки се прибрал в дома си и… толкова. Но Баамсъз Яшам и Дюшмесá не се отказали и продължили да ходят по света и да разказват за тайната пещера, която се отваря само с едно „Сезам, отвори се!“ и в нея потъват всички благини и леснотии, които биха били много полезни на хората, но хората нехаели. Разказвали и как разбойниците били само двайсет и двама и заедно с предводителя си Улусал Консейъ прецаквали всеки Бабá, който се появявал в кръгозора им, но в нашия случай е именно Адем Бабá  и колко лесно би било да бъдат победени и наказани, но хората отново нехаели.

„ И така, от тогава, та досега, някъде в Персия, има едни двайсет и двама разбойници, които ограбват бедните хора, но хората нехаят. Има и един Баамсъз Яшам и неговата вярна магаричка Дюшмесá, които ходят по Персия и разказват на хората колко лесно могат да се оправят нещата, но хората нехаят…“ – завършила приказката си Шехеразада. Погледнала жестокия везир, а този път той, както обикновено става в приказките, той бил заспал сладък сън… защото и той нехаел.

wAliBaba1909Maxfield Parrish

[i] Гугълски превод на турски език на словосъчетанието „независим живот“ (бел.а., като а. не претендира за познаване на турския език. Да е жив Чичко Гугъл 🙂 )

[ii] Гугълски превод на турски език на думата Капка, с най-добри чувства и приятелски хумор 🙂  (бел.а., виж i)

[iii] Гугълски превод на турски език на словосъчетанието „национален съвет“ (бел.а.,виж i)

Драконът и неговият Регистър

Може би се питате защо пък точно Китайски приказки за лека нощ. Първо, звучи красиво, а ще се съгласите, че в днешната ни кална действителност всички ние имаме нужда от поне мъничко красота. Второ, китайски, защото на мен лично днешната ни действителност много ми напомня за номера на китайката – уж си е същата, ама не е, друга е и все с по-нова сила. И трето, защо за лека нощ. Защото точно в калната ни днешна действителност, в която всяка грозота всеки ден идва уж различна, но с нова сила, всеки се опитва да ни приспи – пее ни лулабели и калибели, но на нас, ти да видиш не ни се спи. Живее ни се. Та, да започна да разказвам…

*   *   *

Преди много, много години, в едно далечно царство-господарство, през девет планини в десета, край прекрасното лотосово езеро, в което слънцето слизало всяка вечер да се изкъпе, живял един стар и самотен дракон… Не! Така започват обикновените приказки. А нашата никак не е обикновена – всичко в нея е различно, само драконът е почти същият. Нашата приказка започва ето така –

Съвсем в нашето господарство, току през няколко пресечки, почти в края на града, живял един дракон. Такъв един младолик, но само на вид, с големи очи и меки лапички. Драконът Мин Чо. От Двореца на Черните Мътни Кристали (много потайно и страховито място, никой не можел да каже какво се върши в него, но от там излизали почти винаги най-странните заповеди) били определили драконът Мин Чо да отговаря за хората от племето Ху. Въпреки очите и лапките обаче, той не бил точно като другите – стоял малко нещо различен. А колко много само му се искало на дракона Мин Чо да направи нещо велико и голямо. Ми, поне малко да заприлича на дракон. Дни, месеци, години наред се опитвал да бълва огън през носа си, но все не му се получавало. Най-много някое съвсем мъничко облаченце дим да се появи, но и то бързо-бързо се разсейвало. Ходил при кого ли не да го научат на драконска мъдрост и знания, но и това не му се получило – останал си все такъв немъдър и незнаещ. А кой е значим, ако не е мъдър, добър и знаещ?! Чудел се Мин Чо как да стане такъв, но все не му се получавало, докато един ден открил, че би могъл да се преструва. Така и направил – започнал да се преструва на добър, мъдър и знаещ.dragon2

Дните си минавали, нищо не се променяло и на Мин Чо му харесало да живее по този начин, да се преструва. Дори се появили хора, които започнали да вярват, че той наистина е мъдър, други вярвали, че е добър, а трети можели да се закълнат, че бил дори знаещ, били го виждали с книги под мишница. Както всички знаете, в приказките времето винаги минава много бързо. Така се случило и с Мин Чо – годините отлитали, а той все нищо не бил сътворил, за да го остави след няколко хилядолетия след себе си, защото, както знаете, драконите живеят най-малко по няколко хилядолетия.

Един ден обаче в ума на Мин Чо се появило нещо. В началото то било много мъничко нещо, което самият той не бил способен да оприличи на каквото и да било, но за чудо и приказ – започнало да расте много бързо. Е, и Мин Чо му помогнал, като много се напънал, но това си е в реда на нещата, нали. И така, за няколко часа, в главата на дракона вече се реела една огромна, ярка като звезда, лека и ефирна като балон идея за Регистър. Какъв Регистър, ще попитате вие. Ооо, много голям, много скъп, много лъскав и много сложен Регистър. Заскачал от радост Мин Чо, затанцувал Свещения танц на сияйната мисъл, който се танцува само веднъж на четири хиляди години, дори за малко да се раздели на Мин и на Чо, но чак до там не стигнал. И така, свикал драконът всички най-изкусни писари и бижутери, калиграфи и майстори от цялото царство, дал им планини от злато и скъпоценни камъни и им поръчал да му направят Регистър. Захванали се писарите да пишат, бижутерите да украсяват, калиграфите да дозаврътват заврънкулките на буквите, а майсторите да майсторят и не след дълго пред къщата на Мин Чо се появил сияен, блестящ и искрящ Регистър. В него Мин Чо сложил имената на всички членове от племето Ху, заедно с личните им данни, причините, по които са попаднали в това племе, както и доколко истински Ху са… изобщо, набутал вътре всичко, свързано с хората от племето. Затворил Регистъра, заключил го с триста златни катинара, глътнал ключовете и доволно разтърсил снага, за да чуе звънтенето на ключовете в корема си – сега вече нищичко в племето Ху не можело да се случи без негово знание и позволение.

dragon1По такъв начин уредил окончателно живота на хората от племето Ху, които допреди това живеели в нищета и тънели в невежество и мизерия. Без Регистъра никой не трябвало и да си помисля дори, че може да диша. Е, в първия момент и хората от племето Ху също се зарадвали, решили, че вече, след като всичко за тях се знае и е подредено в един толкова скъп, лъскав и бляскав Регистър, нещата просто трябва да тръгнат като по мед и масло. И, да, нещата тръгнали гладко, но не и за хората. Те продължили да си живеят по старому, само дето всички търговци, които идвали при Мин Чо, за да доставят стоки за тях, можели да получат точна и изчерпателна информация, да си умножат парите и да си идат по живо-по здраво. И толкова!

Е, това е приказката за дракона Мин Чо и неговия Регистър.

Какво се случило по-нататък ли? Какво да се случи? Мин Чо продължава да се радва на Регистъра си и до ден днешен, Регистърът си стои и умножава парите на търговците, а хората от племето Ху… и те продължават да си живеят както и преди. За тях нещата си останали както преди.

А сега е време за сън. Хайде, заспивайте. Друг път ще ви разкажа друга приказка.

Лека нощ!

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google