Вчера, на 14-ти, имах много интересно преживяване. Участвах в акцията на Център за независим живот „Прегръдката топли, независимо от кого е“, посветена на деня на свети Валентин. На мен се падна да раздавам безплатни прегръдки в градинката пред Народния театър.

Отидох на уреченото място малко по-рано и застанах до едно дърво, за да изчакам колегите, с които трябваше да прегръщаме. Стоя си аз до дървото и си мисля кой ми изпи акъла дотолкова, че на моята възраст да стоя в парка и да се правя за резил. Но, както казваше моята баба – никога не е късно да се направиш за кашмер. По едно време ми се прокрадна мисълта къде-къде щеше да ми е по-лесно да прегръщам дървета. Те поне нямаше да ми се смеят.

Не чаках дълго, групата скоро се събра, всеки си взе табелка, на която пишеше неща от рода на „Безплатни прегръдки“, на английски, „Прегръдката топли, независимо от кого е“ и още все в тоя смисъл. Поогледах се и забелязах, че човешкият поток (поток в случая е много условна дума – нямаше много хора) минава най-вече по двете странични пътеки покрай фонтаните и се запътих натам. Застанах с табелката в ръце, изтръпнала в неведение как ще бъда приета от другите. Много скоро нещата ми се изясниха – хората ме избягваха. Някак си естествено промениха маршрута си – запътваха се към централната алея. Тези, които бяха достатъчно невнимателни или увлечени в разговори по телефона, за да ме избегнат, изобщо не ми обръщаха внимание. Стоях си аз на алеята, слънцето ме огряваше, държах в ръцете си табелката, на която имаше едно наистина скъпоценно послание. Все едно казвах „Хора, елате, ще ви дам прегръдка! Без пари! Хей така, за топлинка!“, но никой не спираше, подминаваха ме без дори да поклатят глава в  знак на отказ. Без дори да ме наругаят, че им се пречкам в краката. Сякаш ме нямаше! Какво ви става, бе хора?! Не искам пари! Давам ви обичта си, давам ви топлината си! За къде сте се разбързали толкова? Един млад мъж отказа на разтворените ми за прегръдка ръце с довода, че бързал за интервю. Младежо, ако аз съм работодател, много щях да си помисля дали да ви наема на работа, ако бях видяла киселата ви физиономия и негативизма, който бликаше от вас в този ден. Млада майка на две прекрасни деца сви гнусливо устни и едва-едва поклати глава в знак на отказ, когато ѝ предложих частица от топлината си, опакована в прегръдка. Мила госпожо, на какво научихте децата си на този свети Валентин? Че най-скъпоценното качество на човеците е да обичат или че да откажеш добрата емоция на непознат е добродетел? В този ден децата ви получиха грешен урок. Възрастна дама дори не даде знак, че ме е забелязала, когато я поканих да се прегърнем. Уважаема госпожо, какъв ви беше проблемът? Не знаехте как да приемете неочаквана доброта от непозната или ви стъписа инвалидната ми количка? Е, както и да е, останахте си непрегърната!

В началото се почувствах доста странно. Стана ми едно такова тъжно, студено, самотно, докато стоях на пътеките на хората, които ме заобикаляха, забързваха, обръщаха главите си настрана, защото аз им предлагах прегръдки. Почти бях на ръба да се разсърдя, да се нацупя и да се напусна мястото без време, когато една прекрасна млада двойка застана пред мен, усмихнати до ушите. Хлапетата се побутваха един друг и се канеха кой пръв да ме прегърне. Леле, страхотно! Гушнахме се и… слънцето отново светна в душата ми! Такава съм си аз – достатъчно ми е дори и най-лекичкото проявление на позитивизъм и аз се заразявам веднага. Уж аз бях отишла там да давам топли прегръдки, а усетих как от младежите в мен се вля светлина, настроение, топлинка. След тях минаха още много други млади и не чак толкова млади хора, с които се прегръщахме, споделяхме добротата и вътрешните огънчета, зареждахме се взаимно. Прегърнах дори и едно рошаво кученце. И то усети обичта и ни наблиза с неговата си, кучешката всеотдайност и доброта.

Когато се прибрах в офиса, дълго си мислех за случилото се в градинката пред Народния театър. Много бях щастлива, напрегръщана от непознати, заредена с моята и тяхната топлина и обич, вярваща в доброто у човеците, притеснена дали аз прегърнах достатъчно хора в този ден, дали успях да убедя достатъчно, че обичта е магия. От друга страна, ми беше тежко. Толкова други останаха непрегърнати, отминаха си ей така, тъжни и самотни, отнесоха студените си души. Отнесоха ги в домовете си и, най-вероятно, са ги оставили в антрето, на портмантото си, откъдето те продължават да излъчват студенина и самота. Защо, бе хора? Кога така остуденяхте, кога изгубихте умението си да обичате? Така и не разбрахте колко ни беше хубаво на нас, защото се прегърнахме.

Ваша Нина Жишева