В началото на месеца се наложи Жишев да влезе в болница. Тогава и представа нямах колко време ще стои там, какъв ще бъде изходът от престоя и лечението му. Дори не знаех със сигурност какво е състоянието му… Абе, с по-малко обяснения, имах си доста ядове и притеснения. Но освен за съпруга си, притеснявах се и за себе си – как ще се справя без него? Та дотогава аз никога не съм оставала сама. Трябваше да отида да живея при сина и снахата. В хубав квартал (поне така е известен), в хубав, луксозен апартамент. Дъщеря ми също живее там наблизо. Ще кажете какво пък се оплаква тая жена – с децата си, с внучето, в полите на Витоша?! Така де, ама не съвсем. Неее, не фантазирайте – нямам никакви проблеми със снахата! Разбираме се прекрасно!

Условията бяха това, което ме притесняваше – едва се промъквах през вратата на банята. Вътре ми беше необходимо да измислям начини за личното си обслужване. Къпането ми беше невъзможно, трябваше или да стоя права под душа или да седна на пода. И двете пози не ми се получаваха заради увреждането ми. Да, мислихме варианти и сигурно щяхме да ги измислим, ако не научих, че няма да се наложи да остана там повече от десетина дни. Няма да влизам в подробности как постигах елементарната си лична хигиена. И за мръсната си коса няма да разказвам. Просто си беше чиста мъка – и за мен и за другите, да ме гледат с щръкналите фитили по главата. И снахата и синът се чувстваха виновни винаги, когато влизаха да си вземат душ.

Аз съм пушачка. Дългогодишна, страстна и непоправима пушачка. Но там, заради внучето, не се пуши вътре. Налагаше се да излизаме на терасата. Да, ама и тук имаше непреодолима преграда – високият праг на вратата, която е толкова тясна, че оставих черни следи от ринговете на количката по бялата дограма. Излизането ми на балкона и прибирането ми обратно ставаше единствено с помощта на сина ми – вдигане на предните колелца, преминаване през прага, навеждане силно напред, за да стъпят от другата страна и след това се започваше едно бутане, наместване на милиметри, отново бутане, отново наместване и най-накрая, като тапа от шампанско аз и количката ми изскачахме и друсвахме вън или вътре. Опитвах се да приема нещата с чувство за хумор, но никак не беше лесно. Имах моменти, когато ми се искаше с глас да ревна – отдавна не се бях чувствала толкова безпомощна, зависима, увредена, обидена на живота и на архитекта, който беше проектирал този красив, обширен иначе, луксозен и недостъпен апартамент.

Няма да споменавам, че там за готвене и помагане в домакинството и дума не можеше да стане. Красивите им кухненски шкафове бяха високи и непристъпни за мен; печката също. Една чиния не успях да измия на снахата. Тя, милата, миеше, готвеше. Дори кафето ми правеше сутрин!

За излизане на разходка дори и не си помислях. Децата ми живеят на първия етаж, но първи висок етаж, с магазини отдолу и двайсетина стъпала до вратата им. Асансьор няма. Няколкото пъти, в които се наложи да ме свалят и качват, охках с всички сили, за да помагам, но синът не бил усетил. Теглеше завалията нагоре, теглеше и надолу, а аз исках да изчезна, да ме няма.

Пиша всичко това, защото в тези десетина дни осъзнах какво е да живееш в адаптирано жилище, в което човек като мен може да се справя с живота си; да ходи спокойно в тоалетната; да може да се изкъпе, когато си поиска; да си сготви каквото си иска; да измие съдовете; да си опече баница; да излезе навън, когато си поиска.

Ставах нощно време да пуша на отворената врата на терасата, гледах лъсналата от дъжда улица долу и си мислех колко малка е границата между достойнството и унижението човешко. Една тясна врата, двайсетина стъпала, един висок праг. Исках с цялата си душа да си се върна у дома, където аз и Жишев бяхме създали достъпния си дом и можеше да бъдем хора, а не ненужни пречещи вещи.

В главата ми кънтеше рефренът – „не, не, не са сълзи, просто този дъжд…“