Стоях на балкона и пушех цигара. Под балкона се бяха събрали деца, някъде около 5-6 годишни, сред които беше и дъщеря ми. Играеха на нещо, говореха си, разменяха играчки и реплики. По едно време започнаха спор на кого майката е по-хубава, по-добра… изобщо по-така. Едно момченце заяви, че няма по-хубава от неговата майка, защото имала червена рокля. Друго хапливо го парира, че и неговата имала. Момиченце изписука, че неговата мама можела да пише на машина и отново някой заяви, че и неговата можела. На трето майката карала москвич, ама на четвърто майката карала лада. Изведнъж моята дъщеря, която се беше умълчала дотогава, каза малко неуверено „Моята майка пък ходи с канадки!“ Настана дълго и дълбоко мълчание – никой не можа да извади по-силни доводи за прекрасността на майка си от нейните. Оттогава всички приятелчета на дъщеря ми започнаха да ме гледат с особено уважение – аз ходех с канадки!

 

Вчера преведох един материал за майка с увреждане, която се притесняваше дали децата й имат нужда от такава майка. И се размислих. През ума ми запрепускаха спомени; налетяха ме тъги и радости; в сърцето ми запулсираха притесненията ми и надеждите ми.

Аз имам две деца – дъщеря и син. И двете са плод на обич и секс и съм ги раждала с увреждането си. Не ми ги е донесъл щъркелът, нито съм ги намерила в зелките в градината. Кърмила съм ги, пелени съм сменявала, играла съм с тях, гушкала съм, целувала съм, песнички съм пяла, приказки съм разказвала и съчинявала. Сега и двамата са големи хора, добри хора. Имат свои семейства, дори си имам внуче, чакам и второ.

Било ли ми е лесно? Трудно ли беше? Да, трудно ми беше, но ми беше прекрасно. Когато бяха бременна с дъщеря ми, ходех с метални ортопедични апарати и канадки. Колко пъти съм ревала от страх, че на бебето ми главата може да стане триъгълна, тъй като апаратите непрекъснато подпираха корема ми. Акушерките от поликлиниката се бяха видели в чудо с мен, да ми обясняват как това е невъзможно, заради околоплодните води. Родих със секцио, защото преди мен в болницата не бяха имали подобен случай и не бяха сигурни как да направят нещата. Бебето бебе чаровно грозновато, безпомощно, крехко и мило. Щастлива бях, горда бях. Но… чак, когато за първи път ми го дадоха и усетих колко е нежно и чупливо, разбрах какво съм направила – създала съм живот, който аз трябва да пазя и защитавам! А готова ли бях за това? Щях ли да се справя в моето състояние? Как ще го нося, как ще го уча да ходи, след като аз самата не мога? Как ще направя от това малко вързопче голям човек? Ами, ако децата й се смеят?

Никога не са ме учили, че аз не съм като другите, че съм различна. От дете сам играла с децата равноправно, но ми е отнело доста, докато извоювам това. Воювала съм за приемането си сама – налагала съм се с инат, помагала съм с домашни и уроци, давала съм идеи за игри, карала съм се, цупила съм се, отстъпвала съм, преглъщала съм, прощавала съм, приемала съм другите. Така се отнасяха и те към мен. Така се държах и с дъщеря ми. Сега се замислих, че аз и моите деца никога не сме обсъждали моето състояние. Те не са ме питали, аз не съм отваряла дума. Странното беше, че, когато някой от тях направеше беля и аз заповядвах с най-страшния си тон „Ела веднага тук!“ и двамата знаеха много добре, че побягнат ли, не бих ги стигнала изобщо, но на никого не му е и хрумвало да не дойде. На малки, миши стъпчици, едва-едва, но идваха и заставаха мирно пред мен. Не знаех много за това как се гледат деца. Още повече, когато си майка с увреждане. Единственото, което знаех беше, че ги обичам, че искам най-доброто за тях, че аз съм тази, която трябва да ги пази, да ги води по пътеките на живота, да ги учи кое е добро и кое е зло.

Наистина, през цялото време, много се страхувах. Не за тяхната обич се притеснявах. Страх ме беше как ще ги приемат децата на улицата, в градината, в училище. Сега не мога да кажа как се случи, но в квартала децата ме приемаха такава, каквато съм. Приеха и момиченцето ми с майка като мен. Може би, защото, тъй като не можех да я водя за ръчичка, излизахме навън с проходилката й. Ходехме така на площадката, на пазар, навсякъде. И другите бебешори свикнаха да ни виждат – играеха с канадките ми, дрънкаха дрънкалките по проходилката на дъщеря ми, даваха й от своите играчки, играеха с нейните.

Същото беше и със сина ми, когато беше малък. Страхове и надежди, много обич и желание да бъда полезна. Надявам се, че бях. Сега много ми е гордо, че успях да отгледам добри хора, хора, които различават добро от зло, уважават знанието, грамотни са, имат ценности. Колкото и старомодно да е сега да имаш ценностна система. Не знам дали е важно или не, но нито едно от порасналите ми вече деца не гледат на мен и на баща си като на хора с увреждания. За тях по-важни са стойностите на кръвната ми захар и кръвното ми налягане, хернията на баща им и болките в ставите, които го мъчат, отколкото моята количка и неговия парализиран крак. Идват да ни помагат, не защото сме с увреждания, а защото сме стари и вече не се справяме много-много с ежедневието си.

 

Нина Жишева