Преди три месеца в България тихо и незабележимо изтля животът на един добър човек. Отиде си без време, сам, огорчен, наказан да не напуска дома си. Няма значение името му. Не защото той не заслужава да бъде споменат поименно, а защото не е единствен. Много българи си отиват от този свят като него – твърде рано, твърде самотни, твърде обезверени и отчаяни. Без да имат възможността да напуснат дома си. Изтърпявайки доживотното си наказание, отсъдено им от държавата. Знам! Знам, че веднага в мисълта ви ще изникне мисълта за тежко провинение. Защото само тежките вини се осъждат с тежки присъди. Вината на тези хора, за които говоря, е единствено, че те са имали тежкия късмет да се родят или да придобият увреждане в България. Не дай Боже това увреждане да е тежко физическо, сензорно или интелектуално! Тогава присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване!
Познавам един забележителен хлапак. Той е някъде шест-седемгодишен, прекрасен, усмихнат, смел, умен, интелигентен, пълен с живот. На този малчуган често му се налага да пътува до другия край на света, за да получи адекватна медицинска помощ за състоянието си. Семейството му е семейство на добри, родолюбиви българи. Учат и него на родолюбие и почтеност. Но наскоро научих, че това мило и чаровно дете вече не харесва да живее в България, защото, заради увреждането си, няма възможността да се движи свободно и да ходи където и когато си поиска. Няма възможността да играе с връстниците си. Защото в България на деца като него не се полага електрическа инвалидна количка, за да бъде детето максимално самостоятелно и независимо. Защото и майка му и приятелите и роднините му са принудени да се молят, да събират лични средства, за да осигурят свободата на едно дете.
Колко струва човешкият живот, дами и господа? Колко струват свободата и бъдещето на едно дете, дами и господа?
И нашите покойни вече приятели и слънчевият хлапак, на когото му липсва електрическата количка, са хора, които по право, Конституция и природни закони имат правото да живеят човешки, достойно независимо. Както всички останали! Нямам обяснение защо в България тези човешки права се погазват така безцеремонно, човешкото достойнство изобщо не се зачита, независимият живот е химера, за която много от нас дори и не се надяват. Навсякъде по света тези ценности се смятат за свещени и неотменими. Навсякъде по света първо те приемат като човек, а след това може да забележат увреждането ти, може и да не го забележат.
А решението на този жесток проблем, в който протича ежедневието, ежечасието, ежеминутието на българите с увреждания, е толкова просто – само няколко законови промени и задължаването на държавата да поеме отговорностите си и към тях. Недопустимо е хора да живеят със 180 лева на месец! Недопустимо е хора да не могат да напуснат дома си, защото няма достъпни жилища! Недопустимо е хора да бъдат изоставяни самотни и безпомощни да се справят сами с живота! Недопустимо е хора да бъдат отделяни в сегрегирани малки групи, далеч от всички останали! Недопустимо е хора да не могат да получат образование, защото няма достъпни училища или кадърни ресурсни учители! Недопустимо е всичко това да продължава повече!
Ето затова от 2013 г. ние определихме 23-ти септември за българският Ден за независим живот на хората с увреждания. Тогава си обещахме, че ще се борим за правото си да живеем достойно, независимо, както всички останали. Тогава си обещахме, че рано или късно ще направим от България едно наистина добро място за живеене на всички българи. И повярвахме в тези обещания. Остава само да убедим и българските политици да повярват в тях и да изпълнят задълженията си към нас. Нали за това сме ги избирали!