Тази година се навършват ни повече, ни по малко, а точно 700 години от откриването на перспективата. През 1311 година в Сиена гениалният Дучо за първи път използва перспективата. И с това слага началото на един период на развитие на италианското ренесансово изкуство, който променя историята на Европа, историята на света.
Перспективата не е просто нова техника на рисуване. Откриването на перспективата е израз на революционно обръщане на представата за това къде е човекът в света. Преди Дучо художниците са изобразявали един чужд, статичен, обективен, външен и самодостатъчен свят. Изобразяваният обект е в центъра на рисунката, а художникът е просто един анонимен регистратор, който плътно следва канона.
Откритието на Дучо не е откритие за свойствата на изобразявания обект. Това е откритието на художника, на аз-а, на субекта, на твореца. Перспективата е революционно откритие, което обръща взаимоотношението художник – обект. Гледната точка на художника постепенно става по-важна от това, което художникът изобразява. Самосъзнанието за художника като творец, субект, личност, автор е в основата на изобретяването на перспективата като социален феномен.
Перспективата не се отнася към света. Тя се отнася към твореца. Творецът, който се освобождава от зависимостта на владетеля, измъква се от сянката на анонимността и започва да вярва в собствените си сили. След Дучо започва един дълъг процес на обръщане на поглед на художника към самия него – първо на платното се появява сянката на художника, която засенчва краката на владетеля; после в ъгъла на картината се вижда вече и гърбът на самия рисуващ художник; стига се дотам изобразяваният владетел да е представен двукратно – по-голям на присъстващото в картината платно на художника и съвсем мъничък – позиращ някъде в дъното на залата; накрая погледът се обръща към самия художник, който рисува своя автопортрет, а владетелят едва-едва се отразява в ъгълчетата на очите му…
За да преборим куцата безперспективна система вече ни е време и ние, като общество, да открием перспективата. Да престанем да възприемаме държавата си, общината си, ресорното министерство или агенция, света като някакви външни, самодостатъчни, чужди и властващи над нас обекти. Време ни е да се освободим от зависимостта на владетеля. Да открием себе си, собствената си гледна точка, собственото си място в държавата, общината, Европейския съюз. Да се осъзнаваме като личности, като субекти, като автори на съдбата си. За да живеем независим живот.
Защото перспективата на е характеристика на света, тя е характеристика на твореца.