Препечатано от http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1524656

С ПЕТЯ, Ели, Тодор и Мария от защитеното жилище в Луковит вече сме приятели. Те са умни, интелигентни и малко тъжни младежи, от онези немирните, които винаги излизат с неспокойствие и въпроси. Например толкова ли е трудно да се намери транспорт за всички желаещи да отидат на екскурзия до София, та дойдоха само половината?

Зарових се в документите да проверя каква е целта на защитените жилища и центровете за настаняване от семеен тип, които вървят по пътя на деинституционализацията. Дефинициите за работата им и настаняването в тях са в Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане:

– “Център за настаняване от семеен тип” е комплекс от социални услуги, които се предоставят в среда, близка до семейната, за ограничен брой лица – до 15.

– “Защитени жилища” са форми на социални услуги, в които хората водят независим начин на живот, подпомогнати от професионалисти. Възможно ли е в подобно жилище средата да е “близка до семейната”? Категорично не. Противоречията са в:

– Поощрението. Ние, родителите, казваме на нашите деца, че са красиви такива, каквито са. Че са безценни, уникални, талантливи и им помагаме да развият най-добрите си черти. Че Петя, Тошко, Ели и Мария са в инвалидни колички, не ги прави с нищо непълноценни.

Тези деца трябва да бъдат виждани като личности, а не като увреждане. Но те се обединяват точно на принцип “физическо увреждане” в защитено жилище. Да се поставя акцентът върху физическата специфика, е отношение от институционален, а не от семеен тип. А нали целта е тези млади хора да станат независими, да изградят самочувствие и самоуважение и да знаят, че са равнопоставени с всички нас.

– Терминологията. В защитените жилища се използва терминът “потребители на услуга”. Здравата връзка между “доставчиците” и “потребителите” на услугата “защитено жилище” лежи на чисто юридическа основа. Избраните от социален дом деца, които да бъдат преместени в защитеното жилище, трябва да са навършили 18 г. и да се обслужват сами. Те внасят от своите пенсии такса за престой в защитеното жилище и срещу това получават “обгрижване”, което се отнася до тяхната физическа цялост, храна и спане. Гарантира се посещението в училище, арт- и трудотерапия, консултации с психолог. Но в юридическата рамка липсва онова, което само сърцето може да даде – взаимното уважение и доверие между възпитатели и деца. Тази тънка граница няма как да изпишем в методики и регулации, но тя отличава по същество институционалната от семейната грижа.

Притеснително е, че между “доставчик” и “потребител” са гарантирани търговските и договорните отношения, но не и човешките. Даже “добрите практики” отричат привързаност между клиент и експерт, за да се запази обективността на терапевтичната работа, да се избягва зависимостта на клиента от помагащия професионалист.

– Любовта. Тя е силата, която кара едно дете да порасне. Когато е налице екзистенциалният минимум от храна, вода и подслон, човек може да съществува. Но за да порасне психически, духовно и душевно, детето трябва да чувства любов. Всички добри родители излъчват любовта си по свой начин и това кара децата да се чувстват силни и подкрепени. А семейството означава точно това – принадлежност и подкрепа. По-луксозната среда в едно защитено жилище не означава, че в емоционален план децата се чувстват добре, ако не са обичани и уважавани.

– Корени и крила. Те са най-важното, което семейството дава. Корени – за да знаеш кой си и кои са устоите ти, а криле – за да полетиш. Най-важната функция на защитените жилища е да намират начин да приближават до общността децата с увреждания, расли в институции, и да ги накарат да мечтаят, а не да се страхуват. Когато един младеж е готов да напусне защитеното жилище, за да бъде самостоятелен, той се подписва, че избира този път и вече може да се каже, че обществото наистина му е направило услуга – той е станал независим.

Но случващото се в тези защитени жилища може да изглежда различно. Много често “не може, няма кой, няма начин” от страна на екипа доминира пред търсенето и даването на възможности. Така защитеното жилище може да се превърне в обикновен затвор. А “луксът” в него хипотетично може да стане повод за заплаха, че които “не слушат”, може да бъдат преместени в дом за възрастни с увреждания. С такава “услуга”, гарантирана от нашите данъци, аз не чувствам съвестта си чиста, нито сърцето си леко.

– Защита или бариери. От какво защитава защитеното жилище? Не създава ли страх от живия живот. А точно този живот – с всекидневните битки, любови, удоволствия, провали, успехи, грешки – ни прави хората, които сме. Прекаленото “стерилизиране” на битието издига бариери, понякога непреодолими за влизане в реалността. Услугата “защитено жилище” започва да звучи като “защита от живота”, а това доста изкривява идеята.

Оттук следва въпросът: Правим ли наистина деинституционализация, строейки защитени жилища и такива от семеен тип? Или просто даваме обществени пари за по-луксозни институции?

Продължавам да вярвам в ценностите на независимия живот и възможността, която държавата по задължение трябва да даде на хората в институции да избират къде и с кого да живеят, какво да учат и работят. Този вид политика излиза по-евтино на данъкоплатеца, а наистина дава възможност за живот. В единствената форма, която тази дума има – личен и независим. Правото ни на избор къде и как да живеем е неприкосновено. Възможността да направим обаче този избор трябва да ни бъде гарантирана. И тук на ход е държавата.

ИВА ДОЙЧИНОВА