Низко, по-низко, най-низко, НСИХУ

Националният съвет за интеграция на хората с увреждания (НСИХУ) у нас не е в Европа. Дори не е в онази Европа отпреди четиристотин години. Защото НСИХУ още от ниво законодателство, през вътрешни нормативни актове, до утвърдени институционални практики е разкъсван от конфликти и противоречия, които блокират възможността за граждански контрол над политиките за хората с увреждания, не позволяват институционализирането на система за взаимен контрол и властови баланс и легитимират възпроизводството на корупционни практики (http://www.modernpolitics.org/?p=1959). Не ме разбирайте погрешно – наличието на противоречиви обществени интереси не само, че е нормално в модерните общества, но и е признак за тяхната развитост. Въпросът не е дали има противоречиви интереси, а дали има институционални механизми за легитимно им балансиране. Сам да си възлагаш проекти и поръчки, сам да си ги изпълняваш и след това да ги отчиташ пред себе си (или сам да си решиш, че няма нужда от отчет) е много блага работа, но няма никакви допирни точки с европейската идея за прозрачност, отчетност и контрол.

За първи път идеята за баланс, отчетност и взаимен контрол се появява в концепция за обединение на враждуващите европейски държави в Европейски съюз на напълно неизвестния Емери Круше[1]. Той издава книгата си през 1623 и, поради големия читателски интерес, я преиздава през следващата, 1624, година. След това излизат още дузина издания. Круше използва точно тези словосъчетания в проекта си – „европейски съюз”, „европейска общност” и „обединена Европа”.

Любопитното е, че в проекта на Круше Турция не е изключена от Европейския съюз. Това негово предложение ярко контрастира на всички останали виждания от онази епоха, според които има три типа войни. Най-низшата е гражданската война, където „народът пролива собствената си кръв” и „синове вдигат ръка срещу бащите си”. Вторият тип е войната между държавите в Европа, която също е „нечиста”, защото „християни погубват християни”. Третият тип война е войната на християните срещу „неверниците”.

След като разсъждавал дълго и задълбочено по темата, Круше стигнал до извода, че единственият начин да се предотвратят враждите в Европа е всички да се обединят в Европейски съюз, който, забележете, трябва да бъде председателстван от… турския султан. Аргументът на Емери Круше е, че само турският султан може да бъде достатъчно справедлив в решенията си, защото не е забъркан в кавгите и боричканията на останалите европейски владетели.

Днес всичко това звучи наивно, но съм напълно убеден, че Круше е прав за едно – ако си замесен в някакъв конфликт, ако си страна в някакъв спор, не можеш да бъдеш обективен и независим в преценките си. Проектът на Круше не е просто първият проект за създаване на Европейски съюз. Това е първият проект за разделение на властите, взаимен контрол между институциите и независимост на съдебната система (само си припомнете, че както проектите на Монтескьо, така и на Русо всъщност изискват силна централизация, а не разделение на властите). Затова вярвам, че не е зле да си припомним идеите от 1623, когато обсъждаме причините за (не)ефективността на НСИХУ, провалите на политиките за интеграция на хората с увреждания у нас и корупционните скандали, които периодично избухват в социалната сфера.