Е, изминаха 22 години от една твърде интересна и значителна дата в нашата най-нова история – 10 ноември 1989 година.  Обикновено, когато става въпрос за времеминаване, свикнали сме да казваме, че времето неусетно се е изтърколило.  Така ли се случи и с тези двайсет и две години? Неусетно ли изминаха, сбъдна ли се романтичната ни мечта за свобода, демокрация, просперитет и гражданственост? Станахме ли по-щастливи, пò граждани, оправихме ли си бакиите, които почти половин век си забърквахме сами?

Ами, моето лично мнение е, че не! Без да имам претенциите на експерт в областта на социологията и изследването на нородопсихологията. Споделям само своето лично мнение.

Не успяхме да станем по-добри, не успяхме да се изградим като граждани, дори ми е мъчно, че и демокрацията някак си превърнахме в слободия, опорочихме красивата идея, убихме я. Допуснахме дебелаци без морал и ценности да богатеят на наш гръб, глуповати момчета да ни набият в главите идеята, че са борци, а ние им позволихме да се превърнат в бодигардове, които карат лъскави огромни коли и не зачитат никакви правила и ничие достойнство; за които ценност означава цена.  Допуснахме народните ни представители да ни забравят веднага, след като ги изберем, да ни приемат единствено като електорат, да се смятат за депутати (по-вносно звучи) и дори и да не им пука кого са пратени там да представляват. Позволихме на маса некадърни чиновници да сътворят лоши и неработещи закони, с които  да оправдават мързела и безхаберието си. Допуснахме умните ни, интелигентните ни сънародници да заминат за „белия“ свят, изпратихме децата си на гурбет, от където изобщо не се надяваме да се върнат. Не се надяваме и да ни вземат при себе си. Примирихме се, че ще изживяваме старините си сами, тук, в родината, забравени от челяд, държава и демокрация, изгубили и последните си надежди. Всяка сутрин по телевизия и вестници гледаме как сами си затрупваме прекрасното, райско кътче, което Бог ни е отредил за Родина, с купища смет, мръсотия и бетон. Избутахме Дельо Хайдутин на заден план, за да можем по-добре да виждаме епилираните задни части на Азис и силикона на Алисия, Анелия, Мария и още куп други пищни едрогърди певачки, нарочно закопчали само по едно копче на блузката си. Разрешихме на бездушни лекари да ни подхвърлят насам-натам като непотребна вещ, ако случайно дръзнем да си позволим лукса да се разболеем. С трепет чакахме някое милостиво правителство да вдигне прага на бедността поне с няколко стотинки. И през всичкото това време ние просто си седяхме, мърморехме под мустак, мълчахме си и по такъв начин допуснахме да се самоизгради една зловеща, безмилостна, тежка социално-политическа система, която хищно протяга ноктите си към живота ни, към ежедневието ни. Бавно ни тика в мощния си капан.

За това ли вяхме сините знамена? За всичко това ли бдяхме със запалени свещички по цели нощи? Всичко това ли беше оная романтична мечта от преди двайсет и две години? Или тя просто позастаря? Поизгуби бласъка си, романтиката й се понапраши от забързаното ни ежедневие. Не е ли време да се захванем и да й поизбършем прахта, да я поизтупаме, да й измием лицето… а и нашето заедно с нейното?….