Лятото дойде и тази година. Жарко, блестящо, мамещо към далечни пътища. Нашепващо тихичко, на ушенце „морееее, мореее, моренцееее!“ Лятно време всички започваме да си мислим и да търсим прохлада, морски бриз, топъл пясък, романтиката на солени прегръдки, тайнствени звездни нощи. Еееех, морето!
Когато това време настъпи и за мен, аз се замислих – къде и как летуват хората с увреждания в България? Преди няколко дни пуснах едно простичко запитване в няколко групи във Фейсбук и зачаках интересни отговори. Питането ми беше към хората с увреждания – „Хора, къде и как летувате?“ Очаквах да прочета за екзотични дестинации – Ибиса, Палма де Майорка, Санторини, Крит, Анталия, Памуккале. Нямаше да се разсърдя и на Китен, Ахтопол, Слънчев бряг, Созопол. Имах, обаче и съмнения – боях се, че най-вероятно много хора ще споменат минерални бани, санаториуми, процедури и рехабилитация. И, познайте права ли бях да имам тези съмнения. Да! Да, хора, нямаше Санторини, нямаше Ахтопол! Получих изключително изчерпателна информация за цялата национална санаториална база, дори и нови неща научих – базата в село Шипково била много удобна и достъпна за хората с увреждания, които искали да получат рехабилитация. Тази база най-много се доближавала до СПА-условията и затова много започнали да се ориентират натам, та нямало места.
Цялата тази моя анкета ме наведе на две изключително тъжни мисли. В България хората с увреждания НЕ летуват! Те ходят на рехабилитация, на кални бани, на процедури, на рекреация, но не и на почивка. Хората с увреждания не летуват! Преди години познавах една прекрасна госпожица от Полша, която, за съжаление, вече не е между живите. Та, тогава тя ми казваше, че хората с увреждания изпадат в летаргия през зимата, защото в този сезон навън е изключително трудно за човек, който има проблеми с придвижването. Този далечен спомен ми изскочи съвсем неочаквано, когато си помислих и аз сега – „Българите с увреждания не летуват, те могат само да зимуват!“ Независимо от сезона, те зимуват по домовете си, наблюдават света отвътре и в един забележителен за тях момент ги натоварват на автомобил и ги водят да се лекуват, да им правят масажи и да ги раздвижват. Смятам съвсем скоро да задам в мрежите още един въпрос – ще потърся човек, чието състояние се е повлияло от рехабилитацията. Защото за моите 60 години живот, моето си е все същото – не мога да проходя и това си е! Виж, успях да се изуча, създадох семейство, отгледах деца, потърсих и намерих място, където да продължа да се уча да бъда борец. Но така и не проходих! Въпреки всичките процедури – кал, кени, парафин, физиотерапия, ЛФК, масажи, разпъвания, лежане на колан, ходене по пътечката. И до ден днешен помня правилото канадка-крак, но никога не съм го изпълнявала, трудно ми беше.
Но, да се върнем на думата. Преди три години имах възможността да ида до Испания, служебно разбира се. Аз лични такива пътувания не мога да си позволя. Там ни заведоха да ни покажат един спортен център, чиято единствена особеност беше, че е достъпен и предлага услуги и за хора с увреждания. Хора, аз не съм спортен тип човек, мързелива съм, но това нещо направо ми грабна сърцето! Само да бяхте видели плувните им басейни и как една наборка се възползва от тях. Дойде си бабката с нейната си количка, прехвърли се на друга, пластмасова с големи колела, спусна се по скосението към водата, докато водата не я отлепи от количката и спокойно си заплува. В мига, в който краката на възрастната дама докоснаха водата, от двете страни на басейна изникнаха двама спасители и не откъснаха поглед от нея. Не знам колко време продължи тази наслада, защото излязохме, но ми се породи мечта – и аз искам такъв басейн! В този център има места, където, при желание, хората с увреждания получават и по-специални услуги, но само, ако те го поискат!
Басейнът, за който говоря
Не ме питайте защо в България такива неща не се случват, защо няма такива съоръжения и за българите с увреждания? Нямам отговор на този въпрос, защото и аз не виждам логически и разумни причини за тия липси. Строят се спортни съоръжения, в това спор няма, но защо не се предвиждат и не се осигуряват и достъпни места в тях? Нали има наредби и нормативни документи, които налагат достъпност за хора с увреждания? Явно контролът тук е изключително слаб или напълно липсва. Не ми се иска и да питам защо в България никъде човек не може да намери спортно съоръжение, където човек с увреждане би могъл да тренира нещо си, без с това да ангажира когото и да било. Ей така, да си плати таксата и да влезе във фитнеса. Защо повечето фитнес зали са в мазета, напълно недостъпни?
А има и още нещо. Знам, че, спомена ли го, много хора с увреждания ще ми се разсърдят и ще заемат дълбоко обидена поза, но фактът си е факт. Преди години аз самата реших да опитам малко фитнес. Тръгнах с една приятелка, преподавател в НСА, за най-близкия център да се записвам. Сърцето ми щеше да изскочи от притеснение – все ми беше трудно да си представя как ще ме посрещнат там – мен, бабката на преклонна възраст, с доста натежали, та чак попреляли килограми, в инвалидна количка, тръгнала на фитнес!!! Ама, моля ви се! Очаквах да ме изгонят. Но нищо подобно не се случи! Приеха ме изключително любезно, издадоха ми карта, дори си признаха, че, тъй като такива като мен дотогава не бяха ходили там, не били наясно от какви инструкции съм имала нужда, та пуснаха моята приятелка-атлетка, да ми бъде личен инструктор. В залата също бяхме приети много радушно, момчета с бицепси като малки прасенца ни помагаха да се справим с уредите и тежестите по тях. Дори един мил младеж дойде веднъж при мен и свенливо ми сподели, че много ми се възхищавал. Той пътувал по света и там, в другите страни било напълно нормално хора на възраст да посещават такива зали, така си поддържали здравето и тонуса. Хора с увреждания също ходели в джимовете (както той се изрази), защото и те имали нужда от раздвижване и стимулиране на тялото си. Толкова хубаво ми беше в тоя център, че отидох да разговарям със собственика дали биха били отворени и за други посещения, екзотични, като моето. Човекът ме изгледа смаяно и каза, че не виждал нищо екзотично в моето присъствие там, напълно нормално си било. И, да те щели да бъдат дори щастливи, ако хора като мен започнат да ходят там. Дори бяха готови да намалят малко стойността на таксата за месец. Не можете да си представите колко ме окрили този разговор и с колко познати и приятели с увреждания го споделих. Натъртвах на това, че бяха готови да намалят таксата, примерно от 40 лева на 30 лева за четири посещения (по едно седмично). Натъртвах аз, но всички се мръщеха и ме убеждаваха, че това не било никак честно. Не можели ли да ни пускат без пари? Знаела ли съм аз какво са за тях 30 лева на месец!? За балнеолечение се полагали 7 дни годишно без пари! Ма това си е лечение, бе хора! Аз говоря за кеф, за удоволствия!
И, за да приключа предългото си писание, ще си кажа тежката дума, без да имам намерение да обиждам или да обвинявам когото и да било. Проблемът с летуването, с почивката на море или на планина, не е само у тези, които предоставят местата за летуване. Проблемът си е и у самите нас. Докато се приемаме като болни хора, които имат нужда от балнеолечение, процедури, рехабилитация, няма да летуваме, няма да ни пука достъпни ли са плажовете, хотелите, залите за фитнес, спортните съоръжения. И те ще продължават да са недостъпни за нас. Ще си ги гледаме през крив макарон.