• ВИЖТЕ МЕ С ШИРОКО ЗАТВОРЕНИ ОЧИ

    by  • 05.02.2020 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Преди години познавах един млад мъж. Беше роден незрящ. Абсолютно самостоятелен, дори умееше да подбира цветово дрехите си. Този мъж и представа си нямаше как изглеждам, но ме харесваше, бяхме добри приятели. Веднъж седяхме в парка и разговаряхме. По едно време той протегна ръка към лицето ми и започна да го опипва. В първия момент се приготвих да перна ръката му, но след това осъзнах, че той ме „оглеждаше“. Приятно ни беше да бъдем заедно – играехме на неговия шах, с неговите карти и аз честичко се опитвах да скрия я тура му, я коня му, но той винаги ме хващаше и много ми се смееше. Отсичаше, че съм просто жена и продължавахме играта. Когато го попитах защо ме харесва, та той и представа си нямаше колко криво е тялото ми, колко грозно ми стоят апаратите, той ми каза „Ухаеш хубаво, умна си, добър приятел си, имаш приятен глас, а как само красиво и заразително се смееш“. За човека, който не виждаше увредените ми крака, оковани в грозните железни апарати, аз бях красива и имах чар.

     

    Опитайте се да затворите очи, прочетете следващия текст и си ме представете. Със затворен очи. По-късно ще ги отворите.

    Аз съм възпълна, възрастна жена, на 63 години, скоро ще навърша 64. Образована съм. Влюбвала съм се и съм разлюбвала. Създадох семейство, имам две пораснали вече деца, баба съм на две вълшебни момченца, които ме карат да се усмихвам и да живея. Имам приятели, които ме ценят и които аз ценя. Водя непрекъсната битка с живота и често жъна своите победи. Да, претърпявала съм и поражения, но винаги след това съм се изправяла и съм продължавала напред с повече хъс и инат за живот. Боря се не само за своя живот, но и за живота на много други като мен.

    Мога да обичам, мога да се смея, мога да бъда съпричастна към болката и страданието на другите около мен. Помагала съм на много хора, без да очаквам нищо в замяна. Била съм предавана от приятели и не съм успявала да простя предателството. Вярвам в добрия Бог, който дава сили, пази и  ни учи да бъдем добри. Обичам природата, обичам да пътувам. Обичам да чета. Обичам животните, кучетата. Обичам музиката, танца. Луда глава съм. Танцувала съм в инвалидната си количка и бях запленена от движението, ритъма, феерията на нещо съвсем непознато за мен. Била съм актриса, участвах в представления за възрастни и деца. Много кураж ми беше необходим, за да застана такава каквато съм, пред хората, под прожекторите, пред децата, които са най-взискателната и искрена публика, за да ги накарам да видят не мен, а героите ми. Наслаждавала съм се на аплодисментите и сълзите на очарование в очите на зрителите. Веднъж дори ми достави огромно удоволствие да чуя една дама от публиката да ми сподели, че е била крайно изненадана, когато, след представлението, никой от нас, актьорите, не е станал от количката си за поклона.

    Срещала съм се и съм разговаряла с политици. Умея да водя разговори за промяна в политиките за хората с увреждания в България. Била съм в Европейския парламент като представител и защитник на българите с увреждания.

    Пътувала съм доста в Европа и има места, където искам да се върна отново или места, където продължавам да мечтая да отида.

    Претърпявала съм тежки поражения, губила съм скъпи за мен хора, губила съм подкрепата им, присъствието им, обичта им. Плакала съм с горещи сълзи, съшивала съм разкъсаната си душа; слепвала съм натрошеното си на парчета сърце; от нищото съм изграждала нови планове и надежди.

    Мога да пиша добре, мога да пея под душа, мога да рисувам за собствено удоволствие. Мога да се смея с цяло гърло; мога и да развеселявам другите. Мога да бъда проклета и зла, трудно забравям кой и кое ме е наранило.

    Сигурно мога и още куп други неща, но засега не ми е излизало предизвикателство да ги направя или да проверя себе си в моженето.

    Е, сега вече отворете очи и ме вижте.

    Аз имам увреждане. Диагнозата, която ме е белязала за цял живот, е прекаран в детска възраст детски паралич (полиомиелит). В резултат на това не мога да ходя. Движа се с инвалидна количка.

    Написах всичко това не за да се похваля или изтъкна колко способна съм, колко съм готина и прекрасна. В никакъв случай! Написах го, за да покажа как само заради ония няколко кратки изречения в края, едни умни лекари са ми издали документ, в който са записали, че аз съм на над 90% негодна за почти нищо. И на всичкото отгоре този документ определя на 100% живота ми, прави го труден и непосилен. Ударили са ми клеймото и са убедили останалите хора, обществото, че аз наистина за нищо не ставам. Защото, именно заради това всеобщо мнение, са ме питали дали мога да говоря; викали са ми, когато са  разговаряли с мен, сякаш, като не мога да ходя, съм глуха. Обяснявали са ми, че в България се чете отляво надясно и отгоре надолу. Изразявали са съмнения, дали мога да чета. Убеждавали са ме, че от мен учител не може да стане, защото съм щяла да плаша децата с вида си. Потупвали са ме нежно по главата. Говорели са ми като на малко дете – ясно и членоразделно, за да мога да разбера. Удивлявали са се, че мога да бъда щастлива, че съм интелигентна. Една любезна чиновничка мило ми заяви веднъж, че те много обичали инвалиди като мен и дори им правели процедури. И всичко това завинаги, за цял живот. Точно като доживотна присъда.

    Нина Жишева

    P.S. Ще публикувам подобен портрет на всеки, който пожелае да сподели двете си същности – тази с уврежданията и тази, която ти е дадена от Бог или, която ти сам си създал с труда си, със сърцето си, с подкрепата на околните. За да направим равносметката кое всъщност ни определя като личности.

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *