• ЗА РОДИТЕЛИТЕ С УВРЕЖДАНИЯ

    by  • 09.01.2020 • Нина Жишева • 1 Коментар

    Много често съм писала за уврежданията, за правата на хората с увреждания, за проблемите  им, за тежкия им живот, за неадекватни политики, за некачествените, почти антични помощни средства, за нелепостта на системата, за любовта, за секса и уврежданията. Днес си дадох сметка, че така и не съм се сетила да напиша нещо за родителите с увреждания.

    Аз имам дъщеря и син, вече отдавна пораснали, самите те сега са родители. Разликата в годините им е доста голяма, дори са раждани в две различни епохи – в залеза на социализма и в изгрева демокрацията (която, между другото, все още я чакаме да ни се получи, но все без успех). Когато станах бременна с дъщерята, се усещах като една много рядка птица – и лекарите и съседите гледаха на мен като на някаква супергероиня, която, въпреки състоянието си, е решила да поеме риска да има дете. Откъм здравеопазване са се грижели за мен като за писано яйце – непрекъснато ми правеха изследвания, непрекъснато бях под лекарски контрол. Дори ме приеха в болницата десетина дни преди термина, за да ме изследват, да видят дали да е нормално раждането или да бъде с операция. През цялото време имах усещането, че бях им се паднала като каре аса на докторите – учеха се на мен. Не си признаваха, че не са имали пациенти като мен, решили да имат деца; нямаха представа дали ортопедичните ми апарати бяха увредили костите на таза ми, увредили ли ги бяха изобщо. Не знаеха доколко поразените от полиомиелита коремни мускули ще износят една нормална бременност. Много се смях, когато след операцията, усетих, че на две определени места и на двата крака усещах болка. Казах на лекарите, те се притесниха, че можело да направя тромбофлебит, прегледаха ме и грейнаха от щастие, когато ми обясниха, че ме боляло от пристегнатите колани, с които били вързали краката ми, за да не съм ритнела по време на операцията. Закисках се неудържимо, когато казвах на симпатичния млад анестезиолог, че, ако някой от краката ми го беше ритнал тогава, щях да го черпя цял живот – умрял кон не рита, докторе, го уверих през смях, а той, завалийката, не знаеше как да реагира и след това често идваше в нашата стая, да си говорим умни и весели неща. Имала съм брилянтно чувство за хумор и отлична самоирония. Харесал ме бил, защото съм била изненадващо умна за състоянието си. Да, тогава бях инвалид, а инвалидите трябваше по подразбиране да са малко неуки, глуповати, годни само за грижа и отглеждане от някой умен и здравословно нормален човек. Дори така се и определяха хората – инвалиди и нормални.

    Въпреки брилянтното ми чувство за хумор и острия ми ум, веднага след раждането ме пипна тежка следродилна депресия. А и как да не ме пипне?! Доскоро всички ме бяха убеждавали, че аз съм инвалид, получовек, негодна за почти нищо, а сега, видиш ли ти, за дете трябваше да се грижа! За едно малко, крехко и безпомощно вързопче, което без мен беше изгубено. Бях страшно уплашена, не виждах себе си като родител, като закрилник – та аз самата бях научена, че трябва да бъда закриляна и обгрижвана! А бебето си искаше своето. Не успях напълно да преборя депресията си, мъкна си я по малко и до ден днешен, но тогава се взех в ръце, открих си техниките за справяне и розовите хапченца, които и сега ме спасяват в трудни моменти и започнах да ставам майка. Трябваше да бъда най-добрата, най-красивата, най-умната майка на света. С добротата и умнотата ми беше по-лесно да се справя, но виж, за красотата малко се поозорих. Стараех се много – вежди скубех, прически правех, изработих си някакъв стил на обличане, който хем криеше ръбестите ми ортопедични апарати, хем ме правеше някак си уникална, неповторима. Но въпреки това доста се притеснявах как другите деца ще посрещнат дъщеря ми, след като майка й е инвалид. Така беше докато един прекрасен ден детето ми не ми подхвърли спасителната идея. Бяхме си легнали за следобедния й сън, но на нея нещо не й се спеше и се кекереше в леглото. Вирне крак и попита „Мамо, ти така можеш ли да направиш?“ „Не, не мога“, отговарям аз. Свие другия крак и пита „А така, мамо?“ „Не, не мога“ беше неизменният отговор. И така, докато момиченцето ми се замисли за секунди и промърмори „Хммм, че тогава за какво са ти тия крака?!, и след още малко размисъл отсече – За красота са ти, нали?“ Оттогава ми стана лесно да обяснявам на децата, когато питат „Лельо, защо ходиш така?“ – „Защото моите крака са много специални – само за красота ми служат.“ Децата са прекрасни същества – откровени до болка, любопитни и настойчиви, докато не получат отговор, който ги удовлетворява. Щастлива майка бях и продължавам да съм. Е, когато бях в болницата за задържане с второто ми дете, в зората на „демократичните“ промени, точно в най-тежките години – с купонната система и празните магазини, една лекарка дръзна да ме попита гневно  след като съм в ТОВА състояние, на ТИЯ години и вече имам едно дете, ЗАЩО съм тръгнала да имам и второ?!?! Едва успях да удържа майка ми, която беше извикана да ме гледа в болницата, защото техният персонал не можел да се занимава с мен, да не набие учената докторка. Но това ми е останало като един забавен спомен от трудните дни около раждането на второто ми дете. Бях вече навикнала околните да се чудят и маят, че жена инвалид, жена с увреждане може да иска да има деца.

    Сега, от висотата на почти преминалия ми вече живот, мога да кажа спокойно – да бъдеш майка с увреждане е нито по-страшно, нито по-трудно, отколкото да бъдеш майка без увреждане. Стига да не обръщаш внимание на изумените лекари и познати и непознати, които все не могат да разберат защо. Не могат да повярват, че, за да се родят тези деца, е било необходимо да се прави секс. Мислят си, че нашите деца ги носят щъркелите или че ги намираме в зелките в градините. Е, не е така! Правим секс, раждаме деца и дори ги обичаме и ги възпитаваме както всички останали!

    Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    One Response to ЗА РОДИТЕЛИТЕ С УВРЕЖДАНИЯ

    1. Гергана Хранова
      09.01.2020 at 21:37

      Ами секс се прави, без помощни средства…. И то благословен! Щото ние “ от Спортното“ сме минали през всичко – от “ Осана “ до “ Разпни го“ и по презумпция мразим да мрънкаме… За разнообразие имаме , някои, по две деца и два факултета. Само дето майчицата ни държава някой път си играе с нас, като опрем да Пазара на труда. С една дума – не сме лош материал! Нина, прегръдки!

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *