• КАК ОБИКНАХ СЕБЕ СИ СЛЕД ЗАГУБА НА КРАЙНИК

    by  • 12.12.2019 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Веднъж, когато бях на 12 години, отидох на един странен излет. Изобщо и през ум беше минало на когото и да било, че нещата ще се развият по този начин. Без дори да осъзнавам какво се случва, светът ми се промени. Дни по-късно се събудих с мрачната новина, че през дясната ми ръка е минавал автобус и тя трябваше да бъде ампутирана под лакътя.

    Бързо се справих с промяната – ако бях възрастен човек, щях сигурно да се притеснявам какви възможности може да ми липсват или как да „управлявам“ живота си, или дали някой би искал да се омъжи за мен. Но тогава всичко това изобщо не ми мина през ума. Усетих дискомфорта, който придружава началото на нов живот, но не бях тъжна. Всички около мен ми казваха, че нещата ще бъдат наред и аз им вярвах от все сърце. Любимите ми хора ме държаха заета с различни неща, докато бях в болницата и ми хареса да получавам вниманието им.

    След около месец се върнах на училище, само за да видя всички и бях посрещната сърдечно. Всички ми даваха шоколад, целуваха ме и потупваха останалата ми ръка. Беше прекрасно да се върна. Бях толкова завладяна от любовта, която получавах, че едва изчаках отново да започна посещавам редовните занятия. Но можех да го направя, чак когато напълно оздравея.

    Приятелите ми ме посещаваха и ми съобщаваха нещата, които бях пропуснал – кой по кого си падаше, кои съученици се биеха помежду си. Разговорът някак стигна до темата какво мислят техните семейства за моята ампутация. „Баща ми каза на майка ми как би било по-добре, ако Пару просто беше умряла, отколкото да преживее всичко това“, каза една приятелка. „Знаеш ли какво? Родителите ми казваха същото. Майка ми казваше, че смъртта щеше да е по-добра от това да живееш като жена с една ръка “, каза друга.

    Тялото ми изтръпна, докато седях там като вкаменена, знаейки, че всички някак са стигнали до консенсус, че смъртта е по-добрият вариант отколкото да се живее с една ръка. Повече не чух нито една дума, която се преподаваше в клас онзи ден. Изведнъж животът ми стана мрачен и се почувствах излъгана от всички, които ми бяха казали, че ще се оправя.

    Чудех се какво още не бяха ми казали и се страхувах да разбера. Ако възрастните бяха на мнение, че животът ми ще бъде по-лош от смъртта, тогава трябва да е истина, помислих си. Чудех се дали моето семейство се чувства по същия начин. Не можех да кажа на никого какво ми мина през ума. Страхувах се, че другите осъзнават колко счупена се чувствам отвътре. Моленето за помощ не изглеждаше добър вариант, тъй като означаваше да дам на хората достъп до моите мисли, които не исках да споделям с никого. Така стигнах до идеята, че ще се преструвам, докато се науча да се справям.

    Тъй като бях чисто новият човек с увреждания в града, изведнъж получих много внимание. Където и да отидех, хората ми сочеха ръката и разговаряха със заглушени тонове. Някои имаха смелостта да излязат и да говорят с мен за моето „състояние“, някои не можеха да се забавляват при вида на дете с ампутация и, на всичкото отгоре, някои спекулираха с частта на тялото, която току-що бях изгубила. Всеки имаше някой и друг съвет за улесняване на живота ми, но никой от тях изобщо не ми помогна. Всъщност всички ме накараха да се чувствам по-объркана от всякога.

    Спомням си, че бях бомбардирана с мотивационни видеоклипове от всички страни. „Онова видео, което ти изпратих миналата седмица? Видя ли тази жена как върши всички домакински дела с една ръка? Казах ти, всичко е наред“ или „Роднината X на човека Y няма ръка, но тя все пак успява да драпира сари красиво, няма от какво да се притесняваш.“ Сякаш трябваше да изтощавам енергията си и душевния си мир, тревожейки се дали бих могла да бъда идеалната бхаратия наари само с една ръка.

    Започнах да карам другите да се чувстват зле от себе си и прекарах значително време, обсъждайки живота на други хора. Това ми даде някакво злорадство да знам, че и други хора преминават през трудни времена. Копнеех за внимание, за да мога да им покажа колко съм готина. Имало е моменти, в които съм искала да прегърна някого и да си изплача болката, но вместо това избрах да се преструвам – да се смея и да обсъждам момчетата.

    Не можах да кажа на хората около мен за емоционалната травма, която преживях, тъй като се страхувах, че ще привлека повече съжаление, отколкото вече получавам. Всеки път, когато се опитвах да накарам хората да разберат, че не всичко с мен е наред, защото се преструвам, те или не знаеха какво да правят с мен, или го отхвърляха, казвайки, че отново търся внимание. Натискът, който оказах върху себе си, оказа много лош ефект върху психичното ми здраве и щастие. Мислех, че ще разстроя родителите си, ако го споделя с тях, затова се въздържах да го правя. Бях съвсем сама в това.

    Много по-късно разбрах, че е абсолютно нормално да се чувствам тъжна на моменти и да търся помощ от другите. Постепенно се опитах да се откъсна от вредните неща, които правех в живота си. След като години наред постоянно отричах коя съм и се опитвах да се впиша в останалия свят, приемането на истинското ми Аз изобщо не беше лесно. Беше по-трудно от това да разбера как сама да отрежа ноктите на останалата си ръка и много по-трудно, отколкото да се науча да връзвам обувките си. В първите си години, когато заживях с увреждането си, исках само да докажа, че не съм инвалид.

    Мразех да виждам в огледалото отражението си без протезната ми ръка и бих избегнала огледалата напълно, защото те показваха реалността, която ми беше трудно да приема. Гледката на голия ми чукан предизвикваше изтръпване по гръбнака ми и през цялото време носех дрехи с широки ръкави. Трудно ми беше да приема новото си тяло, но очаквах другите да го направят и се разочаровах, ако не им се удаваше.

    Иска ми се да бях в състояние да уведомя другите през какво преминавам. Иска ми се да бях достатъчно уверена, за да кажа на учителя си по математика, че не мога да правя геометрични конструкции, използвайки линийка и молив заедно, а не да седя там безмълвно и да гледам как другите го правят. Иска ми се да бях достатъчно силна, за да помоля за помощ, а не да се боря сама.

    Но нещата станаха различни, откакто разбрах, че психичното ми здраве е важно. Вече можех гордо да свалям протезата на ръката си, за да покажа чукана пред съдията в съда по моторни произшествия, без да се чувствам зле или да проклинам съдбата си.  Вече не правя компромиси със спокойствието си, за да могат другите да ме възприемат.

    Отказах се от усилията си да доказвам колко хладнокръвно приемам живота с ампутация. Вместо това се научих да обичам и тази част от себе си. В кухината на протезата си си крия шоколад и обичам да лакирам силиконовите си нокти. Защо пък не!?

    Отне ми почти шест години, за да приема увреждането си като част от това, което съм, и то вече не надделява над моята личност. Ако има нещо, на което ме научи този опит, то е колко жизненоважно е да се признае, че хората с увреждания често трябва да се справят и с огромни затруднения и трябва да направят това свой приоритет.

    Парвати Гопакумар

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *