• ЗАЩО ТАНЦУВАМЕ ПОД ДЪЖДА

    by  • 10.12.2019 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Когато децата ми бяха по-малки, аз бях онази мама – тази, за която говориха съседите. В топлите, дъждовни дни можете да ни видите, мен и децата ми, навън да играем под дъжда. Много от нашите съседи са възрастни граждани и намираха нашите танци в дъжда за забавни. За децата ми това беше чиста радост. За мен то беше напомняне, че не винаги се нуждаете от слънчево небе, за да намерите щастие.

    Обичам този цитат от Вивиан Грийн:

    „Животът не е очакването на бурята да премине. Той е да се научим да танцуваме под дъжда. „

    Танцуването под дъжда е нещо, което нашето семейство прави както буквално, така и образно. Когато родите дете с увреждания, бурите може често да трещят в живота ви. Забавянето на развитието на дъщеря ни и медицинските сложности създадоха всякакви бури за нас. Имаше торнадо от вихър стрес, което налетя с неочаквано заболяване и хоспитализация. Сблъскваме се с дълги мусонни сезони в опитите да се ориентираме в напрегнатите лечения, борейки се да осигуря на дъщеря ми терапевтичните услуги, от които се нуждае. Справянето със застраховка може да се почувства като опит да шофирате през виелица, където видимостта е ниска, степента на гняв е висока и документите се трупат като тежък, мокър сняг, който трябва да изринете.

    Научих, че ако винаги чакам бурята да се изчисти, преди да търся радост, пропускам твърде много възможности за щастие. Не искам да се ограничавам само да съм щастлива, когато условията са точно. Моят избор да танцувам под дъжда се отразява на цялото ни семейство. Дъщеря ми е изправена пред достатъчно медицински предизвикателства; тя не се нуждае от моята тревожност и неудовлетвореност от бурите около нея, които добавят към нейния товар. И не искам децата ми, които нямат увреждания, да растат в дом, в който всичко се върти около предизвикателствата, пред които е изправена сестра им, или стреса, който изпитвам като родител.

    И така, всички сме се научили да грабваме радостта винаги и където и да я намерим. Отне ми доста време и много практика, за да отпусна безпокойството си, за да мога да се чувствам добре в момента. Дори когато медицински сложната ми дъщеря е здрава, трябва да взема съзнателно решение да спра да бъда свръхбдителна. А когато е болна, е нужно още повече съзнание, за да остана оптимист и отворена за радост. Още по-голямото предизвикателство е, че понякога ми се налага да потискам идеята, че не е наред да търся щастие, когато дъщеря ми се бори.

    Акцентът върху избора на радост, дори когато сме сред буря, не трябва да предизвиква чувство на вина. Децата ми заслужават мама, която се ангажира да се ориентира в бурята и да намери шансове да танцува, а не мама, която винаги е напълно обзета от условията. Това може да отнеме много умствени напомняния, но колкото и да е голяма бурята, научаването да танцуваме под дъжда облагодетелства мен, дъщеря ми и останалата част от нашето семейство.

    Мишел Роснър – майка на дете с увреждания

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *