• КАК СЕ ЖИВЕЕ С УВРЕЖДАНЕ В СВЕТА НА ОСТАНАЛИТЕ

    by  • 08.11.2019 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Касиди Селесте

    Чувството за намалена стойност поради увреждане рядко се обсъждат, но за съжаление са често срещани при моите приятели с увреждания.

    Веднъж чух едно момиче, което говори с преподавателя си какво би могло да се направи, за да навакса пропусната работа, след като е била болна и бях отвратена да разбера, че й завиждам. Не защото беше болна, разбира се, а защото имаше смелостта и самочувствието да поиска и приеме помощ. Завидях на факта, че тя не виждаше болестта си и последвалото отсъствие като отражение на някакъв морален провал. Това е нещо, което никога не успях да овладея, най-вече защото постоянно ме обземат непосилни чувства на срам.

    Срамът е причината да не казвам на своите професори защо отсъствам за дълги периоди от време. Това е причината да имам папка с неизпълнени задачи, за която се чувствам твърде виновна. Миналия семестър постъпих, както постъпвам винаги, с изключение на един изпит, но невзетите изпити, описвани в тази папка с неизпълнени задачи, значително намалиха крайните ми средни оценки. Имах невероятни професори, които ми дадоха възможност да поправя това, което съм пропуснала и съм благодарна. Просто се почувствах неприятно да се срещна с тяхната доброта (за която се чувствах напълно незаслужила), като натрупах повече работа върху техните, вече заети, графици. В крайна сметка, не беше ли по-добре да покажа своята признателност, като спестя тяхното време и енергия? Чувствах се твърде виновна, за да ги накарам да оценят късната си работа, особено като разбрах, ме причината беше интелектуалното ми увреждане.

    Веднъж един професор ми каза, че съм загуба на долари на данъкоплатците. Той бързо се поправи, като заяви, че опитите ми да ходя на училище са ненужни, а не моето съществуване. Но думите му не ме разстроиха – всъщност бяха някак утешителни. Като: „О, слава Богу, и някой друг го вижда.“ Те се вписват в моя вътрешен монолог, ехото на собствените ми чувства. Преди няколко седмици, в състояние на недоспиване, случайно признах това на моя преподавателка. Тя отговори с: „Пълна гадория!“ Разсмях се, защото рационално знаех, че е права. Но моята вина, срам, депресия и тревожност рядко идват от местата на логиката.

    Хората ми казват, че казвам „съжалявам“ твърде често и е вярно, но така се чувствам. Съжалявам, че вече не мога да се представя толкова добре, колкото някога бях в състояние. Съжалявам, че след всичките тези години на боледуване, все още не съм измислила как да предпазя лошото си състояние, което засяга и други области от живота ми. Съжалявам, че другите трябва да се справят с последствията от дисфункцията ми. Съжалявам, толкова съжалявам …

    За мен най-трудната част от това, че в колежа съм студент с увреждане, не са всички хоспитализации, процедури, болка, изтощение, повръщане и синкоп, това е умственият път на непрекъснатите опити и неуспех да съществувам в среда, създадена за здрави. Когато производителността е свързана с присъща стойност, студентът с увреждания почти винаги ще изчезне.

    Обикновено се стремя да нарисувам много по-красива картина на увреждането си, като по подразбиране „всичко е добре!“ И давам обяснения, подлежащи на дееспособно мнозинство. Но бих излъгала, ако не си призная – просто е гадно.

     

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *