• 23-ти септември – Ден за независим живот на българите с увреждания

    by  • 23.09.2019 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Днес, вече повече от 10 години, отбелязваме Деня за независим живот на българите с увреждания. Нарочно не казваме ден НА независим живот. Защото този ден все още не е настъпил. Все още ни се налага да се борим за този свой независим живот. Ние, хората с намален капацитет, хората с увреждания, хората, които сме принудени да живеем трудно, бедно, безнадеждно, тъжно. Без да имаме и най-малката вина за това. Просто в един момент от живота на всеки един от нас се е паднала късата клечка да бъде различен, по-уязвим, по-малко можещ или можещ по различен начин.

    Огромно е бремето на тази къса клечка. Обществото автоматично започва да ни приема като непотребни, неспособни, глупави, грозни, достойни единствено за съжаление и отбягване.

    Странно нещо е обществото. Сбор от единици. Около всеки от нас има по една определена бройка единици, които ни познават. За тях ние сме други – някои ни обичат, някои познават усмивките ни, някои знаят, че и ние се радваме, обичаме, тъгуваме, плачем, боли ни, мечтаем, умеем да правим много неща, живее ни се. Знаят, че ни се живее като всички останали. Дори и, ако лицето е изкривено в чудата гримаса и от устата ни се стича лига; дори, ако краката и ръцете ни не работят по общоприетия начин; дори, ако не говорим, не виждаме или не чуваме. Дори и, ако имаме своите увреждания. Тези единици знаят, че и ние сме хора!

    Искаме и имаме право да живеем като хора! Да излизаме на разходка с приятели, когато и да ни се прииска. Да ходим на кино и да гледаме дори късните прожекции. Да пием кафе или биричка с картофки. Да се влюбваме и да се влюбват в нас, да създаваме семейства и да раждаме свои деца. Да ги отглеждаме, да ги възпитаваме, да създаваме добри хора от тях. Да се учим и да работим, да изкарваме хляба си с достоен труд. Просто да бъдем хора като всички останали. Нито повече, нито по-малко.

    За всичко това ние, хората с увреждания, имаме нужда само от едно нещо – да ни бъдат осигурени необходимите условия, в които да получим шансовете си да застанем на равно ниво с останалите – достъпна среда, технически помощни средства и лична помощ. Проблемът е, че тази троица е невъзможна, ако един от елементите й липсва. Както е в момента, например. Няма да дискутираме дали средата и техническите средства са осигурени сега, защото липсва личната помощ. Защото и златна каляска да ни чака отвън, ако няма кой да ни вдигне от леглото, да умие очите ни и да среши косите ни, каляската може да си ни чака до второто пришествие. Ще си лежим в леглата си и ще си гнием в собствената нечистотия. Сами, забравени, живи мъртъвци.

    Ето затова вече повече от 10 години ние продължаваме и на този ден да извисяваме слабия си все още глас в своя защита и ще продължаваме да го извисяваме, а той ще става все по-силен, защото иначе просто измираме. Деца, младежи, зрели хора, възрастни ще продължим да се борим за живота си и, повярвате ни – няма да се откажем! Не се умира толкова лесно, ако не се предадеш. А ние няма да се предадем! За нашите животи, за нашите смъртни присъди има хора, които носят отговорност и, ако не създадат законодателство, което осигурява възможностите ни да живеем, тази отговорност ще се превърне във вина!

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *