• Да си различен е чудесно!

    by  • 19.09.2019 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Някои родители решават да не говорят със съучениците на децата си със синдром на Даун. Те вярват, че другите деца виждат детето им точно като тях и привличането на вниманието към синдрома на Даун просто ги очертава като различни. Те искат детето им да бъде част от класа, без връстниците им да забелязват различията им. Те синовете и дъщерите им да бъдат приети възможно най-дълго и просто да бъдат като всички останали.

    Преди да продължа, искам да отбележа, че не казвам, че някой греши. Всички правим това, което смятаме, че е най-добро за децата ни и всички имаме различни идеи за това какво да правим. Просто мислех за маршрута, който избрах да измина с училището на сина си, и защо избрах пълна откритост на разговорите ни относно синдрома на Даун и различията.

    Още от първия ден говорихме за това по същество. Децата от неговото училище знаят, че той има синдром на Даун и видях, че за никое от тях този факт не е от голямо значение. Той е просто Ривър и е ценен и обичан ученик. Мисля, че е прекрасно, че тези деца растат, без това да е от значение за тях. Приветствам въпроси. Обичам да обучавам и деца, и учители за приемането, включването и реалността на увреждането.

    Резултатът от нашата откритост беше невероятен, като всички очевидно прегръщаха нещата, които научават чрез моя син. Това, че те слушаха, научаваха и виждаха как цялото училище обича и оценява всички, е откровено красиво. Не съм разговаряла с хората, че Ривър има синдром на Даун, просто се преструвах, че е като всяко друго дете в клас, а реалността е, че не е той. Да кажеш на някого, че детето ти е с увреждане, не означава, че то е по-малко ценно от останалите. Това не е отрицателно нещо, освен ако не го направим такова. Това, че Ривър е различен, не ме притеснява ни на-малко и аз нося в душата си много страст за децата, които растат заедно с тези, които са различни.

    Как можем да очакваме децата да се научат, че различното е красиво, ако действаме сякаш всички са еднакви? Включването не означава това. Става въпрос за възприемане на различията, празнуване на различията и приветствие на различията. Изглежда всички сме се убедили, че децата не виждат различия, но грешим. Да вярваме, че децата не забелязват, когато другите деца не са като тях, е абсолютно наивно, защото, разбира се, те го правят. И също не е грешно, когато забележат и това е естествено.

    Разликата между деца и възрастни е, че децата обикновено не виждат разликите като отрицателни или нещо, от което трябва да се страхуват. Това не ги кара да се чувстват неловко и не ги кара да изпитват нужда да откъснат поглед. Не че не виждат разликите, но не им пука за тях. Тяхната невинност им позволява да повярват, че светът е добро място, където всички се обичат, мили са един към друг и се отнасят с доброта.

    Но децата прерастват и стават възрастни. Един ден ще достигнат етап, в който забелязват уникалността на съучениците си. Те ще забележат, че техният приятел от уроците по плуване не прилича на тях. Те ще забележат, че техният приятел в танцовия клас не може да се движи по същия начин като тях. Те ще забележат, че сестрата на най-добрия им приятел се държи различно от тях. А знаете ли какво ще се случи, ако никой никога не им е говорил за уврежданията? Вероятно ще се страхуват. Те ще мислят, че това е нещо, което не трябва да се споменава, ще започнат да се обръщат в смущение. Те ще имат същите нагласи, които толкова усилено се мъчим да променим.

    Затова говорете с децата си. Говорете, говорете и пак говорете. Насърчавайте други родители да говорят с децата си, насърчавайте и учителите да говорят със своите ученици. Научете ги за различията, за приемането, за увреждането и за красотата на техните уникални връстници. Приветствайте неудобните въпроси, без да ги подминавате със смущение и не шъткайте на децата да мълчат и да не питат. Отговорете честно, защото като не отговаряме, казваме на децата си, че са питали нещо нередно, че увреждане е нещо, за което не трябва да се говори.

    Нека се учим от минали грешки и да обучаваме децата си за всички различия в света. Увреждания, раса, култура, религия. Всичко. Нека да водим с пример. Нека научим децата си, че различното всъщност е нормално, защото по някакъв начин всички сме различни. Всеки един от нас.

    Превод – Нина Жишева

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *