• Запознайте се – Митко!

    by  • 04.07.2019 • Въпреки системата, Нина Жишева • 0 Коментара

    Много пъти съм превеждала материали за хора с увреждания от чужбина. Много пъти съм се възхищавала на техните постижения, на силата на духа им, на волята им за живот. За нормален, човешки, достоен живот. Като казах постижения, се замислих – там, в белите държави, хората лесно постигат мечтите си. Осигурени са им условията, средствата, подкрепата. Тук, в България, си е друго – трудно е, понякога е почти невъзможно… Но, наистина ли е така? Чувала съм много оплаквания от трудния живот в това, иначе прекрасно парче земя, наречено от прадедите ни България. Разпознах из приятелите, из познатите, които имам, и хора, които отказват да застанат на колене; отказват да се откажат; отказват да приемат, че, имаш ли уреждане, забравяш да мечтаеш, забравяш да живееш като достоен човек. И реших да запозная и вас с повечето от тях. Пръв ми попадна Митко Николов. Мога да го представя с няколко думи, но нека той сам направи това.

    Здравей, Митко! Би ли се представил с няколко думи.

    Много ми е трудно, когато трябва да се представя с няколко думи. Винаги се чудя какво точно да кажа. Сега е същото, но все пак трябва да се опиша. Какъв съм аз?! Нормален човек с нормална човешка история. Мъж над 40 г., който все още кипи от живот и иска да живее на пълни обороти. Да пътува много, да се радва когато постига мечтите си и да изпитва удоволствие от всичко, което прави. Искам да продължавам да се развивам и да постигам нови и нови неща в професионалното си развитие. Това че съм с увреждане не искам да ме спира да искам да се развивам. За съжаление града ми замира, а е такова прекрасно място. Но така ми ограничава възможностите за развитие. Хубавото е, че вече в този глобален свят и с новите технологии всичко е възможно – да работиш и живееш в друг град или да пътуваш до работа, че дори и от вкъщи да работиш. Важното е да искаш, а не да си се предал.

    Аз имам своето увреждане от ранното си детство и, да си призная, нямам представа какво е да живееш като човек без увреждане. Често съм се питала кое е по-доброто за един човек, който не може да ходи – да знаеш какво означава да тичаш като вятъра и да изгубиш тази си способност или и представа да си нямаш какво си изгубил. Теб те познавам от повече от 10 години също като човек с увреждане. Но, доколкото знам, ти имаш един напълно съзнателен период от живота си, в който си бил и млад човек без увреждане. Би ли разказал как преживя тази съществена промяна в живота? Какви мисли премисли, какви неща преодоля, какво изгуби и какво постигна?

    Да, моето увреждане се случи когато бях на 16 г. Едно невръстно хлапе едва навлизащо плахо в живота. Е, не чак толкова плахо, защото не се прибирах по цели нощи! Но така или иначе счупването на врата в един прекрасен юнски ден обърна тотално живота ми. В първите часове и/или дни не осъзнавах всичко, което ми се случва. Мислех, че е временно и след време пак ще тичам навсякъде и ще гоня момичетата. Все пак бях едва на 16-17 г. и тъкмо опитвах от вкусотиите на живота. Е, не беше временно и го осъзнах след дни и месеци. Тогава стана страшно. Започнах да мисля какво, къде и как съм сбъркал, за да ми се случва това. Мислех какъв ще ми е живота от тук натам, ще се подобря ли поне малко. Въобще в главата ми минаваха всякакви неща. Не можех да заспя по цели нощи и мислех ли мислех. Е, и какво измислих! Нищо съществено! Но някак тогава осъзнах, че ще се боря и няма да се оставям да не правя нищо.

    Много мислех и за родителите си – какво преживяват и се опитах да не им показвам, когато съм разстроен, а винаги гледах позитивно на живота. Този позитивизъм май ме спаси от онова състояние, в което осъзнаваш, че си се предал и е много късно да се изправиш пак на крака (образно казано).

    Какво загубих? Някои приятели, ама май се оказа, че не сме били чак такива приятели. Но пък намерих други. Така че, това е трудно и боли, но се преодолява.

    С настъпването на увреждането свършва ли пълноценният живот?

    В началото си мислех, че да – животът ми свърши! Първите 6 години се борих да възвърна предишното си физическо състояние, защото така беше „нормално“. За обществото нормално бе аз да проходя и да се върна пълноценно в това същото общество. Просто нагласите бяха такива. После разбрах колко съм грешал и колко старо е мисленето било тогава.

    Как ти се иска да бъдеш възприеман от останалите – като модел за подражание или като човек, който просто иска да живее като обикновен човек и се бори за това?

    Като нормален човек! Какъвто съм! Това че се придвижвам с инвалидна количка, означава единствено и само, че краката ми не работят. Но това не значи, че съм болен, социално слаб, неграмотен или просяк. Аз съм нормален човек, който има своите положителни черти, недостатъци, мечти, преживявания и се мъчи да оцелява в света, като всички останали.

    Не искам да съм модел на подражание, защото и аз съм човек и греша. Но се уча (надявам се) от грешките си и продължавам напред. Това поведение и това, че не се отказвам от мечтите си, ме превръща в модел за подражание, а това е отговорност. Дано не подведа някой човек с поведението си.

    Ще споделиш ли с нас една своя лична мечта?

    Имах една, която осъществих миналата година. Гмурках се в Черно море! Това го чаках 26 години и беше специално за мен, защото при чупенето на врата бях останал с лице надолу във водата и това усещане на безпомощност ме караше да изпадам в паника дори под душа. Е, радвам се, че го преодолях този страх и изпитах невероятното усещане да си под вода отново.

    Сега мечтата ми е да адаптирам автомобила си и да карам сам. Ще го направя, няма да се дам на всички скептици, които казват, че не може.

    Притесняват ли те реакциите на околните, когато се срещнете по улиците? Защо?

    Никога не са ме притеснявали! Мога да разказвам с дни комични ситуации по тази тема. Ще спомена само няколко накратко. При първите ми излизания в града си спомням, че хората се отдръпваха от пътя и по лицата им можеше да видиш страха, да не се „заразят“ случайно от мен и да седнат в количка и те. Буквално правеха шпалир пред мен, а аз хем му се ядосвах – беше гадно чувството да те отбягват, хем си представях, че съм принц и ми правят път. Но това отмина и вече ще минат през мен, просто защото вече ме познават и са свикнали да съм навън, а и обществените нагласи вече не са това, което бяха. Трябва да стане ясно, че хората не са виновни. Такива бяха разбиранията тогава.

    Имаше колега на майка ми, който я беше питал – „Той може ли да говори?“. То на мен устата ми не млъква по принцип! Но този въпрос показва колко неосведомени бяха хората тогава. Това бе и една от основните ми дейности при правозащитната ми работа впоследствие – да запозная обществото с това, че дори и да не можеш да говориш членоразделно, заради увреждането си, ти пак можеш да общуваш с хората, стига те да те приемат и да се научат как.

     

    Интервюто взе Нина Жишева
    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *