• Приказка за значението на средата в живота на децата с увреждания

    by  • 06.12.2018 • некатегоризирани, Приказките на Нина • 0 Коментара

    Вика бързаше да се прибере след работа. На улицата беше студено, духаше вятър, плющеше дъжд. Жената се спусна към метрото, като отърсваше мократа си дреха, огледа се и се упъти към ескалатора. И точно, когато пресичаше площадката, Вика изведнъж забеляза старицата, облегната на стената. Бабичката беше мръсна, покрита с дрипи и стискаше дръжките на количка, от която се разнесе писък. Вика не се сдържа и надникна в количката… и веднага отскочи назад. Очакваше да види бебе, но от количката я гледаше момиченце на около пет години. Детето също беше мръсно, носеше стара, очевидно омаляла рокличка.

    – Защо държите детето на тоя студ тук? – попита Вика.
    – А къде да я дяна! Трябва да работя! – сопна се бабичката с пресипнал глас. – А та и без това нищо не разбира!
    – Как така нищо не разбира? – изненада се Вик
    – Болна е тя, по рождение. – отвърна бабата.
    – А родителите й къде са? – продължи да пита Вика, като смири тона си.
    – Баща й е в затвора, а майка й… дявол я знае къде се развява. Момичето отдавна ми трови душата.

    Вика извади от чантата си и подаде на бабичката банкнота от 500 рубли.

     – Ето, вземете, купете на детето плодове. – каза Вика с някаква странна надежда в гласа си и се отправи към перона.

    На следващия ден Вика отново потърси с поглед странната двойка, но не ги видя.

     – Вие Манка ли търсите? Вчера някаква богаташка й даде 500 рубли и тя се смахна от радост, отиде да се весели. – обясни й някаква жена.

    Вика въздъхна тежко и се помъкна към къщи. Мисълта за момиченцето не излизаше от главата й, проницателният му поглед веднага беше грабнал сърцето й.

    След три дни Вика отново се натъкна на баба Манка.

    – Дайте ми детето. – каза Вика и сама се изненада на думите си.
    – За какво ти е? – удиви се и бабичката.
    – Ще я излекувам, ще я изуча – обясни Вика с треперещ глас.
    – Абее, не ми се вярва много, че човек ще си навлече ей така, доброволно, болно дете на плещите. – замърмори старицата.
    – Вие ще можете да идвате при нас винаги, когато пожелаете, да я виждате. – обясни младата жена. – А как се казва?
    – Томка се казва.
    – Тамара, красиво име! – усмихна се Вика
    – Ако платиш за нея, давам ти я! – прекъсна я баба Манка.
    – Колко искаш? – попита Вика
    – Две хиляди на месец! – очите на бабичката алчно светнаха
    – Добре, ето. – Вика даде парите на старицата.

    Бабичката отърка парите о брадата си, пъхна ги в джоб на дрипите си и бутна количката към Вика:

    – Взимай, но остави адресче! – добави с присвити очи.

    Вика заведе детето в къщи, съблече го и се ужаси – момиченцето беше кожа и кости, покрито със синини, а косата му беше сплъстена и пълна с въшки. Жената извика приятелката си, която беше педиатър, да прегледа клетото същество.

    Оттогава изминаха доста години. Сега Тамара е на двайсет и пет години, обожава мама Вика и много добре знаеше, че ако не беше тя, нищо хубаво не очакваше Тома. Мама търпеливо излекува и изучи дъщеричката си. Само тя си знаеше какво й костваше да постигне това, колко грижи, внимание и търпение. Но тя постигна своето – нейното момиченце порасна, изучи се и сега работеше като счетоводителка в добра фирма.

    Баба Манка вече я няма на белия свят, но докато беше жива, Вика редовно й плащаше по 2000 рубли на месец, дори и след като успя официално да осинови Тамара.

    превод от руски 

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар