• Не ни обиждайте, като изпращате невежа да ни преценява

    by  • 15.11.2018 • За нас! • 0 Коментара

    Samantha Renke

    Да живееш с увреждания в Обединеното кралство днес означава да живееш във вечен страх, с чувството, че не те чуват, с усещането за покровителство, а и че си бреме. Това може да има огромно влияние върху психичното ти здраве. Аз съм родена с генетично заболяване, наречено остеогенеза имперфекта (стъклени кости) – състояние, което няма да се подобри с възрастта, ползвам инвалидни колички по цял ден. Когато мисля за моите собствени битки с тревожност и депресия и какво ги предизвиква, това което ме довежда до депресията и безпокойството, идва от страха да не изгубя независимостта си, да не ми се наложи да спра да работя и финансово да подкрепям себе си, да общувам и да се чувствам част от една общност. Разбира се, трябва да се ангажирам със собственото си благополучие и има мерки, които мога да предприема, за да огранича тревогата си, но трябва да знам, че хората около мен разбират и слушат. Особено защото независимостта ми все още разчита в голяма степен на външната подкрепа, която получавам, а именно финансовата подкрепа от страна на правителството. Подкрепата, която хората с увреждания получават, идва от правителството чрез местните власти и това се случва от 1970 г. насам. Най-напред е добавката за лична помощ и мобилност, предназначена да помогне на хората с проблеми в придвижването да се разхождат, тъй като общественият транспорт е напълно недостъпен. След това през 1992 г. добавката за лична помощ и мобилност бе включена в Помощта за живот на хората с увреждания (DLA), която имаше две допълнителни по-ниски нива на обезщетение, определени от специфичните ми нужди от подкрепа. Родителите ми се бориха със зъби и нокти, за да се уверят, че ще получа подкрепа през целия си живот и след продължителна битка получих пожизнена DLA. През 2012 г. обаче правителството промени отново поставената цел и въведе Персонални независими плащания (PIP). Това означава, че всеки, който получава DLA, дори и да е за неограничено време, ще бъде преоценен. С една дума –  аз и хиляди като мен сега трябва да доказваме, че съм достатъчно увредени, за да получим допълнителна помощ. Оценката включва комбинация от телефонни интервюта, домашни посещения, попълване на формуляри и интервюта в определените центрове за оценка, всички от които са много досадни и стресиращи.

    Не ни обиждайте, като ни изпращате някой, който не разбира от увреждания, за да ни преценява. Само за формуляра ви се изисква да попълня много подробности за увреждането, заболяването или състоянието ми и как те се отразяват върху мен. Трябва да бъда готова да обсъждам телесните си функции, психичното здраве и най-мрачните си дни. Въпроси като: някога сте се опитали да се самоубиете? Ако е така, кога? и, Имате ли приятели? са чести. Също така трябва да поставите своята гордост и неудобство настрани, тъй като човекът който идва да ви прецени, често няма познания за вашето състояние или формална квалификация по медицински въпроси. Получавате само четири седмици, за да завършите и върнете формуляра, който включва извличане на доказателства от медицински специалисти, лекари, физиотерапевт, професионални терапевти и подкрепящи изявления от всички ПП (полагащи грижи или помощни работници), които работят за вас. Не е изненада, че много от тях съобщиха, че процесът им е оставил чувството, че са жестоки и вулгаррни. Един потребител на инвалидни колички на пълен работен ден ми каза, че по време на оценката за PIP била принудена да лежи през цялото време, защото имала нестабилно бедро. И все пак оценителят я поканил многократно да стане от леглото и да се опита да ходи, казвайки: „Ако паднеш, ще те хвана“. Тя отказала да го направи от болка и страх от причиняване на повече щети. В окончателния доклад се казва, че тя „отказва“ и следователно не може да докаже, че има нужда да ползва инвалидна количка. Независимо от това, че е получила пожизнена DLA, тя не е получила лична помощ, което й остави усещането за унижение.

    „Тя не разбираше състоянието ми – каза ми тя. „Дори и след като обясних, оценителят ме попита дали съм сигурна, че страдам толкова много?“ Други ми сподели, че целият процес и причинил пристъпи на паника, нощни изпотявания и че била принудена да се чувства като престъпник и лъжец. Целият процес подхранва безпокойство и депресия, което води до чувство за вина и усещане, че хората са виновни за увреждането или болестта си, или че „скалъпват“ положението си. Признавам, че някои хора злоупотребяват със системата и лишават тези, които имат истинска нужда от помощта и подкрепата, от която се нуждаят. Този нов начин на оценяване обаче е почти нечовешки и обижда всеки, който живее в реалността на живота с увреждане или болест. Не ни обиждайте, като изпращате някой, който не знае за увреждането, да ни преценява. Само защото можем да излезем и да работим или да общуваме с приятели, не означава, че можем да се движим.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *