• ЩО Е ТЕЛК И НЕОБХОДИМ ЛИ НИ Е ТОЙ? или „Пей, сърце инвалидно!“

    by  • 27.08.2018 • admin, Нина Жишева • 0 Коментара

    В България степента на увреждането, независимо какво е то, все още се определя от така наречените Териториални експертни лекарски комисии – ТЕЛК. Тези комисии се състоят от лекари, които, аз поне, не знам с какви специалности са, имат ли някакъв трудов стаж като практикуващи лекари, притежават ли някакви специални лекарски умения, специализация, имат ли в трудовата си история убити пациенти или не. Нямам информация дори дали изобщо са завършили медицина. Не, не настоявам да ми показват дипломите си, но, когато ме викнат на комисия, с писмото да получавам поне някаква информация в комисията какви специалисти участват. Всъщност, в момента това може би вече е променено, но имаше време, когато нещата стояха точно така. Но това е най-малкият ми проблем, свързан с увреждането ми и освидетелстването ми.

    В момента аз притежавам решение на ТЕЛК-комисия, на което има и определен срок – пожизнен. В него е написано като диагноза нещо от рода на двойна парапареза на двата крака, вследствие на състояние след прекаран в детство детски паралич. Преведено на човешки език, това означава, че моите крака са се развалили, както веднъж ми обясни една прелестна четиригодишна специалистка, след като ме огледа много старателно отвсякъде. И такаааа, моите крака преди 60 години са се развалили и аз съм спряла да ходя. В началото родителите ми ме возеха в детска количка, след това ми направиха операции и ми сложиха два ортопедични апарата (сега на това май му се казва ортези) и аз „проходих“ отново с помощта на апаратите и канадките. Някъде към 16-тата ми година ми издадоха първото ТЕЛК-решение, в което пишеше само, че Нина има първа група инвалидност и този факт е пожизнен. Какво следваше от този факт, го пишеше на други места, но аз лично не знаех какво следва. Някой друг го беше решил вместо мен. Моите родители не търсеха и не получаваха нищо за мен, като инвалид първа група. Единствено не плащаха за изработката на апаратите ми.

    Дълго време нещата си вървяха така, докато се наложи да ме преосвидетелстват. Не за друго, но политиките в тази сфера бяха променени и моето решение стана невалидно. Явих се на комисията с купчина документи, предварително поискани и подготвени и специалистите преметнаха листо-две и ме отпратиха да чакам в къщи решението им след няколко дни. Да, след няколко дни наистина получих решението им и в него бяха определили, че Нина има 92,8% изгубена работоспособност и не може да полага никакъв вид труд, само защото Нина не може да се движи като останалите хора!!! Плюс това, вече ми бяха присъдили и чужда помощ. Да, за това време бях пораснала и бях придобила още някоя и друга болест, които бяха упоменати в решението. Нямам съмнение, че допълнителните ми заболявания са допринесли за изчисляването на високия процент на моята нетрудоспособност, но формулата на тези изчисления е никому неизвестна, по мои сведения. Аз, обаче, не бях съгласна категорично с решение, което ме лишава от конституционното ми право на труд. За мен този документ беше нищо повече от една хартия, която ме дискриминираше, само защото не можех да ходя като останалите хора, но за сметка на това решаваше категорично съдбата ми. Познавам толкова други хора с хипертония, с астма, с диабет, които работят и никой не им забранява да го правят. Вдигнах скандал, както аз си знам и обжалвах. Не след дълго ми връчиха анекс към решението, в който черно на бяло е записано, че Нина не може и не бива да полага физически труд, но виж, интелектуален… за него направо се е родила да го полага. Отново срокът на решението е пожизнен, дори и като стана на 100 години и германецът Алцхаймер ми чукне среща. Посмяхме се в къщи, определихме прането, готвенето, чистенето, пускането на прахосмукачка като тежък физически  труд, а седенето на дивана и пред компютъра определено изглеждаше като фин интелектуален труд и продължихме да живеем. Никога не съм уважавала този мой личен документ кой знае колко. С него само ходех да си поръчвам апаратите, докато престанах да раста, защото на задната му страна е написано черно на бяло, че имам право да получа ортопедични апарати, веднъж на някакъв срок, не помня какъв, и канадки, стол за баня  и тоалетен стол, както и антидекубитален дюшек. И представа си нямах дали ми се полага още нещо заради тези мои прескъпоценни 92,8% изгубена работоспособност, но столовете за баня и тоалетна (тогава бяха разделени) и антидекубиталният дюшек изобщо не ми трябваха. По-късно ми се наложи да седна в количка. Приятели ми подариха една на първо време и животът ми отново потече нормално, без да ми се налага да се сблъсквам със социалните. Добре, но след време реших да кандидатствам по Наредбата за АНЖ на Столична община. Там се попълва анкета, в която се пита как се движи човекът и ползва ли технически помощни средства. Служителката подскокна стресната и почти изпищя „Ама!!! Госпожо!!! Вие нямате право да ползвате инвалидна количка!!!“ Втрещих се! Ми сега?! К’во правим? Глупотата на важния ми документ напълно ме срази! Излезе, че ако вездесъщото ТЕЛК-решения каже, че според упоменатата диагноза не дишам, просто спирам да дишам, ако не искам да бъда в нарушение на документа и на българското законодателство в сферата на уврежданията!

    Нещо повече –  решението на ТЕЛК-комисията определя и много благинки, които щедро ми отпуска. Безплатен годишен винетен стикер; карта за преференциално паркиране в синя и зелена зона; определя правото ми на пенсия, в зависимост от групата ми; дава ми право да получа технически помощни средства; дава ми правото да получавам пари, за да се интегрирам; дава ми правото да получа помощ за адаптиране на жилището ми; дава ми право да не плащам за кино, музеи, зоопарк и други; дава ми пари за транспорт; дава ми два безплатни двупосочни билета за влака годишно; дава ми пари за чужда помощ; дава ми пари за ползване на асистент; плаща ми наема на общинско жилище; дава ми пари за отопление през студения сезон; дава ми финансова помощ за покупка на автомобил и още една помощ по пригаждането на управлението му; освобождава ме от пътен данък и данък смет; освобождава ме от плащането на медицински такси при личен лекар. Възможно е да пропускам нещо, но, както казах, благинките са много, а аз вече не съм първа младост и забравям. Но дори и да са само това, сами виждате, че те наистина са много! И напълно нормално в ума ви изскача мисълта „Ама тая жена какво повече иска?! Та тя получава толкова много! А аз си плащам като поп за всичко това!“ и ще бъдете абсолютно прави – за Нина и нейното увреждане държавата харчи много пари! Обаче Нина никак не е щастлива – бедна е, седи си затворена в къщи, не работи, не учи, не ходи на кино, не смее да мечтае за лично щастие, бъдещето й циркулира в периода от пенсия до пенсия, не харчи ток, контингент е на Агенцията за социално подпомагане. Въпреки всичките тия пари!!! И за всичко това е виновно онова вездесъщо и абсолютно меродавно експертно решение на ТЕЛК. Да, точно то! Точно решението, което ми дава правото на толкова много преференции и плащания! Веднага обяснявам защо.

    Първо –  Решението предопределя живота ми от мига на поставянето на мокрия печат. Вкарва го в стандарти, заедно с животите на хиляди други хора, увредени като мен, но абсолютно различни от мен по пол, възраст, интереси, умения, характер, образование, квалификация, възпитание, степен на инат и така нататък. В този документ няма място за личността, за нейните индивидуални характеристики и необходимости. Защото аз съм Нина и съм уникална. Точно толкова уникална, колкото е уникален всеки друг един човек.

    Второ – Дава ми количка, за която се внимава само да отговаря на размера на задника ми и толкова. Не е важно дали ми е удобна, дали ме подпира тук или там. Карай си я със здраве през шестте години, за които ти се отпуска и си я пази, че не ти се полагат много ремонти и смяна на части! Като бонус отнасям и дюшек, възглавница и тоалетен стол. Е, много важно, че не са ми необходими. И без капризи, защото не съм само аз – всички българи с определени 90 и над 90% изгубена работоспособност получават същото и не се оплакват. Коя е Нина, та да мрънка?! Да целува ръка и да вика мерси! Защото количката, дюшекът, тоалетният стол и антидекубиталната й възглавница общо струват 949 лева, на всеки шест години! Представете си само, да речем в България да има около 10 000 човека, на които е определен процент 90 и над 90% загуба на работоспособността, с чужда помощ, но без увреждания на горни крайници, и на всичките да им се отпускат по близо 1000 лева само за технически помощни средства на шест години! Това са милиони левове от парите на данъкоплатците! Ама, дали Нина има само нужда от добра, модерна и вървяща количка, без останалите салтанати, това изобщо няма значение. Това в ТЕЛК-решението не го пише! Точка!

    Трето – Дългият списък с благинките, които изброих по-горе, също е внушителна работа и означава много пари, но това изобщо не значи, че Нина ги получава всичките и че, ако ги получи, животът й ще се промени. Изобщо не! Паричките за интеграция са максимум около 60 лева месечно и са за диетично хранене, телефон, транспорт и още нещо, за което не се сещам какво беше. Нооо, за всяко едно перо  от тези пари трябва да се покрият критерии, които отново са еднакви за всички от групата, а това е невъзможно и обикновено парите падат докъм 40-50 лева на месец на човек. Отново вадя калкулатора и пресмятам – 10 000 човека с 90 и над 90% по 50 лева на месец – отидохме на половин милион ежемесечно. А как подобряват живота на човек едни 50 лева на месец? Ееее, подробности сега!

    Любимата ми тема е билетите за хората с увреждания. Ония, безплатните билети, които карат дечурлигата по кината и зоопарка да я гледат Нина накриво и да се чудят с к’во па тая е по-добра от тях, та да не плаща. Всъщност историята с билетите, независимо дали за кино, автобус, влак или зоопарк, спада малко към жанра фантастика или фентъзи, защото Нина не може да ползва транспорт и излиза от дома си, само ако някой я свали с количката й по стълбите на дома й и я дотътри до киното или зоопарка по кривите тротоари и през високите бордюри. Но Нина има право и на пари за гориво. Всеки месец тя получава по близо 12 лева за гориво!!! Какво? Малко ли ви се виждат тия 12 лева?  Може, ама калкулаторът показва 10 000 по 12 лева – 120 000 на месец! Да минем на помощта за адаптиране на жилището. Тя е в размер на 600 лева еднократно за човешкия живот. Еднократно!!! Но това не е най-сериозният проблем. Условията, които трябва да се покрият, за да бъдат отпуснати тези средства, правят мисията невъзможна и обикновено на година двама-трима човека подават документи, не знам от тях колко получават помощта. Със сигурност не всички!

    Не мога да кажа колко са парите, които получавам ежемесечно за присъдената ми чужда помощ, тъй като ми ги пращат заедно с пенсията и вече съм приела, че те са едно цяло. От чисто любопитство потърсих информация и, ако тя е вярна, чуждата помощ струва на държавата по 94 лева месечно. За тези пари не бих могла да си наема човек само цветята да ми полива два пъти седмично, да не говорим за човек, който да ми оказва ежедневната подкрепа, от която имам нужда. А моите нужди са строго индивидуални. Но аз и останалите 9 999 българи с 90 и над 90% с присъдена чужда помощ получаваме все същите 94 лева месечно. Според калкулатора това е 940 000 месечно, близо милион! Към тях трябва да добавим и още едни пари, които държавата с много обич ни дава за асистент в живота ни. Нина има право да получава умопомрачителната сума от 5 лева на час за 10 часа на година за подкрепа при посещение при лекар, като ходи на читалище и… за където душа й поиска, стига да представи доказателствен документ. Е, как да не й завиди човек на Нина?! Всяка година получава още по 50 лева! И отново разправя, че е нещастна и бедна! Държавата поема цели 50 часа от живота й ежегодно! Ама това не е никак малко, бе хора. Да пресметнем отново – 10 000 по 50 лева на година прави половин милион! Е, през останалото времееее… Нина да си му търси колая.

    Освобождаването от пътния данък и таксата смет е почти същото като с безплатните билети – не прави живота на Нина по-добър нито по-лесен и щастлив. Напротив, само я поставя в една много неприятна специална социална група, наречена групата на социално слабите българи.

    И всичко това благодарение единствено на оная хартия, наречена ТЕЛК-решение, издадено от хора, които изобщо не те познават, но могат напълно субективно да определят процента на инвалидизирането ти. В тоя документ може да пише повече проценти, може да пише и по-малко. Както решат членовете на комисията. А всичко това превръща въпросните проценти в стока на пазара, която си има цена. Отиваш на ТЕЛК-комисия като в магазин, плащаш за токова, колкото искаш – я винетен стикер, я безплатен билет за кино, я скърцаща и вцепенена инвалидна количка. Виж, итеграционните вършат добра работа, плащат ти кабелната и интернета, иначе се побъркваш сам между четирите стени на дома си, докато настъпи Великденът на живота ти – 7-мо число на месеца, денят за пенсия. Грабваш я и няколко дни прекарваш във вълнуващо пресмятане от кои лекарства да се откажеш, за да ти остане някоя и друга стотинка за мляко и хляб. Не мислиш за културни мероприятия, там грижа нямаш – билетите са ти безплатни. Не се косиш и за парички за транспорт до личния лекар за рецепти – дали са ти 12 лева за горивото. Ще стигнат! За какво друго да се притесняваш? За кафенцето? Ми то, кат’ не можеш да излезеш на улицата, какво кафенце, какви пет лева? Връткаш си чайче от маточина за нервите и ти остава само да щастливееш и да се молиш да не ти се подобри състоянието, че  ще ти паднат процентите и част от богатствата ти ще отлети безвъзвратно и после иди се чуди как пак да си влошиш пустото състояние.

    Та, ТЕЛК-решението може съвсем спокойно да получи подзаглавие „Пей, сърце инвалидно!“

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар