• МЕЧЕШКИТЕ УСЛУГИ В ОБЩНОСТТА В БЪЛГАРИЯ

    by  • 28.02.2018 • "От Системата, с любов" • 0 Коментара

    Простичка рецепта за производство на „зависим от грижа“ младеж:

    – Осигурете защитено пространство – напр. социална услуга от резидентен тип – важното е да има ясни правила и процедури. Когато са написани, стават още по-ясни.

    – Осигурете възрастни, които да ОБГРИЖВАТ, колкото повече – толкова по-добре. За целта, може да увеличите бюджета. Не слушайте критики от типа „Много баби, хилаво дете“, намерете баби.

    – Постарайте се децата или младежите да нямат никакви задължения, поемете всичко вместо тях на принципа „да бъдат задоволени всички потребности“.

    – Започнете да обгрижвайте. Прибавете малко контрол. Обгрижвайте. Овкусете с подценяване, унижение, съмнение. Продължавайте да обгрижвате.

    – Ако детето започне да показва свое мнение (около пубертетната възраст), проявете цялата строгост и сила – да стане ясно кой владее положението – да разбере този младеж къде му е мястото.

    – До около 18 години „зависимият от грижа“ ще е втасал. Социалната немощ ще е повод за ТЕЛК, напр. с диагноза „Смесено разстройство на развитието на училищните умения“ За по-сигурно – продължете да обгрижвате до 35 години, както е по методиката на ЦНСТ.

    Резултат:

    – Гооошкоо, хайде вече, прибирай се!

    – Защооо, гладен ли съм?

    – Не, студено ти е.

    Рецептата става и за семейна среда, казват било проява на родителска обич..

    Надежда Денева

     

    Денституционализация… сложна дума, вносна, европейска. На мен лично ми звучи неприятно, страшновато. Като дератизация, дегазация, деинсектизация. Все като нещо изтребително, отровително. И не мога да разбера коя част от тази сложна дума така ме плаши – дали частта с институционализацията или частта с де-то. А може би ме смущава самият факт на де-то в началото на думата? Или институционализацията? Май ще трябва да започна от по-рано.

    Как се случват нещата в България? В семейството се ражда дете с увреждания. Родителите са изплашени, съкрушени, ранени. Най-голямата им радост за няколко мига се е превърнала в най-голямата им мъка, страх и болка. И представа си нямат оттук нататък как, какво и накъде. Извън стените на родилното ги очаква едно озъбено, зло и бездушно към различните общество. Това го знаят много добре, защото допреди няколко мига и те са били част от него. Милите хора неистово се нуждаят от отговори, съвети, някаква светлинка в ослепително тъмния им тунел. Но вместо да получат протегната ръка, докторите „услужливо“ им обясняват как от новороденото нищо няма да стане, вероятно няма да доживее до края на месеца, няма да говори, няма да ходи, ще си остане пълен олигофрен, както „остроумно“ се изрази една позната. Е, как да прибереш у дома си такова създание? Още повече, ако у дома те чака друго дете. Според докторските съвети се оказва, че решението на проблема се свежда до простото подписване на лист хартия, оставяне в родилното на всичко, свързано с новия човек, самият нов човек и напускане на родилното. Точка! Семейството вече не съществува за него, нито той, мъничкият, съществува за семейството. Аз имам две деца. Пораснаха вече, но все още ги помня като бебета. Никога не съм могла да си представя как би се справило само едно такова мъничко, беззащитно, слабо и ненаучено на нищо крехко създание. Помня как съм будувала по цели нощи, ако детето ми е имало температура, колко пъти съм държала малката ръчичка, докато ме пусне и тръгне по неговите си пътища, колко книжки сме изчели заедно, колко нощи сме се гушкали, ако сънят му е бил страшен. А за тези, оставените, кой е будувал, кой е лекувал с целувка ожуленото коляно, кой е борил кошмарите им? Кой е държал ръчичката за първите стъпки? Или казвате първи стъпки? Та нали те не могат да ходят, да говорят, криви са, малоумни са, нищо не разбират! Какво четене на книжки, какви пет лева? Кой ще си губи времето с тях? Нали са нахранени? Ще оживеят! Един познат, бивш храненик на подобно място, ми е разказвал как се хранят децата там. Малките, пет-шест годишните сядат, който може, около малки масички, на малки столчета. Дотук нещата и на вас ви звучат като в приказката за Снежанка и седемте джуджета, нали? И на мен така ми прозвуча. Ама само дотук! Оттук нататък започва хорор историята. Минава леличка с купа в ръка и раздава кюфтенца. Подава кюфтенце и детенцето ако може да си движи ръчичката, поема и хапва. Ако не може… за тези, които не могат да си движат ръчичките, кюфтенца нямааа. За тях на дежурната маса стоят наредени шишета с биберони, а в шишетата има пасирана хана. Супичката, манджичката и десертчето пасирани заедно, наведнъж, в биберон! Усетихте ли и вие гадния вкус на помия в устата си? Моят познат може да си движи ръцете и познава вкуса на пържено кюфте. Останалите, обичат попара. Попара от сипучка, манджичка и десертче. И дори под заплаха от смърт, отказват да опитат череши, печени чушки, не ядат нищо зелено.

    После човекът, роден различен и харизан на държавата, както всяко живо същество, пораства. Става на десетина години. Дотогава не е учил, дори да ходи до тоалетна не е бил научен. Продължава да си използва памперсите. Ще продължава да ги ползва докато е жив! Да, в живота му са започнали да се появяват едни два вида терапевти – арт- и трудо-. Но и тези хора са си вършели работата през пръсти, защото ако пет-шест човека са научили да оцветяват картинки на врабчета, това е. Научените дори не знаят как се казват определените техники в приложните изкуства. Не са си и помисляли, че за едно десет годишно момиче вече са важни други неща. Важното е, че децата не си удрят главите в стените от скука и дните им да минават без да е умряло някое. Това, четене, писане, смятане, родинознание, човекознание и разните други знания, кой да мисли за тях? Та тия деца не са деца, те са олигофрени, малоумни, дебилни, неспособни да бъдат обучавани! Що за губене на време си мечтая аз?!

    И така, до тук добре – държавните деца са живи и са станали на 10-11 години. Дето се казва от хорска срама все пак трябва да тръгнат на училище. Ама как да ходят на училище в училища, в които ходят нормални деца? Кой ще си хаби времето да води индивидуално десетки деца всеки ден до някъде и обратно! Още повече малоумни, дебилни, тъпи и така нататък! Резонно ли е да се бъхтим толкова много, след като на двайсетина деца социалните работници са само шест-седем, лелките са четири-пет, сестрата и лекарката са само две, директорката на дома е една! На човек дори и за цигара и кафе време няма да му остане! Бива ли?! Затова следва физическото преместване на децата от този дом в дом на другия край на България. На съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора. Ама какво, че за децата това е тежка травма – отказали са се за втори път от тях! Колкото и през пръсти да са били гледани, за тях първите възпитатели са тези, които те са обикнали. Добри, лоши, те са техните „майка и баща“. И сега, след като ги местят на друго място, значи и тези се отказват от тях, не са доволни, децата са били непослушни, лоши. Детските души отново са накъсани на парчета. Ма, какви ги говоря аз, бе?! Откъде душа у дете, родено с увреждания? Та повечето от тях са с ДЦП, спина бифида, хидроцефалия, синдром на Даун. Такива деца нямат души! Те имат едни тежки диагнози и с тях няма какво да се работи. Стига им, че са нахранени, с биберона, оцветили са си врабчето и точка! Защо да преливаме от пусто в празно? Каква душа, какво сърце!?

    И така минават дните на тези хора. За тях тези дни с нищо не се различават един от друг. Растат като зверчета, отнасят се едно към друго като зверчета (това държание се възпитава целенасочено, защото разединени и враждебни един към друг, са по-лесни за манипулиране и управление), нямат мечти, нямат бъдеще, нямат никаква подкрепа от никого, нямат си нищо. Като споменах по-лесно за управление, се сетих за още нещо. В домовете децата трябва да бъдат послушни! Задължително! Ако не слушат, докторите преценяват, че са хиперактивни, имат проблеми с държанието, агресивни и им предписват успокоителни. Като възкликнах, че успокоителните могат да доведат о забавяне в интелектуалното развитие, моят прекрасен познат обясни, че от бебешка възраст(!!!), са били настанени в домове за умствено изостанали деца. Как се определя нивото и качеството на интелекта на новородено? Как няма да се видиотиш, когато години наред са ти втълпявали, че си идиот – глупав, тъп, малоумен? Не си получавал никакви поръчения, за да изградиш у себе си усещането за лична отговорност; откъснат си от останалия свят зад решетките на дома, нямаш никакъв контрол над живота си; липсват ти дори и най-елементарните умения за личностна изява. Никой не те е поощрявал, не се е гордял с теб, никой не ти е помагал да градиш самочувствие. Хранили са те, научили са те на изкуство – да оцветяваш картинки на врабчета. Какво повече искаш?…

    Ако все пак на някого му хрумне, че иска да излезе от услугата, да започне свой личен живот, още преди да угасне искрата на хрумката, нещата са обречени на провал. Липсва каквато и да е възможност за живот извън защитеното жилище или центъра. Рядко, много рядко, да не кажа, че почти няма община в България, която да предлага жилища, пригодени за живот на хора с увреждания! За да съм максимално точна, ще спомена, че все пак една-две общини са разбрали важността на подобен вид жилища и са се погрижили за решаването на проблема. Навсякъде другаде в страната достъпността на жилищния фонд е тотално пренебрегната. За адаптиране -евентуални рампи или платформи, широки врати, равни подове или скосения при разлика в нивата – се отпускат само, повтарям САМО!!!, 600 лева и то еднократно в живота на човека. Тоест ако живееш до 18 години с родителите си и жилището е било адаптирано, то, ако след това, решиш, че искаш да се отделиш от мама и татко, да си хванеш гадже, да свиеш свое гнездо, не се класираш. Взел си си вече дажбата, приятелю, забрави за всичко останало.

    Ако човек от услуга реши да я напусне, за него жилище извън услугата няма! Къде тогава да иде такъв човек?

    След като написах и прочетох всичко написано дотук, ми мина мисълта за глухонямото момче, което падна от третия етаж на някаква услуга в Роман… как да не ти мине през ума да паднеш от покрива на държавната постройка, съградена толкова несправедливо и толкова много хвалена.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар