• ПРИКАЗКА ЗА СТЪКЛЕНИЯ ЕЛФ

    by  • 21.12.2017 • Кътчето на ..., Нина Жишева, Приказките на Нина • 0 Коментара

    Далече, далече на север, в най-гъстата част на Ледената гора, се е сгушила красивата къща на коледните елфи. Всъщност тя се намира в задната част на просторния двор на Дядо Коледовия дворец. Бляскавите кристални прозорци на къщичката светят вечер с топла жълта светлина, кафявите й дървени стени и покрив, отрупани със сняг, много напомнят шоколадово-медените къщи, покрити със сладък крем от бита сметана и ванилия, които сръчните ни майки правят по Коледа. Старата мъдра бреза гали елфовия дом с тънките си премръзнали вейки и тихичко му разказва за слънце, пролет и цветя.

    В този голям, уютен дом живеят елфите, които помагат на Дядо Коледа в четенето на писмата от децата. Решават кое дете е било добро и кое не чак толкова. Помагат и при изработването на коледните желания на малки и големи. Никой не знае точния им брой, но на всички са известни  старанието и трудолюбието им. Не знам вие виждали ли сте някога елфи, но на мен тези ми изглеждат напълно обикновени – има и млади и стари, и пълнички и кльощави, има дори и деца и майки и бащи. Единствената разлика от останалите хора са островърхите им уши, топчестите им носове, ниският им ръст и кривите крака. Всичките имат щръкнали оранжеви коси, които трудно се прибират под дългите им червени шапки с бяла пухкава топка на върха. Та, с една дума – една напълно обикновена елфска работа.

    Все пак има едно необикновено нещо в къщата на коледните елфи. Ако сте навън, в снежната градина на Дядо Коледа и се загледате внимателно в най-долното прозорче, отдясно на входната врата, онова с красивите перденца на сини и бели квадрати, може и да забележите един малък, много странен елф, седнал на перваза на прозореца. Този мъничък елф винаги седи там, вперил големите си шоколадово кафяви очи надалече-надалече. Казах може и да забележите, защото мъникът целият е прозрачен, като издялан от парче кристал. Само очите му греят топло и в лявата страна на гърдите му тупти червено сърце, като направено от рубин. Дори сърцето на малкия елф е прозрачно. Сигурно не го познавате. Това е Кристал, малкият кристален елф.

    Още като се роди Кристал беше прозрачен и малък. Мама Фела и татко Леф бяха много изненадани, когато, преди шест години, в родилното отделение на Северния полюс им поднесоха мъничко вързопче, украсено с дантели и сини панделки, но в него сякаш нямаше нищо. Бяха готови да се закълнат, че повитите пеленки са празни, когато от тях се чу кристалното гласче на рожбата им, която разцепи с рева си въздуха в стаята. Двамата родители се вгледаха внимателно и чак тогава съзряха прозрачното малко момченце да размахва ръчички и крачета и да реве с цяло гърло. Никога досега не бяха виждали подобно нещо! Гледаха ревящото бебе и не знаеха какво да правят. Не че бебето беше дефектно. Не! В никакъв случай! Имаше си всичко, но всичко му беше прозрачно, стъклено и малко. Не смееха да го докоснат. Ами ако го счупят?!

    Много изплашени бяха и двамата, много объркани, но какво да се прави – прибраха се у дома си с вързопчето от пеленки, пълно с най-кресливото, мъничко, прозрачно и крехко същество, за което можеха някога да си помислят. Нямаха кой знае какъв избор бедните родители, трябваше да се научат как да отглеждат специалното си дете. Е, Снежната царица им предложи услугите си да им помогне да дадат прозрачния Кристал в Заложната къща, където за него щяха да се грижат пажовете й и придворните й дами, но мама Фела и татко Леф категорично отказаха. Те бяха виждали колко прашасали, мръсни и изпочупени са всички неща, оставени там. Знаеха много добре, че никой, поверен на грижите на придворните й, не беше щастлив. Тези същества губеха живинката си, забравяха всичко, сърцата им окаменяваха.

    Почти всяка вечер двамата родители седяха до късно край камината в дневната и разговаряха, търсеха начини как да се справят с неочакваната трудност, която им се бе стоварила на плещите. Често мама Фела проплакваше – „Леф, той дали ще може да ходи в детската градина с другите деца? Ами, ако го блъснат там и ни го счупят?“ – и задушаваше в ръце хлипането си. „Какъв елф ще стане от него? Та той не бива да пипа чукче или гаечно ключе, ще си счупи ръцете!“ – въздишаше тежко татко Леф. На моменти мама Фела се взираше в лицето на татко и от сърцето й започваше да блика някаква буйна, неудържима надежда – „Може пък, като порасне, да се промени, а?“ Но татко Леф нищо не казваше, само свеждаше глава и стискаше мамината ръка по-силно. Това бяха най-тежките му мигове.

    Всички в Ледената гора знаеха за голямата мъка на милото семейство, но никога не бяха виждали странното им дете. Когато хората нямат достатъчно познания за нещо, те или измислят красиви легенди или страховити истории, от които на децата им настръхват косите, когато се сетят за тях вечер, в мрака. Така се появиха и неверните приказки за малкия Кристал. Някои разказваха, че бил с четири очи и две уста и че било невъзможно да бъде нахранен. Затова той изяждал всичко, до което успявал да се добере. Други тихичко шепнеха на ухо, че момчето нямало и грам разум, не можело да говори и от устата му, освен неприятна лига, не излизало абсолютно нищо. Толкова противен и грозен бил, че, ако някой случайно го видел, на мига мозъкът му се вкаменявал и човекът обезумявал. Много такива страховити истории за мъничкия елф се носеха из Ледената гора и децата се завиваха нощем презглава, с надежда Кристал да не ги открие, ако случайно реши да тръгне на лов.

    Мама Фела и татко Леф знаеха за грозните неверни слухове, които се носеха в гората и им беше много мъчно. В началото се опитваха да ги разсеят, да убедят клеветниците, че нищо от това не е вярно, но така и не им се удаваше. Постепенно отчаянието ги обзе напълно и се отказаха, спряха изобщо да споменават каквото и да било за детето си. Надяваха се с времето всичко да се забрави и приказките да спрат. Решиха да крият момчето си, защото другите няма да бъдат никак, ама никак благосклонни към него и дори се страхуваха, че някой би могъл да го нарани. Забраниха му да напуска стаята си сам, не му позволяваха да излиза в двора навън и да играе с другите деца. Кристал много тъгуваше; как само му се искаше и той да потича с децата по снежните пъртини и да пее песнички с тях, когато ходят да събират подходящи клони за детските играчки. Когато ставаше много тъжен, татко Леф го слагаше в джоба на елфското си палто и го извеждаше на разходка. В долния край на джоба имаше една мъничка дупка, която мама Фела нарочно беше оставила незакърпена, и момчето надничаше от там. Не можеше да види кой знае какво – много внимаваше да не пропадне през дупката, но все пак усещаше ледените целувки на мраза навън, чуваше как вълшебно звънят заскрежените клони на дърветата. Понякога молеше татко Леф да потича малко, за да може да усети вятъра в лицето си. Ех, какво огромно удоволствие изпитваше Кристал в такива моменти! Кискаше се от цялото си сърце и, нали е стъклен, смехът му звучеше като хиляди кристални звънчета, вързани по клоните и се чуваше надалеч. Татко Леф много се притесняваше от този смях на сина си, защото какво би обяснил, ако срещнат някого по пътя си и той го попита какъв е този шум, какви са тези звънчета?! Често молеше момчето си да не се смее, но веднага сърцето му се свиваше от мъка – та той спираше щастието на стъкленото си дете, а и никой нямаше такъв прекрасен, звънлив и чист смях.

    В Ледената гора знаеха и за този тайнствен звън. За него също шушукаха и съчиняваха неверни неща. Разказваха за красива вълшебна фея, която имала на пелерината си хиляди кристални звънчета, но ставала невидима в мига, в който се оказвала близо до живо същество и звънчетата замлъквали. Според легендите красивата фея била избягала от свитата на Снежната царица, защото й било много мъчно за малките, странни същества, поверени на жестоката владетелка, за да красят Заложната й къща, но не можела да промени нищо. А наказанието за всеки, напуснал ледената владетелка, било жестоко – вледенявали сърцето му, изтривали спомените от ума му, заковавали устните му една за друга с прокълната ледена висулка и нищо на света не можело да я махне. Всъщност никой не знаеше със сигурност наистина ли съществува такава фея, но звук от звънчета имаше и мнозина ги бяха чували.

    Така растеше малкият кристален елф. Скрит, само сред близките и роднините си, непознат за останалите. Мама Фела много се надяваше дрешките, които шиеше за детето си с много любов, да направят прозрачното човече поне малко видимо, но, за да е пълна проклетията, в момента, в който момчето сложеше и последната дреха върху себе си, всичко постепенно избледняваше и ставаше прозрачно и стъклено.

    Всъщност на Кристал изобщо не му беше трудно да бъде такъв – растеше весел, палав и умен. Дори понякога му беше много хубаво да не го виждат, защото можеше изкусно да се промъкне зад баба Лефа и да си открадне някоя и друга вкусна ароматна сладка от тавата, току що извадена от фурната. Не че благата баба не усещаше, но й беше много драго, че хлапакът обича сладките й. Лесно можеше да влезе в стаята на по-голямата си сестра Ефала и да надникне в дневника й. Не можеше да чете, но му харесваше да чува звънливия писък на Ефала, когато забележи понамачканите страници на тайната си книга. „Мамоооо, Кристал пак е чел дневника мииии!!!“ – пищеше Ефала, а мама винаги я успокояваше с усмивка „Не се притеснявай, мила! Та той не може да чете. Малък е още“, след което сгълчаваше малкия пакостник, а той даваше най-сладката целувка на намусената си сестра. Да, хубаво му беше на малкия прозрачен елф – имаше добро сърце и всички, които го познаваха, много го обичаха. Но… Даааа, ех, ако не беше това проклето но! Растеше сред хора, които го обичат, но те бяха възрастни, с тях не може да си поиграеш, прощават ти всички бели. Не може да поседиш на верандата в някоя звездна ледена привечер, да подритваш с  крака през парапета и да мечтаеш  за далечините на звездите; обсъждаш вятърът ли клати дървета или дърветата правят вятъра. С възрастните не може да поиграеш на война със снежни топки в бели ледени крепостни стени. С възрастните не можеш дори да се скараш за един джоб желирани бонбонки, които Дядо Коледа ти е подарил на път за човешкия свят. Как само му липсваха децата! Колко много му се искаше да си има приятелчета! Еххх… Голяма мъка му беше това глупаво правило да не напуска стаята си сам и да не се събира с останалите малки елфи. Малката му прозрачна главица така и не можеше да проумее страховете на мама, че можело да го блъснат и да го счупят. Честичко си поплакваше вечер, след като татко Леф му прочете приказка, целуне го по челото и му пожелае лека нощ. Сънищата на Кристал го отвеждаха на чудни места, където има безброй деца, всички играят заедно, пеят песнички и сядат едно по едно в скута на Дядо Коледа. Щастлив беше малкият елф в съня си, но щом се събудеше сутрин отново беше самотен и сам. Ето, затова, Клистал често незабелязано се промъкваше през вратата на стаята си, минаваше тихичко и много внимателно през голямата всекидневна, покатерваше се по перденцето и сядаше на перваза на прозореца. Седеше там с часове и гледаше или навън или се наслаждаваше на приятната празнична гълчава, която се възцаряваше в къщата на елфите винаги около Коледа. Беше тих като мишчица и оставаше почти невидим.

    Днес, един ден преди Коледа, Кристал също се беше измъкнал от стаята си и бе прекарал деня тихо и незабележимо на перваза. Денят беше натоварен, елфите бързаха да приготвят всички поръчки. Навред по къщата ехтеше чукане, скърцане, радостна гълчава и много смях; всички бързаха с поръчките; чуваше се вълнуващо шумолене на опаковъчна хартия. Просто във въздуха витаеше коледният дух и всичко беше много празнично и весело. Трудно беше на Кристал да седи тихо и неподвижно на перваза при това вълнение и шумно настроение, но знаеше много добре, че издаде ли се сега, повече никога няма да види този перваз и този прозорец. Помисли си, че може би ще му е по-лесно да не гледа, а само да слуша какво се случва в дома на елфите и се обърна с лице към прозореца. Впери поглед към заскрежените клони на стройните елички отвън, тайничко помаха на едно жълтогушо пиленце, което за миг кацна току пред него, отвъд стъклото и веднага отлетя. Така, както се взираше в света отвън, Кристал се размечта отново и скоро спря да чува гълчавата, понесе се надалече-надалече с шейната на Дядо Коледа, която съвсем скоро щеше наистина да потегли. В мечтите си малкото момченце винаги имаше малки стъклени крилца, с които можеше да лети където си поиска. И този път пърхаше около раменете на Дядо Коледа и се кискаше с цяло гърло на бедния старец, който не можеше да разбере каква муха лети около него и само размахваше ръце, да я прогони. Ох, чак щеше да припадне от смях…, когато усети някой лекичко да го потупва по рамото. В първия момент Кристал подскочи от изненада и веднага след това замръзна на мястото си. Дали бяха чули смеха му? Наистина ли се смееше или само в мислите си? Кой го потупа? Ами, ако го бутне, събори го и го счупи, както винаги го предупреждаваше мама Фела? Мама? Мама, която му е забранила да напуска стаята си сам! Майчице, голямо ли щеше да бъде наказанието му за непозволеното измъкване??? В главата му се въртяха хиляда въпроси, а той не смееше дори да се обърне. Стоеше неподвижно и много наподобяваше красива кристална елхова играчка с рубинено сърце и шоколадови очи.

    • Здравей! – тихичко прозвуча току до ухото му непознато нежно гласче, което веднага продължи с въпрос – Кой си ти?

    Стъкленият елф не знаеше какво да направи. Продължаваше да стои като замръзнал, само въртеше очи в опит да погледне зад себе си, без да обръща глава.

    • Не се прави на умрял! – тропна лекичко с краче гласчето. – Преди малко беше напълно жив и се усмихваше на нещо навън.

    Кристал бавно се завъртя на перваза и се озова лице в лице с малко момиченце елф, чиито алени панделки едва удържаха буйната оранжева къдрава коса, сресана на две опашки. Всичко в това лице се усмихваше дружелюбно – чипото носле, големите зелени очи, украсени с дълги рижи мигли. Дори луничките му трепкаха като весели звездички. „Това мило момиче в никакъв случай няма да ме събори и да ме счупи…“ помисли си Кристал и също се усмихна лекичко.

    • Здравей! – поздрави тихо и той. – Аз съм Кристал, а ти коя си?

    При споменаването на името, момиченцето отскочи ужасено назад и беше готово да изпищи, но успя да сподави вика си:

    • Кристал!!! Оня Кристал???? – в очите й наистина се четеше ужас и цялото й тяло беше готово да побегне. Но нещо все пак я спираше. Стъкленото момче пред нея нямаше нито четири очи, нито имаше две усти. Нито пък изглеждаше безмозъчен, от устата му не течеше гадна лига, не протягаше кръвожадно към нея ръце. – Наистина ли си Кристал?

    Нашият малък приятел и понятие си нямаше за това какво говорят хората за него. Родителите му много внимаваха глупавите измишльотини да не стигнат до ушите му. Затова много се изненада на реакцията на момичето.

    • Не знам кой е „оня Кристал“, но моето име е Кристал. – успя да смотолеви прозрачният елф и беше готов да заема отбранителни позиции.
    • Аз съм Ела – представи се момичето и направи една малка колеблива крачка към прозореца. – Странно, ти нямаш четири очи, нито изглеждаш като ядач на хора. Иии… май не ти е замразен мозъкът?

    Докато слушаше, очите на Кристал ставаха все по-големи и по-големи.

    • Какво говориш тииии? – едва сподави вика си момчето. – Какви четири очи, какво ядене на хора?! Аз ям само бабините ароматни сладки, похапвам и грозде, понякога и ябълчица, боровинки. Пия мляко и сок от къпини. Откъде ти хрумна на ума подобна глупост?

    Ела взе едно столче и се настани удобно до прозореца. Разказа набързо на Кристал какво се говореше за него. В началото момчето се ококори обидено, но колкото повече научаваше, толкова повече се развеселяваше. Той също разказа на момиченцето за себе си, за мечтите си, за тайните си бели и за разходките с татко Леф из гората. Двете деца така се бяха унесли в приказки, че не усещаха времето. Смееха се, притихваха в някакви си техни тайни, оглеждаха се заговорнически и Кристал за първи път в шестгодишния си живот беше щастлив – имаше си приятел! Много им беше приятно да разговарят. Дори и за това колко е самотен малкият елф, колко му е тъжно без приятели. Като чу това, Ела го побутна лекичко по рамото и с някаква странна руменина му прошепна в ухото:

    • Казвали ли са ти, че всъщност ти си едно красиво и добро момче? – и смехът й плисна в шепата й, но мина през сърцето на кристалното момче. Майчице, колко е хубаво да имаш приятел! Не, че смяташе себе си за красив и умен, но му стана много драго да чуе някой да му го казва. Щом другите смятат, че си красив и умен, значи е така. Защо иначе ще си го мислят.
    • Ама, нали съм стъклен, различен съм… – изведнъж се сети момчето и сведе тъжно глава.
    • Ама, то точно това ти е красивото! – плесна с ръце Ела. – Може ли да те взема в ръце и да те преместя на масата? – попита момичето, отметна от челото си една непокорна къдрица и отри дланите на ръцете си в пъстрата си престилка. Така правеше винаги, когато трябваше да свърши някоя трудна работа и трябваше много да внимава. Кристал едва успя да поклати глава, като и сам не беше сигурен това да ли означава или не и ръцете на Ела го грабнаха много нежно и внимателно и го пренесоха до голямата маса в средата на всекидневната, отрупана с вече готовите поръчки за Дядо Коледа. Всичко беше опаковано, надписано и украсено с алени, зелени, сини, оранжеви и бели панделки. На следващия ден, рано сутринта, дядото щеше да впрегне елените и да поеме на вълшебния си път.

    В крайчето на масата все още стояха кутии и красиви сандъчета, пълни с бои, брокати, звезди, перли и скъпоценни камъни, с които украсяваха играчките на децата. Ела запретна ръкави и започна сръчно да бърка в различните кутии и да вади ръцете си, оцветени с най-различни багри, покрити със злато и сребро, с бляскави неща, с искрящи красоти. Тук бръкне и погали раменете на стъкления елф. Там бръкне и му мацне лекичко островърхите уши. Това, което правеше момичето, изглеждаше дотолкова интересно на Кристал, че той се почувства като герой на някаква приказна  красива магия и не смееше да мръдне. Само веднъж-два пъти кихна, защото Ела пръсна златен прашец в носа му и много се смяха. Увлечени във вълшебството на приятелството, двата елфа не усетиха кога се развидели.

    На сутринта в дома на елфите цареше припряна шумотевица, всички тичаха нанякъде и май никой не знаеше какво точно да прави. Явно се стараеха да натоварят всичко на шейната на Дядо Коледа преди да си е изпил сутрешната чаша с горещ шоколад, за да се отправи на дълъг път. Унесена във вълшебствата си, Ела се стресна, когато вратата на всекидневната се отвори с трясък и в стаята влетяха най-напред най-шумните най-малките елфи, последвани от останалите. Момичето само успя да сложи набързо Кристал в една красива кадифена кутийка, покрита отвътре с нежна бяла лъскава коприна, и затвори капака. След това се втурна да помага в товаренето, като си обеща много да внимава да не би някой в суматохата да натовари и кутийката на Кристал.

    *    *    *

    В дома на Ана беше тихо и лампите отдавна бяха изгасени. Всички си бяха легнали в Тихата свята нощ и побързаха да заспят, за да може утре Коледа да дойде по-рано. Навън тихо се сипеха бели палави снежинки и трупата пътеките, по които трябваше да дойде Дядо Коледа. Казах всички си бяха легнали и така и трябваше да бъде, но… Босите крачета на момиченцето внимателно слизаха по стъпалата, обути в топли пухкави пантофи. Ана тайно се промъкваше към всекидневната, където в камината пропукваха големите дървета, оставени от дядо й снощи, за да топлели комина, през който да влезе вълшебният старец. Освен от светлината на огъня, стаята се осветяваше и от пъстрите светлинки, мигащи по голямата елха в ъгъла. Момичето си знаеше, че камината и елхата ще светят и затова изобщо не го беше страх. Твърдо беше решена да седи и да чака Дядо Коледа, за да си поговори с него. Шест години вече си мечтае за този разговор. Промъкна се покрай ниската масичка, украсена с елхови клони и изящни дълги бели коледни свещи и седна на дивана, точно срещу коледното дърво. Прибра крака под себе си, сви се в единия ъгъл и се загледа очаровано в красивата елха. Изведнъж погледът й бе привлечен от нещо странно. В първия момент не можа да разбере точно от какво и затова стана и се приближи до елхата. Тогава го видя! Той висеше закачен на един от долните клони и се усмихваше. Големите му шоколадови очи също се усмихваха. Той светеше! Целият беше прозрачен, но златното и сребърното, които го покриваха целия, искряха и хвърляха допълнителна светлина в стаята. Острите му елфски уши имаха на върха си златни звезди и потрепваха притеснено, а рубиненото му сърце туптеше развълнувано. Личеше си, че много му се иска Ана да го хареса. А Ана просто не можеше да откъсне очи от него.

    • Майчице какъв си карсиииив! – прошепна тя и протегна ръка да го докосне. Пръстът й побутна кристалното елхово украшения и то се завъртя. И тогава се случи чудото – цялата стая засия във всички цветове на дъгата. Вълшебни отблясъци я завъртяха в магична вихрушка и всичко беше много красиво. Ана не смееше да помръдне. Стоеше като вкаменена и дори й се стори, че чува нежния звън на хиляди кристални звънчета. След това научи и приказката за малкият кристален елф, когото трябваше да опознаят, за да може той да заблести с вълшебното златно, сребърно, многоцветно. Иначе щеше да си остане само един кристален, чуплив и невидим елф, който дори и коледни играчки нямаше да може да прави.
    • Ти си най-красивата ми елхова играчка! – прошепна Ана, докато сядаше кръстато на дебелия килим до елхата, вперила очи в Кристал.

    Кристал се усмихна и за първи път в живота си си помисли, че е страхотно да бъдеш кристален елф, закачен на коледната елха. Колкото и невидим да си, открият ли те приятелите, магията започва да се случва. Защото приятелите виждат и невидимото. Дори когато видимото е грозно, странно, различно, неприето.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар