• ЗА КОЛЕДАТА, КОЛЕДНИЯ ДУХ И… ТЪЖНИТЕ ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ

    by  • 15.12.2017 • Нина Жишева • 1 Коментар

    Наближава светло време, задават се Рождественските празници. Със своята топлина, святост и празнично настроение. На мен, обаче, нещо никак не ми е коледно, не ми е искрящо и топло. Правя се, че нямам представа защо е така. Много добре знам. Живея в България и съм обикновен човек. Да, да, знам – веднага ще се намери някой да ме апострофира – какъв обикновен човек си ти, Нина Жишева?! Ти си човек с увреждане! Да, така е, не го отричам. Имам увреждане, но всички, които ме познават, знаят, че за мен то не е определящо за същността ми, за живота ми. Старая се, доколкото мога, да бъда пълноценен и равностоен човек. Въпреки увреждането си. Но истината е, че всеки човек с увреждане има нужда от подкрепа, от количка, от достъпна среда и транспорт. А всички знаем какво всъщност получават българите с увреждания. За да не кажа получават едно голямо нищо, нека бъде едно почти голямо нищо. Как да имаш коледно настроение, когато доходите ти са жалко подаяние от държавата! Как да ти е светло и благо на душата, когато си белязан като бремето на цял един народ! Как да ти е топло и уютно да живееш, когато дори на църква не можеш да идеш!

    И постепенно, бавно те обзема безсилие, отчаяние, безнадеждност. Дори и по Рождество!

    Преди известно време бях споделила някъде из Фейсбук свои мисли за кръвожадните питбули. Ще споделя и тук разсъжденията си. За тези, които не са ги чели досега и за припомняне.

    Сигурно знаете, че питбулите по природа са най-любвеобилните и най-преданите кучета. За стопанина си са готови да умрат. И точно това ги прави и най-жестоките убийци, когато бъдат тренирани за това или просто, когато бъдат наранявани непрекъснато, обиждани, държани гладни и незачетени. Това се случва и с нас – хората с увреждания. От 10-ти ноември 1989 г. насам всички правителства, без изключение, дадоха най-доброто от себе си, за да настроят българите един срещу друг – българи срещу цигани, млади срещу стари, както се казва напоследък страйт срещу гей, хора без увреждания срещу хора с увреждания. Освен това самите общности биват насъсквани един срещу друг. Циганите и хората с увреждания се оказаха най-лесната плячка – дръж ги гладни, дръж ги бедни, дръж ги изолирани и те са готови. Готови да се разединят, да се нападат един друг, да се мразят, да се взират в чуждата паница и да обвиняват другия за своята несрета. А врагът е общ, врагът е правителството (независимо кое, кога и от коя партия е създадено), което именно в нас намира своя лоялен електорат. Преди известно време ми разказваха за някакъв пъклен план, който имал за цел да унищожи българския народ, за да присвои прекрасната ни Родина. Тогава не вярвах, смеех се на подобни конспирации. Сега вече не знам… това, което виждам с очите си, наистина ме плаши. Аз винаги съм била пълна с много надежда, винаги съм смятала, че знанията и опитът, които имам като защитник на човешки права; че мечтите, които нося за себе си и за хората като мен, са силно оръжие и ще мога да вдъхновя приятели, близки, познати и непознати да поведат битките, които са водили хората като нас в Европа и света. Там тези битки са победили. Тук… За съжаление, с всяка изминала година тук ставаме все по-бедни, все по-необразовани, все по-мизерстващи, все повече отчаяни и обезверени, все по-разединени и мразещи. И то не, защото нас не ни бива, а защото допуснахме напълно да ни смачкат и да ни превърнат в контингент на Агенцията за социално подпомагане. Започна ли да говоря за достойния начин на живот, който водят хората с увреждания от другата част на света, веднага някой ме напада, обижда ме, ругае ме, гони ме, сякаш аз имам вина за нещастното съществуване на цялата общност на хората с увреждания, сякаш аз съм разболяла някого от диабет или от сърдечно заболяване. Аз също съм човек с увреждане – движа се с количка и всяко едно стъпало е планина и за мен. Аз също съм болен човек – имам диабет, астма, сърдечни проблеми, високо кръвно. Но искам да живея нормално, искам да не съм бедна, искам да мога да ида навсякъде, където пожелая; искам да бъда уважавана, защото съм човек. И винаги съм искала същото и за другите хора с увреждания.

    Изгубих много приятели, които си отидоха от този свят, само защото имаха увреждания и никой не се погрижи да им предложи нормално съществуване, лична помощ, модерни помощни средства. Доскоро не можех да приема, че декубитална рана може да убие човек. Да, но тя отне живота на много добри хора. И докато всички ние не разберем, че

    • врагът е общ,
    • че парите не са всичко,
    • че пенсиите, които в момента получаваме, всъщност не би трябвало изобщо да се наричат пенсии, защото те са социално плащане за компенсация на изгубени капацитети,
    • че не е правилно доктори да определят способността ни да се трудим, а ние сами трябва да решим това и да получим подкрепа за всяко свое решение,
    • че сегашното състояние на политиките в сферата на уврежданията не ни е донесло нищо добро за последните двайсетина години,
    • че сегашната ТЕЛК-система само храни лекари, които са неспособни да работят нищо друго и няма лесно да се откажат от нея,
    • че няма да намерим работодател, който да наеме човек с ТЕЛК-ово решение, в което пише, че физическият труд му е противопоказен,

    дотогава нищо, нищичко няма да се промени за добро. И всичко това не съм го измислила аз. Аз не мога да взема пенсиите на хората, аз не мога да отменя ТЕЛК-решенията, аз няма да забогатея с нито една стотинка от промените, за които аз и хората като мен, в организации като нашата, се борим. В социалната сфера има много пари и в момента тези пари се харчат неразумно – най-малкото, за което в момента се сещам, са тези 30-40 лева, които подхвърлят на хората всеки месец и ги оставят да се оправят кой както може. А с 30-40 лева на месец нищо не можеш да направиш, освен да оцеляваш като грешник, както казваше баба ми някога. От нас си зависи как ще живеем и дори и с увреждания, дори и с болки, дори и с рискове от инциденти просто трябва да започнем истинска битка, защото това е битката ни на живот и смърт….иначе наистина ни чака, ако не физическа смърт, то духовна. Сами виждаме накъде вървим, но защо продължаваме да дълбаем дъното…. Както се казва – Бог високо, цар далеко. Значи нещата остават в нашите ръце!

    Да си пожелаем едно наистина свято и пречистващо Рождество и

    Новата година да ни е честита, мирна, благословена с повече сили и оптимизъм за всички българи! И за българите с увреждания!

    Амин!

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    One Response to ЗА КОЛЕДАТА, КОЛЕДНИЯ ДУХ И… ТЪЖНИТЕ ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ

    1. Людмила Борисова
      15.12.2017 at 12:16

      Така е Нинка, и мен често ме нападат заради това, че имам различно мнение и отстоявам позиции. Особено сега, когато покрай тези празници се спекулира с благотворителността и тем подобни …

    Вашият коментар