• ДА ПОГОВОРИМ ЗА СЕКС?

    by  • 07.10.2017 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Интересно, минавало ли ви е през ум, че хората с увреждания също имат нужда от секс? Не, нали? Според мнозина те са дотолкова „увредени“, а сексът ­ толкова „нормален“ и естествен, че сякаш взаимно се изключват. Нещо повече ­ за самите хора с увреждания сексът почти винаги е Табу Номер Едно. Аз самата съм с тежко физическо увреждане и го знам, уви, от собствен опит. Познавам много хора като мен и с мъка признавам, че рядко съм чувала тези хора искрено да говорят помежду си на тема секс. Защо, питам се. Защо не говорим за „това“? Та всички ние го мислим, искаме го, нуждаем се от него. Защо, когато стане дума за секс, мнозина от нас замълчават и свеждат глава, други стават безсрамно цинични в стремежа си да прикрият комплекси и страхове.

    Може би това е въпрос на възпитание. Въпрос на лични нагласи. Въпрос на обществено възприемане. Приемам, че за мнозина границата между искреното споделяне за секса и пошлостта е твърде тънка, неуловима понякога. И все пак, не е ли причината другаде? Не възприемаме ли увреждането като нещо уродливо, което със самата си същност убива желанието за красота? А сексът наистина носи в себе си красотата на всичко човешко. Затова започвам този разговор ­ за да се опитам да споделя своята истина. От писанието ми розов еротичен разказ няма да се получи, а мисълта за лична изповед ме напряга… не съм напълно сигурна дали искам да я направя. Но най-важното, което искам да споделя, преди да разкажа моето табу, е ­ за мен секс и любов се покриват, допълват се, нуждаят се едно от друго. За мен секс без любов е тежък физически труд, а любов без секс е цвете без корен ­ красиво, но рано или късно то изсъхва. А сухите цветя не са живи.

    Преди много години, когато бях толкова млада, че възприемах мъжете единствено като хора, ­ когато си мислех за секса със свян и се изчервявах, кажеше ли ми някой, че съм готино гадже, ­ имах много добър приятел, млад мъж с физическо увреждане, малко по-пораснал от мен. Веднъж седяхме с този млад мъж и разговаряхме, шегувахме се, смеехме се. Той беше опериран и носеше цял гипс. По едно време мъжът ме погледна с усмивка и ме попита: „Я ми кажи ти имала ли си някога цял гипс?“. Аз кимнах с глава и промърморих: „Аха… два пъти таман“. Тогава той ми зададе напълно неочакван въпрос: „Ами… ъъ… а опитвала ли си да правиш секс с такъв гипс?“. Аз, разбира се, веднага се изчервих и забих поглед в земята. Моят приятел дори и не ме изчака да отговоря и продължи: „Не те съветвам да опитваш. Аз опитах с едно момиче. И то беше с цял гипс. Час и половина тропахме като костенурки… и в края на краищата нищо не се получи“. Засмях се. Тогава, в онези години, неговата история предизвика у мен само смях. А на лицето на моя приятел през цялото време имаше една странна усмивка, очите му гледаха нанякъде… и май не беше много-много с мен. В усмивката му имаше нещо, за което чак след години разбрах, че е било обида, мъка, може би дори почуда. Разбрах това наистина след много години, когато самата аз започнах да изпитвам желания, привличане ­ чувства, различни от приятелските. Тогава разбрах мъката, обидата и почудата на моя отдавнашен приятел. Въпреки че оттогава никога не съм носила така наречения цял гипс. Носила съм обаче и продължавам да нося ортопедични апарати. Разбрах странната усмивка на приятеля си, защото с течение на времето открих и нещо, което може би ще се стори някому нелепо или недопустимо… или гротескно. Открих, че аз, жената с увреждане, мисля, желая, търся и имам нужда ­ истинска и напълно нормална нужда ­ от секс. Открих, че някъде в моето тяло спят специални усещания, открих, че някъде дълбоко в мен има топлина, която може да се разлива опияняващо из цялото ми тяло, да ме завладява. Открих, че мога да пулсирам от желания, че искам да милвам нежно човека, на когото съм решила да даря удоволствие, щастие, а защо не и сърцето си. Открих, че, помилвана нежно, ставам щастлива и замаяна от блаженство, забравям за всичко на света. Открих, че искам да бъда целувана и да целувам, да бъда любена и да любя и аз.

    Но освен това открих и нещо друго, нещо, което в определени моменти успява по най-жесток начин да ме вледени и вцепени. Открих, че за да правя секс, аз трябва да сваля железните си апарати… а те са грозни. Те никога не са били част от мен, но те са моята физическа независимост, ­ единствено с тях мога да се придвижвам оттук дотам. Намразих ги и до ден-днешен ги мразя.

    В началото се опитвах по всякакви начини да ги скрия, но така и не успявах ­ те винаги подло излизаха на показ и издаваха недовършеността ми, различието ми. Правеха ме грозна. Те отблъскваха дори мен, та какво оставаше за мъж, който най-напред би огледал краката на жената и по тях би определил сексапила й. Защото мъжете определят дали една жена „си я бива“по размера на гръдната обиколка, дължината на краката и стегнатостта на седалищните части. А моите апарати бяха успели да деформират последните ми два критерия за „биване“. За мнозина мен просто не ме биваше. Мразех тези железни неща, усещах ги като окови, те обвиваха не само тялото, а и душата ми. Да, моите апарати ме боляха.

    Тогава дойде обидата. Обидена бях на живота, на съдбата, на Бога, на лекарите, които ми бяха инжектирали жива ваксина против детски паралич. Обидена бях на обречеността си, на грозотата си, на мен самата, на природата, която създава хората от мъжки и женски пол, на естествените си желания. Започнах да гледам на тези желания като на нагон, като на животинска потребност за размножаване. Исках да спра да виждам красотата на чувството, да спра да усещам топлината, да спра да мечтая да целувам и да бъда целувана. Намразих гърдите си, които непокорно продължаваха да реагират като ерогенна зона при неволно докосване. Исках да изчезна от този свят, да ме няма, никога да не съм съществувала. Защото аз бях нормален човек и имах нужда от секс точно толкова, колкото имах нужда да хапна нещо, когато съм гладна, или да отида на лекар, когато нещо ме боли. Имах нужда от секс точно както всички останали, които обаче преценяваха „бива ли ме“ по дължината на краката и стегнатостта на задните ми части. Намразих и тях.

    А и сексът не е шега работа ­ трябва да си движиш краката, да извиваш тялото си, да извършваш известни нелеки движения. Ще мога ли? Естествено, че няма да мога! Аз бях грозна. Аз бях саката. Аз бях нарочена, че не ме бива. На мен секс не ми се полагаше.

    Изобщо… намразих всичко и всички.

    Точно по това време ­ като от Армията на спасението, като от нищото ­ се появиха добри роднини и приятели, които се заопитваха да ме убедят, че може да се живее и без секс, колко му е… някои ми разказваха, че по света съществуват и хора, които направо изпитват отвращение от тая гадничка работа ­ чисти, възвишени, свети хора. Да, ама аз не им вярвах. Да, ама аз не изпитвах отвращение, аз имах желания…, желания, които поисках да намразя. Беше се случило нещо странно -­ вече не обръщах омразата си към другите, към тези, които не виждаха жената в мен, а забелязваха само деформирания ми задник и апаратите. За мен те бяха напълно прави. Та кой би изпитал удоволствие от потропването на костенурките, когато очаква нещо съвсем друго? След час и половина такова потропване неминуемо нищо няма да се получи. И двамата ще се чувстват ограбени, огорчени, неловко ще гледат някъде встрани… и няма и да си помислят дори за следващ път. Защото там встрани, където гледат, следващ път просто няма.

    И тогава дойдоха въпросите, на които не намирах отговор. Защо на мен, защо аз, защо толкова грозна? Има ли смисъл да живея, след като не мога да живея така, както искам? Господи, та аз започнах да се срамувам от себе си ­ бях обезформена, недовършена, негодна! Бях дотолкова убедена в тази своя грозота и негодност, че дори и някой да ми кажеше, че има чувства към мен, аз просто не му вярвах; ­ смятах, че го прави само от любезност, защото съзнава колко ще ме боли, ако и той ме отмине. Ако някой ми заговореше за секс, приемах това за нетактично и намирах начин да променя темата. Случвало ми се е дори и нагличко да питам: „А кой ще свали апаратите ми преди това? ­ Ти или аз?“. Отговор, разбира се, получавах много рядко… бях станала зла и жестока и хората не ме харесваха. Но това не ме интересуваше, важни бяха само болката и обидата. Не вярвах, че нещо на света би могло да излекува тази болка и тази обида. Жената в мен трябваше да заспи, за да оживея аз. Опитвах се да гледам на мъжете като на „част от обществото“, като на нещо чуждо, което никога няма да бъде мое.

    Разбирате ли какво правех? Уж за да оживея, аз бавно се самоубивах, ден след ден потъвах все по-дълбоко в лепкавото блато на самоокайването, където нямаше достатъчно въздух за дишане. Нямаше живот.

    И всичко това продължи до един странен ден. В този ден по незнайни причини бях попаднала в полутъмна дискотека. До мен се приближи младеж с очила. Приклекна до стола ми и с най-лъчезарната усмивка, която някога съм виждала, ме попита дали танцувам.

    Признавам си, че се вкамених. Не знаех какво да отговоря! ­ Тоя или много жестоко ми се подиграваше, или не беше с всичкия си. Мълчах и тъпо гледах канадките си, които се търкаляха нескрити до мен. Младежът продължаваше да се усмихва и да ме гледа настойчво в очите. По едно време се засмя весело и ми каза: „И аз ги видях. Не те каня на танц, питам те дали танцуваш“. Това още повече ме обърка. Този нахалник ми се подиграваше, повече от очевидно беше, че издевателства над мен! Злата Нина надигна глава и пое дъх, приготви се за действие… но вече можех да се владея, придържах се към правилото на Борджиите – ­ убивай с кадифена ръкавица. Затова се ухилих нагло и отговорих: „Не танцувам. Не виждаш ли, че съм инвалид?!“ Тогава лицето му се промени. Странни очи имаше този младеж ­ големи зад очилата и по детски искрени. Тези очи станаха сериозни и той не отдели погледа си от моите, когато каза: „Аз не питах за тялото ти. Питах за душата ти. Аз също не умея да танцувам, а не съм инвалид. Но, повярвай ми, хубавата музика може да накара душата ми наистина да затанцува“.

    У мен се развилняха стихии. В душата ми се развихри ураган. Блъскаха ме вълни от омраза, давеха ме талази от болка, проблясваха светкавици от надежда и красота ­ и в окото на урагана стоеше моята душа. Този млад човек говореше за душа. Да, аз имах душа ­ и тя умееше да танцува! Да, аз имах душа и тя умееше да обича, да люби ­ и да бъде любена. Тогава, в този безкрайно кратък миг, разбрах ­- аз обичах чрез душата си, а не чрез грозните си в железните апарати крака. Защото ортопедични апарати за душа няма. Свободната душа просто не се нуждае от тях.

    Разбрах и нещо друго, нещо изключително важно, което ме върна към живота отново. Трябваше да освободя душата си. Защо я бях оковала в железните мисли за увреждането си? Защо позволих на това нелепо стечение на обстоятелствата да ме завладее? Защо позволих на самата себе си да се възприема грозна, непотребна, деформирана? Та това изобщо не бяха аз!

    Това беше някаква друга Нина, различна от мен. Аз съм Нина ­ ухаещата на безкрайни горещи ливади, пламенната Нина, която също може да изпепелява сърца с поглед, неповторимата Нина, единствената, уникалната. Нина, която може да милва нежно, може да мълви най-милите думи и да накара любимия човек да запулсира от щастие и желания. От същото щастие и желания, които ги има и у мен.

    Не съм срещала този младеж оттогава. Това се случи отдавна, но то се случи тъкмо навреме ­ малко преди да заспя окончателно. Много години минаха, аз се омъжих, дори направих това два пъти. Някои казват, че два пъти съм сгрешила, но за мен това винаги е било приятелска шега. Имам и две прекрасни деца, които не са осиновени и, повярвайте ми, нито щъркел ги е донесъл, нито съм ги намерила в зелевите глави в градината на баба ми. И двете ми деца са плод на горещи сексуални преживявания. Чувала съм твърдението, че 99% от населението на Земята е прекрасна грешка, допусната на задната седалка на колата. Наистина, на задната седалка на колата е доста трудно да свалиш ортопедичните си апарати, но ако партньорът ти те цени наистина, ако той или тя те обичат с душата, а не само с тялото си, те биха те изчакали да го направиш и дори биха те милвали през това време и биха нашепвали най-страхотните думи в ушите ти. И тогава ти просто забравяш за всичко, което не е част от теб. Забравяш за ортопедичните апарати.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар