• ЗАЩО ДА СИ СЪСИПВАШ ЖИВОТА С БОЛНО ДЕТЕ…

    by  • 20.07.2017 • "От Системата, с любов", Нина Жишева • 0 Коментара

    Днес ми попадна една статия, която дълбоко ме разтърси. Статия, в която две жени разказват колко лесно може да бъде съсипан човешки живот още в най-ранно детство. Статия, която поставя пред нас изключително сериозни въпроси – как държавата се „грижи“ за държавните деца. Да, историята се развива в Русия, но смея да твърдя, че нещата у нас не са по-различни. Просто не мога да не споделя с вас това ценно четиво. Не плачете, докато четете, сълзите не променят нищо. Просто помислете колко много такива деца, млади хора и хора, вече пораснали, са принудени да разчитат единствено на тая злобна, жестока държавна „грижа“ и у нас, помислете как бихме могли да им помогнем, как бихме могли да върнем живота им.

    Нина Жишева

    Взето от

    https://spisanie8.bg/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8/%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/5481-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D1%81%D0%B8%D0%BF%D0%B2%D0%B0%D1%88-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5.html

     

    Изповедта на приемната майка на Оля

    Прочетох поста й във фейсбук и се разплаках. Не знам как и по кои божии пътища вече бяхме приятелки в социалната мрежа, но никога не бяхме разговаряли. Помолих за разрешение да преведа нейния пост и тя с радост се съгласи. Обясних, че у нас малко се пише и говори по този тъй болен и тежък въпрос – осиновяване и приемно родителство. Тя отговори: „Разбира се, дано пък е от полза за някого този текст.“ Попитах я как да я представя за читателите на Списание 8. Тя отговори: „Можете да ме представите като Светлана Строганова, майка на 5 деца, три от тях – приемни.“
                                                                                                     Албена Иванова
     
     
    Точно преди 2 години на този ден седях до паметника на Ленин и ядях малини от пакетче. Кой знае защо, на бабката, от която ги купих, й се посвиди пластмасовата чашка и ми ги пресипа в пакетче. 
    Това се случи в град Орск, в Урал, на границата с Казахстан.
    А долетях там, защото в тематичната група за осиновители седмица по-рано бях разгледала снимки на различни момиченца. 
     
    Остригани нула номер, облечени в еднакви пуловерчета 
    (два вида за всички) – момиченца на 4-5 годинки от детски домове в Оренбургска област.
    Не ме учуди, че са с еднакви пуловерчета – само моите глезльовци вкъщи могат да капризничат сутрин: „Не искам с котенцето, искам с човека паяк“. А там децата обличат, каквото им е дадено и дарено.
    Не ме учуди и че са остригани до голо, вероятно са имали въшки, ясно, че няма кой да им мие главиците със специални шампоани, нали така? 
    Не можех да разбера, защо е трябвало да снимат за базата данни остригани момиченца. Защо не е можело първо да ги снимат, и после, щом е било толкова наложително, да ги острижат?
    Накратко – едно от снимките ме вцепени. Не знам защо, но така се случва понякога. Виждаш нещо неуловимо в нея, което ти харесва.
    Изслушах по телефона диагнозите: ДЦП (спастическа тетрапареза), хидроцефалия, порок на сърцето, умствена изостаналост. И допълниха, вече без да четат от досието – „ами, една такава никаква“, „нищо не задържа вниманието й“. 
     
    Не върви, не говори, не подлежи на обучение, никакви перспективи.
     
    В онзи момент не само не бях готова да чуя списъка с тежките диагнози, аз изобщо не бях готова за поредното дете. Но взех самолета за там, като си казвах, че тъкмо ще имам възможността да поразгледам още анкети (и да разбера защо всички са остригани), ще се запозная с това момиченце, ще й направя ПР, за да й намеря майка, която да има сили и смелост за това.
    В социалните служби работят прекрасни жени, които се отнесоха към мен със съчувствие. Според мен те бяха решили, че нещо не съм съвсем наред, щом просто се вдигам и летя на няколко хиляди километра и обмислям да взема тежък инвалид… „Искате ли да ви покажем хубавички, здравички деца? Имаме и нормалнички, защото да си съсипвате живота?“
    Но аз исках направление именно за Оля. Може зад гърба ми и да са си правели знаци, че съм „малко тра-ла-ла“, но ми дадоха направление.
    Запознахме се. Имах странни усещания. Момиченцето (4,5 г.) ми хареса. Не можеше да върви (но можеше да мести крачетата едно след друго, ако я поддържат), умееше да става – но да стои малко и доста нестабилно, почти не говореше (опитваше с устни само да повтаря отделни мои думи и можеше да произнесе само няколко). Нямах усещането, че тя категорично е умствено изостанала. 
     
    В книжката тя даже ми показа с пръстче пиленцата, пеперудката и зайчето. 
     
    Слушаше и ме гледаше с интерес, следеше движенията ми. Подарих й играчка, преписах си на чисто всичките й диагнози, благодарих на лекаря и възпитателя и излязох на улицата. Стигнах до паметника на Ленин и забелязах бабката с подносите.
    И седя си значи аз, ям си малините и си мисля как цялата ни система е изградена на принципа на този въпрос към родителите: „Защо да си съсипвате живота?“. 
    В родилното много често жената, родила бебе със синдром на Даун или други особености, чува тази фраза, когато й предложат да се откаже от детето.
    В детските домове и в службите по осиновяване, когато кандидатите идват да видят децата, често им се задава същият въпрос.
    И познатите, и роднините даже – добри и хубави хора, задават този въпрос на този, който иска да вземе дете:
     
    „Защо да си съсипваш живота?“
     
    Системата, създадена за закрила на детето, много често действа в чийто и да било други интереси, но не и в интерес на детето.
    Какво ще се случи с това детенце не мислят нито санитарките и лекарите в родилното, кандърдисващи майката да се откаже от дете със синдрома на Даун, нито експертите от социалните служби и службите за закрила на детето, които казват: „Не ви трябва това дете, защо ви е куфар без дръжка, да мъкнете цял живот“, нито даже преподавателите от школата за приемни родители, които понякога на по цигара отвън казват на кандидатите: 
     
    „Не ви разбираме съвсем, за какво ви е всичко това, нали си имате свои деца…“
     
    Никой от тях не мисли КАКВО ще стане с това дете. Какъв живот ще има то. Става дума през цялото време само за родителите и техните интереси, както и за комфорта на техния живот.
    И тогава какво ни остава да направим?
    Седях пред паметника на Ленин, облизвах червените си от малини ръце и си прехвърлях в ума какво ще правя, ако тя не се научи да върви – живея на петия етаж без асансьор, а това означава, че не след дълго няма да мога да я нося на ръце. Тогава ще възникне въпросът със смяна на жилището.
    Ако тя не се научи да говори, то ще трябва да се учим на някакви други методи за общуване. Къде в района ми има помощни училища за деца с особени нужди? Какво е ортеза? Къде да намеря добър невролог? И какво точно е ДЦП и какво може да се очаква от другите заплашителни диагнози? И дали има из социалните мрежи и интернет форум за родители на деца с ДЦП?
    Когато се прибрах у дома, известно време 
     
    продължих да търся мама за Оля, 
     
    но ми се струва, че вече дълбоко в себе си съм знаела как ще завърши тази одисея. Тайно в себе си вече кроях планове как да подготвя всички около мен за решението си. 
    И както винаги ударих джакпот. 
    Оля се оказа просто най-невероятният подарък – изобщо не е умствено изостанала, просто бе изпусната, необгрижена и занемарена до краен предел.
    Доста бързо тя започна да говори, да става, да ходи (е, не като другите, а с онази характерна за хората с ДЦП походка), тя се оказа изключително добро, отзивчиво и отстъпчиво момиченце.
    Накратко, не ми се наложи да сменям жилището си – това исках да ви кажа.
     
    Честит празник на любовта и семейството*, мили мои.
     
    * Християните в Русия честват св. Петър и св. Феврония, чиито ден през последните години се отбелязва на 8 юли като общоруски Ден на семейството, любовта и верността.

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар