• DIVIDE ET IMPERA!

    by  • 14.05.2017 • Нина Жишева • 1 Коментар

    „На едно зелено свежо пасище живеели три крави: бяла, черна и кафява. Разбирали се добре помежду си. През деня пасели заедно, а вечер спели една до друга. Докато един ден покрай пасището не минал лъвът. Той бил доста гладен и си търсел плячка. При вида на кравите очите му светнали, само че нямало как да ги нападне и трите едновременно. Затова седнал в засада и зачакал те да се разделят. Кравите обаче били неразделни и денем, и нощем, защото добре знаели, че само така ще устоят на атаките на всеки хищник. Лъвът напразно чакал отчаяно в засада два-три дни. Тогава му хрумнала идея. Приближил се към кравите, поздравил ги и казал: – Как сте, приятелки мои? Добре ли сте? От дълго време си мисля за вас, но бях твърде зает, за да дойда лично да се осведомя за здравето ви. Днес обаче си казах, че на всяка цена трябва да ви посетя. Кафявата крава отвърнала: – Сър, вашата поява наистина ни зарадва и озари пасището ни. Бялата и черната крава се притеснили от думите на кафявата и нейната наивност много ги натъжила. Страхували се, че лъвът ще успее да я подлъже. Защо кафявата крава вярвала на лъва? Не знаела ли, че лъвовете гледат на другите животни само като на евентуална плячка? С всеки изминал ден обаче кафявата крава ставала все по-близка приятелка с лъва. Другите две се опитали да говорят с нея, но без особен успех. Един ден лъвът казал на кафявата крава: – Ти виждаш, че цветът на нашите тела е тъмен, а цветът на бялата крава е светъл. Знаеш, че светлото е противоположно на тъмното. Значи ще е много добре, ако аз изям бялата крава, за да няма разлика между нашите цветове и да живеем щастливи заедно. Кафявата крава приела думите на егоистичния лъв за чиста монета и отвлякла вниманието на черната крава, за да може лъвът да изяде бялата, без никой да му пречи. Останала сама, бялата крава била убита, докато другите две били заети със сладки приказки. Изминали два или три дни, след като лъвът бил оглозгал костите на бялата крава. Отново гладен и нещастен, той си лежал на тревата, докато кафявата крава пасяла около него. Лъвът я извикал. – Да, сър! – с готовност отговорила тя. – Нашият цвят е кафяв и черното не му отива. Ще е чудесно, ако аз изям черната крава, така в тази гора ще останем само животни с един и същ цвят. Кафявата крава се съгласила и се отдалечила. Лъвът нападнал черната крава и я изял. Кафявата крава била толкова щастлива, че не можела да си намери място от радост. Тя се търкаляла по тревата, мучала и си мислела: „Само аз имам цвета на лъва…“ Няколко дни по-късно лъвът дошъл и изръмжал: – Кафява краво! Къде си? Кафявата крава, трепереща от страх, се появила: – Да, сър! – Днес е твоят ред – казал лъвът. – Приготви се, ще те ям! Ужасена, кафявата крава попитала: – Защо, сър, аз съм ваш приятел? Правех, каквото ми казвахте. Защо искате да ме изядете? Лъвът изръмжал: – Пет пари не давам за приятелството ти! Къде се е чуло и видяло лъв да е приятел с крава! Както и да го молела и убеждавала кравата, лъвът не искал да я слуша и се нахвърлил върху нея. Тогава кравата казала: – Г-н Лъв, позволете ми да извикам три пъти, преди да ме изядете. – Добре, но по-бързо! И кафявата крава извикала: – Бях изядена в деня, когато изядоха бялата крава. Бях изядена в деня, когато изядоха черната крава. Бях изядена в деня, когато повярвах на лъва.
    Източник: https://dama.bg/article/razdeliaj-i-vladej-pritcha-za-trite-kravi/3064/ © Dama.bg

    Спомних си за тази притча, когато в социалните мрежи започнаха коментарите по обявения за 17-ти май Пети национален протест на хората с увреждания. Четях неуморните  словоизлияния на няколко „инвалида с 95 и повече проценти“ (те така се наричаха!), които упорито убеждаваха хората колко са болни, колко нещастни са и как нещата трябва да се случват, ако не в стаята им, то поне под прозорците им. Пак тези дни попаднах и на една изключително интересна статия на Мария Касимова, посветена на това как обществото у нас възприема хората с увреждания и как се случва това в Испания и Великобритания. Разказваше журналистката за това как българинът по националному се обръща гнусливо настрана, когато види човек с увреждане, смърка суеверно и или чука някъде или се хваща за мекото на ухото с думите „ох, ох, да не дава Господ!“ Как обществото не приема увредените, не зачита правата им; как безцеремонно ги нарушава и дори става агресивно, ако му напомниш, че така не е редно. И в същото време, госпожа Касимова разказа и една друга, различна, вълшебна история за едни други, различни, непознати за нас хора с и без увреждания, която, поне за мен, беше потресаваща. Историята за общността и индивидите. Та, тези три компонента се забъркаха в главата ми, завъртяха се в едни вихрушки и ветрове на размисъл, които и през нощта ме будеха и непрекъснато ме подбутваха да седна и да пиша.

    Та, ето, седнах и ще се опитам да напиша разбърканите си мисли, да ги извадя от душата си и да ви ги представя.

    В София на 17-ти май ще има протест. Организират го майки на деца с увреждания, като употребата на думата дете в този случай е доста условна, защото говорим за деца, зависими от родителите си, но в повечето случай отдавна минали детската биологична възраст. Говорим за хора на по 20, 30, че и 40 години. Истина е, че много от тези хора и ментално са останали в детството си, а родителите остаряват. И точно тези гневни майки са решили да се изправят за пореден път пред самодоволните ни политици с категорични искания за достоен живот както за рожбите си, така и за себе си. Какво лошо има в това? Задавам този странен въпрос, защото в социалната мрежа протестът отключи споменатата по-горе безумна ожесточена дискусия, в която валят въпроси от рода на защо там, а не тук, при нас, кои сте вие, че да организирате някакви си протестчета, вие повече ли сте от нас, искате да ни отнемат пенсиите и интеграционните, злобни сте, жестоки сте, вас ви поддържат оялите се НПО-та и ви плащат да излизате на протести, няма пък да дойда на протеста ви, че да ви правя кефа и хиляди други подобни. И всичко това от хора с увреждания! Признавам си, аз също се увлякох и известно време коментирах подобни изказвания, след което си дадох сметка, че е безпредметно. Те отказваха да помислят и разберат разумните доводи, просто сипеха своя огън и жупел по активистите на протеста ей така, да си прочетат след това постовете. След като напуснах барикадата на словесната битка, обаче, аз много дълго мислих над случващото се. Размисли ме и споменатата статия на Мария Касимова. Дамата говореше за общността на англичаните, заселили се в Испания. Ключовата дума във всичко това е общност! Напоследък българите се отчуждиха изключително много като човеци. Странно, но думичката общност започна да им звучи мръсно и обидно. Никой не иска да се приравнява към някакви си общности – кой ги знае другите кой откъде се е домогнал до тук?! А всъщност силата на всички останали общества е точно в общността и, колкото по-сплотена и дружелюбна е една общност, толкова по-добре се чувстват членовете й, толкова по-стабилни резултати могат да очакват те в живота си. Същото това ожесточено желание да се откъснеш от общността, да проявиш индивидуалността си с пълна сила важи и за българите с увреждания – делим се наши и ваши, на софиянци и хора от провинцията, на инвалиди и хора с увреждания, на добри инвалиди и зли хора с увреждания, на бедни и нещастни и самодоволни, угоени от сороски пари увредени хора, които са се самозабравили вече от богатство и рахат. А всъщност истината е много по-различна – всички сме в кюпа. На всички нас проблемът ни е един и същ – държавата ни цака с лоши политики, родни съюзи и измислени асоциации печелят на наш гръб, видни политически мъже и жени избиват комплекси с нас, като ни галят по главите и все обещават да ни допуснат в „техния свят“,… ама друг път. Цяла една част от държавната машина работи благодарение на хората с увреждания, тоест живее на наш гръб, ние я захранваме със средства, енергия и цели. И тази част не работи в наша полза, независимо дали сме членове на богати организации, дали ние самите сме бедни или богати, дали сме добри или лоши. И, когато излизаме на протест, ние въставаме именно срещу това безобразие, срещу политиките, които ни обричат на бедност, изолация, затворничество, понякога дори и на физическа смърт. Защото, ако държавата си позволи да наруши гражданските права на човека с увреждане Иван и никой от останалите хора с увреждания не реагира, това ще означава, че оттук нататък вече никой не е застрахован от подобно нещо. Аз оприличавам нарушените граждански права на мост, по който зеят огромни дупки, арматурата му е прогнила, скърца ужасяващо, когато по него мине някой. Хората си карат колите по него и всеки си мисли, че точно на него няма да му се случи. Но изведнъж конструкцията съвсем се пропуква, някой пада през дупката и реката го отнася. Край, до тук с минаването, без значение какъв си! И тогава си викай и се вайкай колкото си искаш. И, което е характерен български абсурд – всички обвиняваме Иван, който падна от прогнилия мост и биде отнесен от реката, а не търсим сметка на тези, които са допуснали мостът да се съсипе до такава степен, че да стане опасен за всички ни.

    Не знам дали всички, които ще прочетат този материал, ще ме разберат, дали ще приемат написаното от мен, но то е моята истина, моето кредо и съм напълно убедена в него. Убедена съм, защото вярвам на легендата за хана и колчана със стрели, вярвам на мъдростта народна, която е казала, че сговорната дружина планини повдига, вярвам и на Гай Юлий Цезар, който е станал велик с известната си стратегия „Разделяй и владей“! Винаги, когато българите са се разделяли на наши и ваши, и те и България е страдала!

    Divide et impera! – Разделяй и владей!

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    One Response to DIVIDE ET IMPERA!

    1. Людмила Борисова
      16.05.2017 at 16:01

      ярко и образно изразено Нинка, при всички случаи ще има хора, които пак няма да те разберат.

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *