• ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТА МАЩЕХА И ПОДАРЕНИТЕ ДЕЦА

    by  • 27.04.2017 • Нина Жишева, Приказките на Нина • 0 Коментара

    Имало в този свят едно специално царство – красиво, богато откъм природни богатства, имало си и планини, и реки, и езера. Дори море си имало. Имало си царството и един странен цар. Нито стар, нито млад, нито добър, нито лош. Почти за нищо си нямал мнение, а само се оглеждал някой да му подскаже какво да прави и какво да говори. Единственото нещо, за което царят твърдял, че е сигурен и, че било истина, било, че много обичал децата. Но, за зла беда, той и царицата така и не могли да се сдобият с рожба. Затова веднъж Негово Величество събрал целия си народ на площада пред двореца и обявил, че всеки, който не искал, не можел или няма възможност да си гледа децата, може да ги донесе и той и царицата щели да се грижат по царски за тези деца. Хората се зарадвали и още на другия ден заприиждали на тълпи, защото се оказало, че хиляди от тях имали деца, които с радост биха подарили на някого. Минало се ден, два, три и царят и царицата се видели в чудо – стаите, където смятали да ги приютяват свършили, коридорите се запълнили, терасите също били претъпкани с деца. Да не споменавам шума и гълчавата, които заплашвали да срутят дебелите дворцови стени. Заблъскал си главата царят, царицата си заскубала косите, взели си били белята. Тогава Първият главен съветник в двореца, отговорен за проблемите на подарените деца в царството, на когото всички казвали на галено Нсиху, свел глава до ухото на царя и му прошепнал: „Твое Величество, потърси някой, който да прави това вместо теб, срещу добро заплащане. Ти само от време на време ще наминаваш там и ще наглеждаш как вървят нещата.“ Камък паднал от сърцето на царя, лицето му грейнало в облекчена усмивка, наградил богато верния си Първи главен съветник и заповядал отново да съберат народа.

    Надошли всички. Казал им царят, че търси човек, който да се грижи за подарените му деца, за което той щял да плаща богато и пребогато. Доста хора се замислили за дълго, но никой не се наел с тежката задача – та те преди няколко дни му подарили децата си, за да нямат грижа за тях, а сега той искал отново да ги впрегне да отговарят дори за още повече. Един по един, по двама-трима, на по-големи групи, всички се изнизали от площада. Царят отново се отчаял и горко заридал. Нещата наистина отивали на зле. Започнал владетелят да се притеснява и за това какво биха казали неговите колеги от чужбина, като му дойдат на гости и единственото, което чуят и видят в двореца е ревящи и пищящи деца, омърляни, чорлави и сополиви.

    Много се притеснил нашият цар, изгубил съня си. Не щеш ли, един ден на тежката дворцова порта се потропало. Съвсем лекичко, едва го чули. Отворила царската стража портите и на прага застанала дребна, съсухрена бабичка, дрипава и почти боса. В треперещите си ръце държала чепата дървена пръчка, на чийто връх блестял огромен зелен изумруд. Странното обаче у тази баба не бил изумрудът, вграден в простата тояга, а осанката й като цяло. Дребно тяло, което по чудо изглеждало силно и властно; сбръчкано лице, отрупано с космати брадавици, но носело в себе си някаква ледена строгост; тънки, свити устни, шепнещи беззвучно през цялото време. Но, това, което приковавало погледа и човек започвал трудно да си контролира мислите, били очите. Малки и почти закрити от надвисналите вежди, но искрящи със студен, бледо син, прозрачен огън; проникващи дълбоко в човека отсреща и сякаш ровели в душата му, търсейки нещо ценно. Царят дълго стоял безмълвен и вцепенен пред бабичката.

    Този тежък мъртвешки тих момент щял да продължи до края на Времето, ако бабичката не проговорила: „Твое Величество, търсел си човек, който да поеме грижата за подарените деца?“ „Д-д-да…“ измънкал царят, след като тръснал глава, сякаш се събуждал от тежък сън. „Е, смятай, че си намерил такъв човек, господарю. Готова съм да поема тази задача, стига само да ми осигуриш един малък дворец, където да живеем.“ „Но, но, но – започнал да заеква царят. – Извинявай, но с този си вид ти ще ги изплашиш до смърт.“ При тези думи бабичката се разсмяла с гръмовен смях, тропнала с крак земята и се завъртяла около себе си. Дрипавият й шал я завил цялата и, когато се спряла, пред Величеството стояла красавица – златни коси, стройна снага, румени устни, откриващи бисерно бели зъби, бистри гълъбово сиви очи, в чиито ъгълчета едва-едва се долавяла предишната студенина и от време на време блясвал прозрачният леден огън.

    Зарадвал се царят, веднага заповядал да се построи не един дворец, а много мънички, красиви палатчета, в които бабичката щяла да живее с подарените деца. Вече дори станало и някак си неуместно да бъде наричана бабичка, та затова царят я провъзгласил за Първа Велика Мащеха На Подарени Деца.

    Мащехата бързо схванала, че сама няма да се справи с толкова дечурлига, много от които не можели дори да ходят, да се обличат, да се хранят сами. Затова тя тайничко направила още една важна магия – всяка сутрин, още по тъмно, жената излизала на широка поляна край двореца, претъркулвала се в тревата три пъти и тялото й се разделяло на десетки други жени, досущ същите като нея. Нали били нейни части – все Първи Велики Мащехи На Подарени Деца . Вечер всичките жени се събирали на ливадата, търкулвали се и се събирали отново в една жена. Много често, след полунощ, Великата Мащеха прескачала оградата, която царят нарочно заповядал да бъде оставена ниска, и отивала при него в покоите му, но това е друга приказка.

    Така заживели заедно подарените деца и Първата им Велика Мащеха. Децата си били деца – обикновени, палави, шумни, невинаги послушни. Точно тези обаче били малко по-различни. Те били някак си тъжни. Тъгували, защото, както всички деца, имали нужда от обич, от ласка, от човек, който да ги прегръща, да им чете приказки за лека нощ, да лекува с целувки одраните колена. Плачели скришом, но все пак растели. И всичко щяло да бъде почти наред, ако Първата Велика Мащеха се грижела за децата, ако ги учела на най-различни неща, нещата, на които всички учат децата си. Единственото, което им осигурявала било храна и от време на време довеждала по някой и друг доктор да види дали няма опасност някое от тях да умре. Но най-страшното, което се случвало на тези деца, било, че лека-полека, с времето, сърцата им изчезвали, животът си отивал от тях. Нищо, че продължавали да изглеждат като живи. Само така изглеждали. Злата магьосница им била направила поредната си магия, за да има какво да види царят, когато наминавал да нагледа как вървели нещата.

    Минали години, децата пораснали и по едно време някои от родителите решили да идат и да си видят рожбите. Да, отишли в малките палати на Първата Велика Мащеха, но не познали децата си. Разплакали се майките и бащите, замолили странните чуждите хора, които ги гледали с празните си очи, да им подскажат кой кой е, но дори и порасналите подарени деца не се познавали, а и не били научени да обичат. Дори и себе си не обичали, не се харесвали, не вярвали, че изобщо от тях става нещо. Скоро царят разбрал каква ужасна грешка допуснал, но вече било късно.

    Тръгнали си обратно натъжените родители. Нямало какво да направят. Единствено им останала надеждата царят да вземе и да изгони злата вещица в дън горите Тилилейски, през девет планини в десета.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *