• Житейски щрихи

    by  • 10.12.2015 • Людмила Борисова • 0 Коментара

    ***

             – Ами днес ще се чисти апартамента, ще сготвя картофи с ориз, за какво да правя печени със сирене, пък и не е нужно да е всеки ден, три пъти седмично стига по за два часа да идвам. Пък за къпането, и в други ден може, нали вчера михме главата – нареждаше личният асистент на жената с увреждане в собствения й апартамент.

    ***

    Вратата на просторния апартамент се отвори. Той влезе, остави покупките на масата и влетя в кухнята, за да си стопли вода за чай. От семейството му никой още не се бе прибрал. Изпита радост от това да застанеш пред телевизора и да отпива горещата течност след изкарания студен ден. Умората  го връхлетя с пълна сила след изкачването на 6-те стълби от входа на блока до вратата на апартамента, уж не бяха много – от две години насам ги изкачваше… с количката си…

    ***

    • То за „здравите” няма работа, къде си тръгнала да търсиш – със сълзи на очи ми разказваше младото момиче (студентка) с двигателно увреждане за отношението към нея в Бюрото по труда.

     

    ***

    Момчето с увреждане вече караше трета специалност, беше по-добре да се записва да учи отново и отново и да остане в общежитието, отколкото да се върне в защитеното жилище… засега нямаше избор за друга алтернатива за жилище извън т.нар. защитено жилище за хора с увреждания…

    ***

    Празнуваше Коледа, дете бягаше насам-натам с кучето си, чуваше се смеха на близки и роднини…. Хубав семеен празник, само дето това семейство не бе нейното… а на най-близката й приятелка…

    ***

    – Вече мога да изразявам своите чувства, мисли и желания, благодарение на съвременните компютърни технологии – изпълнена с радост си мислеше жената с множествени увреждания. Години наред (освен собствената й майка), никой не можеше да разбере какво се крие в нея, тъй като комуникацията дотогава беше доста затруднена…

     

    ***

    Мечтата да имаш кола

     

    • Най-после си имам кола, минах технически преглед, медицински преглед (при хирург, невролог, ушен и очен лекар, преглед на сърцето), първо поотделно при всеки едни от тях, а след това в кабинет, в който всички ръкомахаха насреща ми, караха ме да ги настъпвам, да ги стисна с пръсти, обсъждаха ме, след това решиха, че все пак съм достатъчно подвижна в краката. Издадоха ми заветен документ за разрешение с изричната уговорка, че до 6 месеца трябва да съм изкарала шофьорски курс. След това последва постъпката с пригаждане на колата, след което отново трябваше да мина Технотест, за да одобрят пригаждането на колата ми хора, които не разбираха от моето увреждане, но все пак описаха, че има удължаване на скоростния лост, удължаване на спирачния лост и газта, както и допълнителна седалка – нещо, което аз вече бях преценила за себе си… И всичко свързано със съответното заплащане.. и така до след пет години… и отново през същата процедура… това е то – мечтата да си имаш кола – правото на всеки човек, независимо с или без увреждане…

    избори:

    – гласувах, не за когото трябва, но все пак дадох гласа си – пробягна кратката мисъл на момчето в количката, докато придружителя му го изкарваше от параван, образуващ „стаичката за гласуване“…

     

    ***

    • Господине, Вие избрахте да излезете от социалния дом и да изградите семейство, 6-те хиляди лева, които държавата даваше за вашето пребиваване всяка година в социалния дом ще отидат за друг човек, който постъпи там…Държавата не може да оказва вече подкрепа, след като сте решили да живеете извън социалния дом – категорично се произнесе държавната служителка.

    ***

    • И за какво протестирате, осигуряваме ви пенсии, хубави места в социалните домове, който иска да си живее в къщи, каквито услуги му предлагаме такива, бъдете доволни и на това… извисяваше глас в мегафона държавната служителка над насъбралото се множество от протестиращи с увреждания…

     

    Спуках гума на колелото си, а трябваше да ходя на едно място и ми беше нужно някой да ми я смени. Помолих приятелката си за помощ, тя ме успокои, че ще смени гумата и така, въоръжена с лепенки, нова гума и друг инструментариум, тя чевръсто и за около пет-шест минути я смени, напомпа, прегледа колелото отвсякъде. Гледах и си мислех, че всеки ден през ръцете й минава някоя и друга количка за поправяне или скутер с развалени акумулатори.

    Такава е тя, чевръста, бърза, гледа да помогне. Улавям се, че всеки път, когато я помоля за нещо – я да ми напазари, я да ми поправи колелото, я да ми помогне да опаковам багаж или нещо друго виждам човека в нея и…забравям, че всичките тези дейности ги прави само с една ръка.

    (18 февруари 2016 г.)

     

    ***

    Мяташе се в леглото, сънят избяга от очите, болката го връхлетя с пълна сила, пролазвайки по левия му крак – пулсираща и обсебваща, изгаряше го жажда. Скочи от леглото, не можеше вече да издържи, стъпи на пода и изведнъж светът се обърна пред очите му. Падайки на пода си спомни за отрязания ляв крак и силата на фантомната болка.

    6 декември 2016

     

    ***

    Колата „изхърка” и спря, ядосан мъжа излезе да види какво се случва, ремъка се беше скъсал, огледа се с мисълта дано някой да спре и да окаже помощ… Не след дълго молитвата му бе чута.. Една кола спря и двама мъже с поздрав: Друже, спряха. Разбрали за проблема, пъргаво слязоха от колата и се завтекоха да помогнат. Оправиха проблема и на тръгване, стискайки си ръце изведнъж мъжа осъзна, че хората, които му помогнаха се придвижваха с инвалидни колички.

     

    ***

    В Страсбург ме грабна атмосферата, хората, достъпната среда. Въпреки лошия си английски успявах да се запозная и да разбера защото толкова много хора с увреждания се бяха събрали. Да покажат пред обществото, че и те имат права.

    Един човек с двама асистенти ми разказа за семейството си – двама сина и дъщеря, работел като преподавател в университет…

    … Тъжно си помислих, че ако живееше в България, най-вероятно щеше да вегетира в някое легло под опеката на вечно бързащи и мърморещи санитарки, забравен на последния етаж в нечий социален дом…

     

    ***

    Колата летеше по хубавата магистрала, наслаждавах се на приятното пътуване. По едно време се унесох, заспах… събуждайки се, погледнах и се смръзнах, колата пътуваше, обаче воланът се движеше без помощта на нечии ръце, бързо се усетих че тръгвайки на път, съм се качила в кола, управлявана от жена без ръце… с малко пригодено устройство долу в краката й…

     

    ***

    Картината изникваше пред очите ми, прекрасни багри в лилаво, бяло, жълто, зелено и синьо, страхотни нюанси. Скочих, прегърнах приятелката си, за да изразя възхищението си пред нейното творчество, в следния момент върха на четката мацна носа ми и горната устна с жълта боя, бях забравила, че приятелката ми рисува с уста, поради тежката си парализа…

     

     

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *