• Спомени за абсурдите в ТЕЛК или история за унижението

    by  • 12.10.2015 • Твоята позиция • 2 коментара

     

    Ще ви разкажа една история на абсурда, в която имах нещастието да съм главен герой. Това се случи преди около четири години, но споменът е все още жив, сякаш случката е станала вчера. Също толкова живи са и усещанията ми от  тогава –  чувство на страх, безнадежност и обреченост.

    Сигурно вече се чудите какво толкова се е случило? Ще ви разкажа, но преди това ми  се иска да се представя: Казвам се Александра, почти на двайсет години съм и съм студентка във втори курс, в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В моята биография има още една подробност – аз съм човек с увреждане.

    Именно тази подробност е причината за случката, която ще разкажа.

    В нашата страна, ако човек има сериозна медицинска диагноза, той е задължен да мине през трудова експертна лекарска комисия (ТЕЛК). Парадоксът е, че тази комисия определя не друго, а колко процента човекът не може да работи (терминът в документа  е „трайно намалена работоспособност“). Човек получава решението на тази комисия и  много често то изглежда повече като присъда без съд. Ако се чудите защо, веднага отговарям, защото когато на един човек се даде официален документ, в който пише, че той не може да работи, той не би могъл да има равен старт на пазара на труда, въпреки че има образование и квалификация да работи. (Дори в много случаи млади хора, освидетелствани със 100% загуба на работоспособността не биват допускани до регистрация в Бюрата по труда!!! бел.ред.)

    Аз получих такъв документ още на 16 години, но това, което ме възмути и остави траен отпечатък в съзнанието ми е унижението, което изживях тогава. Унижението от това да те разглеждат като някакъв предмет, а не като разумно човешко същество, имащо достойнство и чувства, но нека ви разкажа историята от начлото.

    Трябваше да се явя пред комисията на 18. 01. 2012. Беше един от онези зимни дни, в които да пътуваш е цяло приключение заради времето – беше ужасен студ. Премръзнах и пристигайки в болницата вече треперех от студ и нерви. Трябва да споделя с читателите, че още от много малка имам фобия от лекари.

    Влизайки в коридора, където се намират кабинетите на лекарите от комисията чух викове. Лекар викаше по пациент. В този момент излезе лекарят-невролог, който трябваше да ме прегледа и да даде експертното си мнение. Първите му думи бяха: „Я, да видим, ти защо куцаш.“ Нещо в този човек не ми вдъхна доверие, притесних се още повече. В началото на прегледа опитах да обясня, че треперенето ми се дължи на студ и нерви, но докторът не ми обърна никакво внимание, беше зает да пуска глупави шегички на майка ми.  Единствената му комуникация с мен беше свързана с това да ми каже какво да направя, без абсолютно никакви обяснения.

    По едно време той взе един кламер от бюрото си, разви го и започна да „разчертава“ корема  ми с него. Спомням си, че в този момент ми се зави свят и се чувствах ужасно – не ми стигаше въздух и мислех, че стаята ще се срути върху мен. Коремът ме болеше. Само ще отбележа, че няколко дни по-късно от „чертаенето“ все още имаше следи.Тогава прегледът приключи, но аз не успях да се овладея добре и се разкрещях на лекаря, защото с любопитство разпитваше майка ми дали не съм влюбена, та зяпам през прозореца. В следващия момент се обърна към мен с думите: „Ще ти изпиша едни хапчета, от които ще се чувстваш прекрасно.“ Така се сдобих с рецепта за успокоителни или транквиланти (не знам, защото никога не съм ги взимала), без никакво обяснение за причината, като изключим тирадата от термини, която изслушах и за която ми трябваше преводач. Явно съм гледала много недоверчиво, защото той дори каза да потърся досието му в  ДС, за да разбера, че е надежден, но това не е краят на абсурда.

    Следеващият шок беше, когато ме попита колко е 5 по 5. Първоначално взех въпроса за поредния опит за шега, докато не осъзнах, че трябва да отговоря. Казах, че подобен въпрос е подигравка за човек, който е десети клас и смята да кандидатства в университет. Получих поглед стил „паднал от Марс“ и по заобиколния начин ми се обясни, че това няма как да стане в моето състояние. Така получих документ, в който пише, че съм сто процента нетрудоспособна, пенсионираха ме още преди да имам дори ден трудов стаж, едва на 16 години. Днес почти четири години по-късно ми се иска да намеря този лекар и да му покажа студентската си книжка, а защо не и да го ударя с нея по главата, макар че силно се съмнявам да му дойде акълът (ако въобще още е жив, предвид възрастта, на която беше тогава).

    Споделям тази история, не за да ме съжалявате, или да ми се възхищавате, а за да покажа защо ТЕЛК трябва да  бъде премахнат и системата да бъде променена. Иска ми се, ако има други хора с абсурдни истории, свързани с ТЕЛК да го споделят и да се покажат.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    2 Responses to Спомени за абсурдите в ТЕЛК или история за унижението

    1. 12.10.2015 at 12:17

      Алексче, такива като него много по ТЕЛК-овете, ние сме като неодушевени предмети за тях, аз не съм изживявала такова унижение, но е факт, че такива ТЕЛК-ове трябва да бъдат премахнати и принципът да е друг.

      • Александра Александрова
        17.10.2015 at 18:08

        Искрено се надявам, възможно най-малко хора да са преживели и да преживяват подобно унижение.

    Вашият отговор на Людмила Борисова Отказ

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *