• Приказка за калния заден двор на Злата Държава

    by  • 20.10.2014 • Паник бутон! • 0 Коментара

    Тази приказка не е поставена в тая рубрика по грешка. Сложихме я тук, защото тя не е от приказките за приспиване и лека нощ. Тя е тук, за да ви алармира, уважаеми фенове, читатели и почитатели, че задният двор на тая държава напоследък много се затлачи и има опасност да погуби много човешки съдби, а дори и животи. 

    Тия дни чух поредната потресаваща история. От ония истории, на които ставаме свидетели почти всеки ден, но някак си ни минават покрай ушите, защото в забързаното си ежедневие сякаш не си даваме сметка, че във всяка от тях става дума за човешки същества.

    Историята никак не е дълга, може би колкото една приказка. Още повече, че в нея става дума за дядо и внуче. Дядото е на 95 години, а внучката на 25. Със сигурност тук някой ще възкликне „Какво пък толкова! Да е жив и здрав човекът, доживял до тая достолепна възраст! Явно внучката добре се грижи за него. Да е жива и здрава и тя!“ Даамммм…да са живи и здрави и двамата. И всичко най-вероятно би могло да завърши с „…и заживели щастливо!“, ако внучката нямаше увреждане, което е отнело от нея абсолютно всичко, с изключение на интелекта и желанието за живот. Не мога да си представя как се справят дядо и внучка в тази ситуация. Знам само, че добра съседка помага от време на време, но толкова. Двамата просто си съществуват незабелязано, за тях никой не се грижи (освен добрата съседка. Хвала й!). Говори се, че преди време, докато учело, момичето е било настанено в институция, но след това баба му и дядо му решили да му осигурят дом и обич и си го взели от там. Животът, обаче, отнесъл бабата и те се превърнали в приказната двойка – дядо и внуче. От там нататък системата забравя за тях. За добро или за лошо, те не съществуват за нея.

    И така, някъде из кътчетата на столицата един престарял дядо и едно младо, но неподвижно внуче се гледат един друг, а край тях огромният град пъхти, задъхва се от изгорелите газове на луксозни и не дотам луксозни коли, цъка с ритъма на работния ден, свети с разгула на разточителни нощи, мъждука с мътните прозорци на гетата си, трещи с мощни ремонтни машини и се заслушва в шушукането на поредните депутати, преговарящи за власт и могъщество. Никой не се и досеща, че там някъде, накрай света съществуват две създания, които имат нужда от подкрепа, от подадена ръка. И, ако бяха само тези двама наши герои, както казваше баба ми – с мед да ги намажеш и на пазара да ги изнесеш. Да, ама не са! Стотици са, хиляди са! Все човешки същества, захвърлени в задния двор на държавата. Тая държава няма желание да се погрижи за хората от задния си двор – тя има да разпределя пари, министерски кресла, решава важни държавни проблеми,  представя се в Европа. А, като казах Европа – от време на време държавата все пак се сеща и за тях. Отива, вади ги от задния си двор, поотупва ги, позализва им косичките и ги изтипосва пред тая Европа, да ги види и да си каже „Брех, ма те изглеждат добре! Какво да придиряме повече?“ и се врътне, та си отиде. А хората от задния двор дори и не понечват да се оплачат, че а рекат да отворят уста гък да кажат, веднага някоя държавна ръка се пресяга изотзад и ги щипе да мълчат.

    Ето така тихичко, незабелязано, недостойно протичат хиляди човешки животи – в задния двор на България. А междувременно официална България е забързана да прави мащабни акции за почистване на предния си двор, ежегодни, традиционни вече; благочестиво мие гузната си съвест като твори зрелищни благотворителни акции, за да строи нови задни дворове; хаби политическата си мисъл, за да измисли накъде да залиже косичките на хората от задния двор, когато Европата дойде следващия път. Неофициална България усърдно праща SMS-и, за да спаси някое и друго умиращо онкоболно дете; рови из старите си дрехи, за да облече измръзнали бежанци; пренася през улицата топла супа за един дядо и едно внуче; тича да пази дюните и горите си от политици и мафиоти. Но така и никой не поглежда към задния двор с намерението да го изчисти веднъж завинаги, да прибере от там несретниците, които с нищо не са заслужили да бъдат там, да ги изведе на чисто, на светло, на човешко място. Чак на човек да му мине през ума дали пък и официална и неофициална България не си ги държат там, за да са им подръка във всеки един момент. Я, когато се зададе Европа, я когато отимат нужда да си измият душите с някое и друго благородно дело. Независимо доколко почтено или не е всичко това.

    И, ако всичко това беше само една страшна и грозна приказка, както казваше баба ми – с мед да я намажеш и на пазара да я изнесеш. Да, ама не е! Говорим за хора, за много хора! Стотици, хиляди! Все човешки същества, захвърлени в задния двор на държавата.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *