• Приказка за невидимата красавица КЛЕТа

    by  • 22.02.2014 • Китайски приказки за лека нощ, Нина Жишева • 0 Коментара

    В едно далечно, далечно царство, точно в средата му се издигал един прекрасен кристален град. Всичко в този град било много красиво, украсено от дантелени стълбища, над пътищата се издигали високи диамантени надлези, под тях минавали прохладни гранитни подлези, осветени от ярки луминесцентни светлини. Да, всичко в този приказен град било наистина много красиво, дори бил заобиколен от вековна омайваща гора, която предлагала билки, цветя, птича песен и прохладна сянка за почивка. Единствената странност на този град била, че всичките му граждани изглеждали еднакво – чернокоси, тъмнооки, високи и стройни. И така, животът в кристалния град си течал спокойно и хората дори и не забелязвали дали времето тече или не. Владетелят на този град също бил чернокос и тъмноок и бил издал заповед под страх от смъртно наказание всеки, който и с косъмче се отличавал от останалите, да бъде начаса затворен в едно тъмно място, което всички с ужас наричали ДДЛРГ[1].

    Един ден обаче в дома на един дървар, който живеел в малка, спретната къщичка току в края на Вековната гора, се чул пронизителен детски плач. Жената на дърваря родила момиченце. Радостта на двамата родители нямала край, защото те от години чакали дете, но до този ден щастието все отказвало да им се усмихне. Заживели щастливите хора с мъничкото си бебе, радвали му се, песни му пеели; бащата дори често го водел в гората да го запознае със сърничките, зайчетата, цветята и птичките; разказвал му за пеперудите и бръмбарите. И всичко щяло да продължава да бъде прекрасно, ако след година майката и бащата не забелязали, че на малката им дъщеричка се оцветяват в златно, сякаш слънцето било слязло в тях, а очите й сияели в светло син цвят, досущ като небето. Натъжили се бедните хора, веднага разбрали, че нещо с тяхната свидна рожба не е наред. Но, какво да направят? Няма да хвърлят малкото си момиченце на боклука, я?! Още повече, че нямало по-сладък смях от този на тяхното дете и никой не ги прегръщал по-мило, нито ги целувал по-сладко от него. Чудели се какво да направят бедните родители, за да скрият срамното различие на дъщеря си. Опитали няколко пъти да боядисат косите й в черно, но било невъзможно да скрият слънчевия блясък от тях. И да било само това, все някак си щели да го преживеят, нооо…с течение на времето дъщеричката им започнала да става невидима. Най-напред изчезнали краката й, след това изчезнало и телцето й до кръста. Много се уплашили нещастните хорица да не би детето им напълно да стане невидимо, непрекъснато опипвали телцето му и да, всичко си било на място, но не се виждало. Майката непрекъснато плачела, ходела по разни знахарки и вещери да търси лек за момичето си, но никой не успявал да й помогне. Поливали момичето с мълчана вода, мажели го със смрадливи мехлеми и търкали о него тайнствени гъби и билки, но всичко било напразно. Златната коса продължавала да се развява над половината тяло на девойката, сините й очи греели на красивото й лице, а смехът й продължавал да оглася гората и единствен той радвал и топлел сърцата на горестните родители.

    Веднъж дърварят отишъл в гората да сече дърва, както правел всеки ден. Тежко било на сърцето му, от очите му капели горки едри сълзи и човекът размахвал брадвата без да вдига главата си. Изведнъж зад гърба си чул пресипнал дрезгав глас. Обърнал се стреснато дърварят и що да види – до сами него стояла една грозна, стара и сгърбена бабичка, която му проговорила с беззъбата си уста:

    „Плачеш за различното си момиче, а? Трудно ще ви бъде да живеете с такова дете. Всички с пръст ще го сочат, Господарят ще го изгони от града, ако не се съгласите да го оставите и вие ще трябва да идете с него. Като порасте голяма и мъж няма да си намери, дом няма да създаде, челяд няма да отгледа. Ей така, сами, като кукувици, ще си идете и тримата.“

    Още по-горко заплакал бедният човечец, приседнал на един пън. Бършел с длани мокрото си лице, а сърцето му се късало, нищо че в ушите си чувал сладкия смях на дъщеричката си и пред очите му греели златните й къдрици.

    А грозната старица продължавала да стои край него и да го гледа с неприкрито злорадство, сякаш мъката му й доставяла огромно удоволствие. По едно време го побутнала с тояжката си и отново профъфлила с хриптящия си дрезгав глас:

    „Хайде, стига, стига си плакал. Ако искаш, аз мога да ти помогна. Искаш ли?“

    Трепнал бащата, много му се искало да се зарадва, но в главата му веднага преминала мисълта, че най-вероятно бабичката пред него е някоя зла магьосница, а от зли магьосници човек нищо добро не може да очаква. Старицата обаче сякаш прочела мислите му и отново заговорила:

    „Не се страхувай, нищо няма да искам от теб. Ще ти дам една маска. Сложиш ли я на лицето на дъщеря си, тя веднага ще стане напълно видима и ще заприлича досущ на всички останали граждани на Кристалния град. Но от момента, в който сложи маската на лицето си, ако иска да бъде видима, не бива да я сваля, тъй като без маската ще бъде напълно невидима.“ – Изрекла това старицата и се закискала злобно, тропнала с тояжката си в земята, на мига се превърнала в дим и изчезнала. Там, където стояла, останала само една черна маска.

    Навел се бедният дървар, със свито сърце вдигнал маската и се отправил за дома си. Отишъл си в къщи и разказал на жена си и на дъщеря си какво му се случило и сложил маската на масата в средата на стаята. Дълго гледали в нея, без да смеят да я докоснат, мислили и знаели, че в края на краищата ще трябва да вземат някакво решение – или да я надянат на лицето на русокосата красавица или да я изпратят в ДДЛРГ, да поплачат на раздяла и след това да оставят мъката им да бъде излекувана.

    Обичта им един към друг, споменът за звънливия смях и златните коси, късчетата небе в очите на момичето и сладките песни на майката не им позволили да държат дълго мисълта за страшното място ДДЛРГ в ума си. Красивата дъщеря пресегнала ръка и надянала бързо маската на лицето си. В следващия миг се случило чудото – косите й в миг станали черни, очите й изгубили синевата и дълбочината на небесата и покафеняли, смехът й изгубил звънчетата си, цялото й тяло вече било видимо, но някаква странна тъга изпълнила сърцата на всички, без да знаят защо. Когато майката и бащата обърнали очи към детето си, видели на челото му, изписано с големи лъскави букви думата КЛЕТа. Тъкмо се зачудили какво би трябвало да означава тая дума, някъде от нищото протрещял хрипкавия глас на вещицата от гората:

    „От днес нататък това ще бъде името ти – КЛЕТа! Без него ти ще бъдеш никоя и нищо!“ и отново отекнал злобния вледеняващ смях, който дълго време заглъхвал в ушите на бедните уплашени хорица.

    Нямало какво повече да направят дърварят, жена му и дъщеря им – заживЕли по този начин, момичето понесло маската и надписа на лицето си и навсякъде го приемали единствено с тях. Понечело ли да свали маската, на мига ставало напълно невидимо и никой не можел да го види, с изключение на майка му и баща му, както и на няколко съвсем близки приятели и роднини, които знаели за слънчевите коси и за небесните очи, познавали звънкия смях на красавицата. Разбира се всички се надявали на чудо, което да промени нещата и да даде щастие и бъдеще и на различните граждани в Кристалния град, но никой не можел да каже колко дълго щяло да им се наложи да чакат.



    [1] Дом за деца и лица с руси глави 🙂  Значението на абревиатурата в българската реалност  е Дом за деца, лишени от родителска грижа

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *